Тайърър си спомни как мълчаливо допълни чашите, обезпокоен, че е разрушил усещането за лесното им приятелство, едно ценно за него приятелство, кълнеше се, че ще бъде по-предпазлив в бъдеще и се чудеше от какво бе предизвикан внезапният му гняв.
Сълзи ли?
— Техният живот не е лек, макар да не е съвсем лош. За някои може да е прекрасен. Най-красивите и съвършените стават известни, търсят се дори от най-важните даймио-крале в страната, могат да се оженят във висшите кръгове, за богати търговци, дори за самураи. Но за нашите Дами от Върбовия свят, които са само за нас, гай-джин — продължи Андре с горчивина, — няма никакво бъдеще, освен да отворят друг дом тук, да пият саке и да дават хляб на други момичета, mon Dieu, към тях се отнасят ужасно само защото, щом са с европейците, те са омърсени в очите на останалите японци.
— Съжалявам. Колко ужасно.
— Да, никой не разбира… — избухна някакъв пиянски смях и клубът се напълни изведнъж. — Ще ти кажа, че тези кретени не ги е грижа или не дават пет пари за никое от момичетата, с изключение на Кентърбъри. — Андре погледна утайката от питието си. — Ти си млад и неопетнен, тук си за година или две и, изглежда, имаш желание да се научиш, така че мисля… има толкова много неща да се учат, толкова много добри неща. — Французинът внезапно стана и си тръгна.
Това бе снощи, а сега се намираха пред вратата на Йошивара. Андре измъкна малкия си пистолет.
— Филип, въоръжен ли си?
— Не.
Андре подаде пистолета си на някакъв мазен прислужник, който му даде разписка и го сложи сред другите пистолети.
— Не се позволяват никакви оръжия вътре — същото е във всички Йошивари. Дори самураите трябва да оставят мечовете си. On y va!28
Пред тях от същата страна на широката улица имаше редица от приятни малки къщички, някои за хранене или просто малки барове. Всички бяха построени от дърво с веранди, навсякъде имаше гирлянди от цветя, шум и смях, свещи и петролни лампи.
— Огънят е голямо зло, Тайърър. Цялото това място изгоря първата година и след седмица разцъфна отново.
Къщичките имаха и свои индивидуални знаци. Някои бяха с отворени врати и плъзгащи се шоджи, прозорци с пергаментова хартия. В тях се виждаха много момичета, пищно или скромно облечени в различни по качество кимона в зависимост от положението на Къщата. Други се разхождаха, някои носеха пъстри чадърчета, трети бяха придружени от прислужнички. Те почти не обръщаха внимание на недодяланите мъже. Вътре имаше куп търговци и рояци прислужници, мъжете говореха високо на пиджин, а над цялата врява се долавяха закачките на потенциалните клиенти, повечето от които бяха добре познати и имаха свои любими места. Не се виждаха никакви японци, с изключение на охраната, прислужниците, носачите и масажистите.
— Не забравяй, че Йошивара е място за радост, удоволствие за плътта, тук също може да се хапне и пийне, не забравяй, че в Япония няма такива неща като грях, греховност. — Андре се засмя и го поведе през тълпите; малкото пияни веднага бяха изтеглени от огромни, опитни пазачи, поставени да седнат, и привлекателните прислужнички се появиха с още саке.
— Пияните са добре дошли, Филип, защото те забравят колко пари имат. И много-много не влизат в кавга с пазачите, те са фантастично добри в ръкопашния бой.
— В сравнение с нашия Пиян град това място е така дисциплинирано, сякаш регентът се разхожда в Брайтън. — Весела прислужничка хвана ръката на Тайърър и се опита да го издърпа към входа.
— Саке, хей? Тука, тука, много добро, господар…
— Айе, домо, айе… — отвърна някак притеснен Тайърър. — Не, благодаря, не — и бързо настигна Андре. — Боже мой, трябваше наистина да се махна.
— Това е работата им. — Андре зави по главната улица, после по следващата, спря пред паянтова врата в оградата и почука. Тайърър разпозна буквите върху входа, които французинът му бе написал по-рано. Къщата на трите шарана. Вратата се отвори и Тайърър пристъпи в света на чудесата.
Малки градини, петролни фенери, свещници, излъскани сиви камъни със зелен мъх, гроздове от цветя, множество миниатюрни кленове — кървавочервените им листа засенчваха малкото останали зелени, бледа оранжева светлина идваше от полупрозрачните шоджи. Малък мост над миниатюрен поток, до него водоскок. Коленичила, на верандата стоеше жена на средна възраст. Мама-сан, красиво облечена и с хубава прическа.
— Bon soir, г-н Фурансу-сан — рече тя, сложи ръце на верандата и се поклони.
Андре също се поклони.
— Райко-сан, конбануа. Икага десу ка? — Добър вечер, как сте? Коре уа уташи но томодачи десу, Тайърър-сан. — Това е моят приятел, г-н Тайърър.
— А со десу ка? Тайра-сан? — Тя се поклони сериозно, Тайърър стори същото непохватно, после жената им махна да я последват.
— Казва, че Тайра е известно старо японско име. Ти си късметлия, Филип, повечето от нас тук имат прякор. Аз съм Фурансу-сан — най-близкото, което могат да намерят за французин.
Събуха си обувките, за да не изцапат чистите и скъпи татами, после седнаха несръчно, кръстосали крак върху крак в стаята, Андре Понсен обясняваше какво е токояма, беседка за специално висящи спирални орнаменти и за подредба на цветята, които се подменяха всеки ден, разведе го да оцени качеството на шоджи и дървения материал.
Донесоха саке. Прислужничката беше млада, може би на десет години, но сръчна и мълчалива. Райко наля първо на Андре, после на Тайърър, накрая на себе си. Отпи, Андре пресуши мъничката чашка и я подаде за още. Тайърър направи същото, като откри, че вкусът на затопленото вино не е неприятен, просто е никакъв. Двете чаши веднага бяха напълнени, пресушени и пак напълнени. Още подноси и още шишета.
Тайърър им загуби бройката, но скоро го обгърна приятна топлина, забрави за своята нервност, гледаше, слушаше и почти не разбираше какво си говорят другите двама, само оттук-оттам. Косата на Райко беше черна и лъскава, беше украсена с много инкрустирани гребени, лицето й бе белосано с пудра, нито грозно, нито красиво, просто различно, кимоното й — от розова коприна с втъкан зелен шаран.
— Шаран е кой, обикновено е знак за късмет — бе обяснил по-рано Андре. — Любовницата на Таунсенд Харис, куртизанката от Шимода, която Бакуфу уговорили да го развлича, се наричала Кой, но се боя, че това не й донесе никакъв късмет.
— Така ли? Какво се е случило?
— Говори се, че в началото, когато Бакуфу я одобрили; тя твърдо отказала да отиде при чужденец — нечувана дързост, не забравяй, че той е първият, на когото някога е разрешено да живее на японска земя. Помолила Бакуфу да изберат друга, да й позволят да живее спокойно, казала им, че по-скоро ще стане будистка монахиня, дори се заклела, че ще се самоубие. Но те също били непреклонни, увещавали я да им помогне да решат този проблем с гай-джин, умолявали я седмици наред да бъде съпруга и да преодолее задръжките си. Съгласила се и те й благодарили. А когато Харис си заминал, всичките Бакуфу й обърнали гръб, всичките до един: „Ах, толкова съжаляваме, но всяка жена, която е спала с чужденец, е опетнена завинаги.“
— Колко ужасно!
— Да, според нашите схващания, и е толкова тъжно. Но помни, това е Дамата на сълзите. Сега тя е легенда и всички я уважават заради нейната жертвоготовност.
— Не разбирам.
— Нито аз, нито който и да е от нас. Но те го правят, японците го правят.
„Колко странно — помисли си Тайърър отново. Както и тази малка къща, този мъж и тази жена, които си бъбрят на полуяпонски, полупиджин, смеят се заедно; тя е съдържателката, той — клиентът и двамата се преструват, че са нещо друго. И пак, и пак саке.“
Жената се поклони, изправи се и излезе.
— Филип, още саке?
— Благодаря. Много е хубаво, нали?
След пауза Андре рече:
— Ти си първият човек, който някога съм водил тук.
— О, защо мен?
Французинът стисна порцелановата чаша в пръстите си, пресуши последната капка, наля си още малко, после заговори на френски, гласът му беше мек и пълен с топлота.
— Защото ти си първият човек, когото съм срещал в Йокохама с… защото говориш френски, културен си, мозъкът ти е като гъба, попива всичко, млад си, почти си наполовина на годините ми, нали? На двайсет и една години си и не си като другите, ти си неопетнен и ще бъдеш тук няколко години. — Той се подсмихна, защото това беше само част от истината. „Наистина си първият човек, когото съм срещал, alors, макар че си англичанин и всъщност враг на Франция, ти си единственият, който някак си изглежда, че цени познанието, придобито от мен тук.“ Още една смутена усмивка: — Трудно е да се обясни, Филип; винаги съм искал да бъда учител, може би защото никога не съм имал син, не се ожених, може би скоро ще се върна в Шанхай, може би защото сме врагове и може би… може би ти можеш да си сигурен приятел.
— Ще бъде чест за мен да ти бъда приятел — веднага отвърна Тайърър, объркан и впечатлен от чара му. — И аз наистина мисля, винаги съм мислил, че трябва да бъдем съюзници, Франция и Британия, а не врагове и…
Шоджи се плъзна, появи се Райко на колене, кимна на Тайърър. Сърцето му се сви.
Андре Понсен се усмихна:
— Просто я последвай и помни каквото ти разказах.
Като насън Филип Тайърър стана несигурно и тръгна след нея надолу по коридора до някаква стая, после през една веранда до следващата стая, където тя го вкара, затвори шоджи и го остави.
Засенчена петролна лампа. Мангал с дървени въглища, за да е топло. Сенки, тъмнина и петна светлина. Футони — малки квадратни дюшеци, постлани върху пода като легло, легло за двама. Пухкави завивки. Два юката, памучни халати с широки ръкави за спане. През малката врата се виждаше баня, светлина от свещ, висока дървена вана, пълна с вряла вода. Сладникаво ухаещ сапун. Ниско трикрако столче. Малки кърпи. Всичко така, както му го бе разказал Андре.
Сърцето на Филип биеше бързо и през омаята от саке той се опитваше да си спомни инструкциите на Андре.
Методично започна да се съблича. Палтото. Жилетката. Шалчето. Ризата, вълнената жилетка, всяка дреха педантично сгъната и нервно оставена на купчинка. Непохватно седна, после събу чорапите си, неохотно и панталоните и се изправи още веднъж. Оставаха му само дългите гащи. Повъртя се малко, после смутен вдигна рамене и ги свали и скъта още по-внимателно. Настръхна и влезе в банята.
Там гребна вода от бъчвата, както му каза Андре, и я плисна над раменете си, усети приятна топлина. Още веднъж след това чу, че се отваря шоджи и се огледа.
— Всемогъщи Боже — измърмори Филип. Жената беше като крава с огромни ръчища, с къса юката, отдолу бе гола, само с една препаска. Тръгна към него с широка усмивка, заведе го да седне на столчето. Съвсем смутен, Филип се подчини. Тя веднага забеляза разреза на ръката му и като пое дълго дъх, каза нещо, което той не разбра.
Насили се да се усмихне.
— Уакаримасу. — Разбирам. — После, преди да успее да я спре, жената изля вода на главата му — това бе неочаквано и не беше част от предварителните предупреждения — и започна да го сапунисва и да мие дългата му коса, после тялото му; пръстите й бяха груби, опитни и настойчиви, но тя внимаваше да не закачи раната му. После — ръцете и краката от горе до долу. Предложи му кърпа и посочи между краката му. Все още шокиран, Филип изчисти сам тази част от тялото си, кротко върна кърпата.
— Благодаря — измърмори. — О, съжалявам, домо.
Тя го поля с още вода и му посочи ваната:
— Додзо! — Моля.
Андре му бе обяснил:
— Филип, помни, банята не е като при нас; трябва да си измит и изчистен, преди да влезеш във ваната. Така другите могат да използват същата вода — което е много разумно. Не забравяй, че дървеният материал е много скъп и е нужно много време, за да се затопли достатъчно. Така че не пикай във ваната и не мисли за нея като за жена, когато си във ваната, смятай я за теляк. Тя те изчиства отвън, после отвътре, нали?
Тайърър се пъхна във ваната. Беше гореща, но не много и той затвори очи, не искаше да гледа жената, която почистваше банята. „Господи, помисли си нещастен. — Никога няма да мога да направя нещо с нея. Андре извърши огромна грешка.“
— Но… ами, аз… не зная колко трябва… да платя или да дам на момичето парите първо, или как да постъпя.
— Mon Dieu. Човек никога всъщност не дава пари на момичето никъде, това е връх в лошите обноски, макар че можеш да се уговориш с мама-сан, понякога със самото момиче, но само след чая или саке. Преди да си тръгнеш, остави ги дискретно на масата, където тя ще ги види. В Къщата на трите шарана не даваш никакви пари, това е специално място — има и други като нас, — само за специални клиенти, един от които съм аз самият. Те ще ти изпратят сметката два или три пъти в годината. Но, слушай, преди да идем там, трябва да се закълнеш в Бога, че ще платиш сметката си в момента, в който тя пристигне, и че никога, никога няма да водиш никого там и няма да говориш за видяното.
Така Филип се бе заклел и обещал, и макар че му се искаше да разбере колко е сметката, не се осмели да запита.
— Е, а… сметката, кога идва тя?
— Когато пожелае мама-сан, казах ти, Филип, можеш да консумираш удоволствие през годината на кредит при точно установените условия, разбира се, аз съм уверен, че ти…
Топлината на водата във ваната го отпусна съвсем. Той едва чу как жената бързо излезе и после се върна.
— Тайра-сан?
— Хай? — Да?
Държеше кърпата. Отмалял, той излезе, мускулите му се бяха отпуснали от водата, й я остави да го избърше. Още веднъж на онова място се избърса сам, като откри, че този път му е по-лесно. Среса косата му. Облече му сухата колосана юката и го поведе към леглото.
Отново го обхвана паника. Треперещ, се насили да легне долу. Тя го зави, нави другата завивка и отново излезе.
Сърцето му биеше до пръсване, но да лежи долу беше великолепно, дюшекът беше мек и чист и ухаеше приятно; чувстваше се по-чист от всякога. Скоро се поотпусна и тогава се отвори и затвори шоджи, и той изпита пълно облекчение, макар и да не се успокои. Момичето, което полувиждаше, беше мъничко, грациозно, с бледожълта юката, с дълга коса. То коленичи до леглото.
— Конбануа, Тайра-сан. Икага десу ка? Уаташи уа. Ако. Добър вечер, г-н Тайра. Добре ли си? Аз съм Ако.
— Конбануа, Ако-сан. Уаташи уа Филип Тайърър десу…
Тя се намръщи.
— Ф… юрри… Ф… — опита се да каже Филип няколко пъти, но не успя, после весело се засмя, рече нещо, което завърши с Тайра-сан и което той не разбра.
Изправи се и седна, загледа я, сърцето му биеше; бе безпомощен, не го привличаше, тя посочи другата страна на леглото.
— Додзо! Моля, може ли?
— Додзо. — В светлината на свещта не можеше да я види ясно, но все пак разбираше, че е млада, поколеба се за възрастта й; лицето й бе гладко и напудрено, зъбите й бяха бели, устните червени, косата лъскава, носът почти романски, очите тесни елипси, усмивката мила. Тя легна на леглото, намести се, обърна се и го загледа. Свенливостта и неопитността му я парализираха.
„Господи, как да й кажа, че не я искам, че не искам никой сега, че не мога, зная, че не мога, няма да се получи, не и тази нощ. Ще посрамя и себе си, и Андре… Андре! Какво мога да му кажа? Ще стана за посмешище, ох, Господи, защо се съгласих?“
Ръцете й се протегнаха и докоснаха бузата му. Той потрепери неволно.
Ако измърмори сладникави думи за окуражаване, но вътрешно се усмихваше, знаеше какво очаква от това дете-мъж, добре подготвена от Райко-сан.
„Ако, довечера е рядък момент в живота ти и трябва да запомниш всяка подробност, за да ни забавляваш на закуска. Твоят клиент е приятел на французина и уникален за нашия свят. Той е девствен. Французинът казва, че е толкова свенлив, че човек няма да му повярва, вероятно ще се изплаши, вероятно ще хленчи, когато неговото оръжие на честта го провали, може дори да се подмокри в леглото от вълнение, но не се безпокой. Скъпа Ако, французинът ме увери, че ти може да се справиш с него съвсем нормално и че няма за какво да се безпокоиш.