Гай-джин - Джеймс Клавелл 33 стр.

— Ийе, никога няма да разбера гай-джин, Райко-сан.

— Нито аз. Разбира се, всички са особени, нецивилизовани, но за късмет повечето от тях са приятно богати, нашето предназначение е да бъдем при тях, така че да изкараме много повече. Много е важен, французинът казва, че е важен английски чиновник, потенциален дългосрочен наш клиент. Така че го научи на облаците и дъжда по някакъв начин дори ако… дори ако трябва да използваш сила.

— О ко?

— Честта на къщата е заложена на карта.

— О? Разбирам. В такъв случай… някак си ще се оправя.

— Имам ти пълно доверие, Ако-сан, ти имаш трийсетгодишен опит в нашия Върбов свят.

— Дали има вкуса на французина, какво смяташ?

— Дали обича да го пипат по задните части? Може би трябва да се подготвиш, но аз попитах французина има ли младежът някакви предпочитания и склонности към мъже и той ме увери, че няма. Любопитно е защо французинът избра нашата къща за началото на приятеля си вместо другите, които той често посещава.

— Къщата не бива да се обвинява никога. Моля те, не мисли за това, Райко-сан. Поласкана съм, че си се спряла на мен. Ще направя всичко необходимо.

— Разбира се, ийе, а само когато човек си помисли, че членовете на гай-джин са обикновено по-големи от тези на цивилизованите хора, че се любят задоволително, макар и без японската сила, дарба и силно желание, с изключение на французина, би следвало да са много добри в леглото като нормални хора. Но те не са, в главите си имат толкова много паяжина, че никога не могат да се любят като нас — най-небесното удоволствие, — а не да мислят, че извършват някакъв вид тайно, религиозно зло. Странно.“

Ако пробваше сега с Филип, премести се по-близо и обсипа с целувки гърдите му, после спусна ръката си по-надолу и едва се въздържа да не се изсмее на глас, тъй като младежът се тресеше от страх. Трябваше малко да го успокои.

— Тайра-сан? — измърмори тя.

— Дааа, хай, Ако-сан?

Взе ръката му и я пъхна в юката до гърдата си, наведе се и го целуна по рамото, предварително предупредена да внимава с ръката му, която бе ранена от храбри шиши. Никаква реакция. Премести се по-близо до него. Шепнеше му колко е смел, силен и мъжествен, за да преодолее своето слисване. Докосна ухото му с език.

О, лека награда: гърлено изговаря името й и устните му я целуват по шията. „Ийе — помисли си тя и се отпусна. Захапа зърната на гърдите му. — Сега е само въпрос на време, за да възпламеня девствеността му, после мога да си поръчам малко саке и да спя до зори, и да забравя, че съм на четирийсет и три и че съм бездетна, трябва само да помня, че Райко-сан ме спаси от шестокласната къща, в която биха ме изпратили възрастта ми и липсата ми на красота.“

Тайърър мързеливо наблюдаваше самураите на площада пред Легацията. Слънцето докосваше хоризонта, мисълта му се въртеше около Ако, после, две нощи по-късно — около Миеко. Накрая — тя.

Фуджико. Предишната нощ.

Чувстваше се кален и облекчен, знаеше, че сега е неумолимо привлечен от този свят, Свободния свят, където, както му каза Андре, се живее само за момента, за удоволствието, без човек да го е грижа за нещо, да се носи като цвете по течението на спокойна река.

— Не е винаги спокойно, Филип. Каква е Фуджико?

— О, ами не си ли я виждал, не я ли познаваш?

— Не, аз само казах на Райко-сан какъв тип момичета може би харесваш. Та как беше тя?

Филип се засмя, за да прикрие силното си смущение, и обезпокоен, че му се задава такъв личен въпрос така директно. Но Андре му даде толкова много, че му се искаше той да е французин, така че да зареже угризенията си и правилото, че джентълменът не бива да обсъжда подобна лична информация.

— Тя… Тя е по-млада от мен, дребна, мъничка всъщност. Не, не е красива според нашето понятие за красота, но е поразително привлекателна. Мисля, че я разбрах да казва, че е нова там.

— Аз те питам за леглото, как е? По-добра ли е от другите?

— О, ами, имаше, ами, не съм ги сравнявал?

— Беше ли по-енергична? По-чувствена? А?

— Ами да, облечена или съблечена. Беше невероятна. Специална. Не мога да ти се отблагодаря по никакъв начин, а ти дължа толкова много.

— De rien, mon vieux.29

— Истина е. Следващия път… следващия път ще се запознаеш с нея.

— Mon Dieu не, това е правило. Никога не представяй твоята „специална“ на никого, най-малкото на приятел. Не забравяй, че докато ти я обезпечиш, плащайки й сметките, тя е на разположение на всеки с пари — ако желае.

— О, бях забравил. — Филип скри истината.

— Дори ако я обезпечиш, тя може да си има любовник навън, ако желае. Кой може да знае това?

— Предполагам, че е така… — Филип още повече се разтревожи.

— Не се влюбвай, приятелю, не и в куртизанка. Приеми ги като това, което са, хора за удоволствия. Забавлявай се с тях, но не се влюбвай и никога не им разрешавай да се влюбят в теб.

Тайърър потрепери, мразеше истината, мразеше мисълта тя да е с друг и да спи с него, както той с нея, мразеше, че го прави за пари, мразеше болката в слабините си. „Боже мой, наистина е толкова специална, приятна, сладка бърборана. Нежна, любезна, толкова млада и съвсем отскоро в Къщата. Трябва ли да я обезпеча? Не — трябва, мога ли? Сигурен съм, че Андре има свое собствено местенце, със своя специална приятелка, макар че никога не е казвал, нито пък аз съм го питал. Господи, колко ли ще ми струва? Навярно повече, отколкото мога да си позволя.

Не мисли за това сега! Нито за нея!“

С усилие насочи вниманието си към градината отдолу, но болката остана. Част от отделението на шотландските бойци се събираше под пилона, тромпетистът и четирима с литаври бяха на мястото си за сваляне на знамето. Практика. Шарена група от градинари се събра на портата, преброиха се и изчезнаха. Пропълзяха пред вратата и през самураите и си отидоха. Практика. Часовите затвориха и залостиха желязната порта. Практика. Барабаните и тромпетът шумно засвириха, докато английското знаме бавно се смъкваше надолу — при залез никакъв британски флаг, — закон за целия свят. Обичайната практика. Повечето от самураите си тръгнаха, оставиха само сили за през нощта. Обичайната им практика.

Тайърър потрепери.

„Ако всичко е обичайната практика, защо съм толкова нервен?“

Градинарите на Легацията се струпаха в тяхното помещение за спане от другата страна на будисткия храм. Никой от тях не смееше да погледне Хирага. Всички бяха предупредени, че животът им и животът на техните потомци ще зависят от неговата безопасност.

— Пазете се от разговори с непознати — рече им той. — Ако Бакуфу открият, че сте ме подслонили, вашето наказание ще е същото, само че ще бъдете разпънати на кръст, а не просто убити.

Въпреки всичките им жалки протести, че при тях е в безопасност, че може да им се довери, Хирага знаеше, че никога и никъде няма да е на сигурно място. След засадата на Анджо преди десет дни той прекара повечето от времето в тяхната тайна къща в Канагава, кръчмата на Среднощните цветя. Атаката беше неуспешна, убийството на приятелите му беше карма, и нищо повече.

Вчера пристигна писмо от Кацумата, водачът им, макар и нелегален шиши от Сацума, беше сега в Киото:

Кацумата се бе подписал с тайното си име: Гарванът.

Хирага обсъди с Ори какво да направят, след това реши да се върне в Йедо, да действа сам, като разруши Британската легация, бесен, че Съветът на старейшините трябваше да е изигран и неутрализиран от гай-джин.

— Киото може да почака, Ори. Ние трябва да осъществим нашето нападение над гай-джин. Трябва да ги разгневим, за да обстрелят Йедо. Другите могат да се справят с шогуна и Киото. — Трябваше да вземе Ори, но Ори беше безполезен, раната му се бе влошила без лекарската помощ. — Как е ръката ти?

— Когато стане непоносимо, ще си направя сепуку — отвърна Ори, думите се размазваха от саке, което пиеше, за да притъпи болката. Тримата — той, Ори и мама-сан — пиеха за последен път заедно. — Не се безпокой.

— Няма ли друг лекар, по-сигурен?

— Не, Хирага-сан — рече мама-сан Норико. Беше дребна жена на петдесет, гласът й бе мек. — Дори изпратих за един корейски акупунктурист и билкар, и двамата са приятели, но лапите не помогнаха. Няма полза. Онзи гигант гай-джин…

— Колко си глупава — извика Ори. — Колко пъти трябва да ти казвам, че това е рана от куршум, от един от техните куршуми, а и те ме видяха в Канагава.

— Моля да ме извиниш — рече смирено мама-сан, главата й се допря до татами. — Моля да извиниш този глупав човек. — Тя се поклони отново и си тръгна, но тайно в сърцето си се безпокоеше за Ори, който можеше да извърши сепуку, докато Хирага е тук. Искаше и да намали с всяка измината секунда ужасната опасност, дебнеща нея и нейната къща. Новината за гибелта на кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше обиколила бързо на петдесет ри и повече — насилственото отмъщение с убийството на всички клиенти, куртизанки, слуги и набучената глава на мама-сан.

„Чудовищно — помисли си тя ядосана, — как някоя къща може да забрани на самураи, шиши да влизат? В по-старо време самураите убиваха много повече от днес, да, но това е било преди векове и главно когато се е налагало, и не са убивали жени или деца. Било е, когато законът на страната е бил точен, шогунът Торанага точен, синът и внукът му — също, преди корупцията и безпътният начин на живот да станат основни за потомъка на шогуна, даймио и самураи, разпрострели повече от век своите грабителски данъци над нас. Шиши са нашата единствена надежда!? Соно-джой!“

— Анджо трябва да умре, преди ние да умрем — рече тя с плам, когато Хирага се върна невредим два дни след атаката. — Бяхме ужасени, че са те заловили и изгорили с другите. Всичко е направено по заповед на Анджо, Хирага-сан, по неговите заповеди. Всъщност той се е връщал от кръчмата, когато сте го нападнали близо до портата на замъка, лично е наредил и присъствал на екзекуциите, оставил е хора в засада, в случай че вие, всички шиши, се върнете неочаквано.

— Кой ни е предал, Хирага? — попита Ори.

— Самураите от Мори.

— Но Акимото каза, че ги е видял убити.

— Навярно е бил само единият. Друг спасил ли се е?

— Акимото — той се крие в различни кръчми денем и нощем.

— Къде е сега?

Норико се намеси:

— Зает е — да изпратя ли да го повикат?

— Не. Ще се видя утре с него.

— Анджо трябва да плати с кръвта си за кръчмата — това е противно на всякакви обичаи.

— Ще плати. Също и роджу. Също и шогунът Нобусада, също и Йоши.

В своите покои високо в замъка, Йоши съчиняваше стихотворение. Беше облечен в синьо копринено кимоно и седеше на ниска маса, върху нея имаше петролна лампа и листа оризова хартия, различни по дебелина четки, вода, за да разтвори твърдото мастило, което сега бе направило приятно басейнче в средата на плочката.

Здрачът преминаваше в нощта. От външната страна бръмчаха милионите хора на Йедо. Няколко къщи както обикновено горяха. Чуваше се шум от войниците, копита по калдъръма, случаен гърлен смях се носеше нагоре заедно с пушека и миризмите от огнищата през декоративните отвори за стрелците, те още не бяха затворени заради нощния хлад.

Тук беше неговата вътрешна светая светих. Спартанска. Татами, такояма, вратата шоджи пред него, осветена, за да може да види силуета на всяка фигура отвън, а никой да не може да гледа вътре.

Пред стаята му имаше дълго преддверие с коридори, които водеха до покоите за спане, празни сега, с изключение на васалите, прислужничките и Койко, негова специална любима. Семейството му — съпругата му и двамата му синове и дъщеря, нейният съпруг и син — беше на сигурно място, в усилено охраняваната наследствена крепост, замък Драконовия зъб в планините, на двайсет ри северно. По-нататък бяха телохранителите, а следващите стаи бяха пълни с останалата охрана, всички се бяха заклели да му служат вярно.

Потопи четката в мастиленото басейнче. Изравни реда над фината оризова хартия, после написа уверено:

Написано бе на три кратки вертикални реда с йероглифи — плътни, когато трябваше да са плътни, и леки, където лекотата трябваше да подчертае картината, която създаваха йероглифите — нямаше втора възможност да повтори, смени или поправи и най-малката грешка. Оризовата хартия попиваше мастилото веднага и то ставаше неделима част от нея, варираше от черно до сиво в зависимост от използването на четката и водата.

Йоши хладно огледа сътвореното: разположението на поемата и цялото изображение, което сенките на черната калиграфия създаваха на белия лист, формата и точността, скритата чистота на йероглифите му.

„Добре — помисли си той без суета. — Не мога да го направя по-добре — то е почти на върха на моите възможности, ако не и върхът. Ами значението на стихотворението как трябва да се тълкува? О, това е важният въпрос! Но ще постигне ли целта, която аз искам?“

Тези въпроси го подтикнаха да преразгледа шокиращото състояние на нещата тук и в Киото. Преди няколко дни пристигна съобщение, че е имало внезапна успешна победа на войските от Чошу, които бяха изгонили силите от Сацума и Тоса; през последните шест месеца те задържаха властта чрез обезпокоително примирие. Господарят Огама от Чошу сега командваше „Дворцовите порти“.

На бързо свиканата среща на Съвета настроението беше ужасно. Анджо почти се беше разпенил от гняв.

— Чошу, Сацума и Тоса! Винаги те тримата! Те са като кучета, които трябва да бъдат пребити. Без тях всичко ще бъде под контрол.

— Наистина — отвърна Йоши. — Отново ви повтарям, че трябва да заповядаме на нашите войски в Киото да потушат веднага бунта — каквото и да им струва!

— Не, трябва да чакаме, имаме недостатъчно сили там.

Тояма, старият мъж, попи прошарената си брадичка и рече:

— Съгласен съм с Йоши-доно. Войната е единственото нещо, с което трябва да обявим Огама от Чошу извън закона!

— Невъзможно е! — извика Адачи раздразнено от свое име и от името на последния старейшина. — Ние сме съгласни с Анджо, не можем да рискуваме да оскърбим всички даймио, да ги насърчим да се съберат срещу нас.

— Трябва да действаме веднага! — повтори Йоши. — Трябва да заповядаме на нашите войски да завземат „Портите“ и да потушат бунта.

— Нямаме достатъчно сили — заинати се Анджо. — Ще изчакаме. Сега не е моментът.

— Защо не се вслушаш в моя съвет? — Йоши беше толкова ядосан, че си позволи почти да го покаже. Сдържаше се с усилие, знаеше, че е бесен и че загуби ли настроението си, ще е фатална грешка — ще ги обърне всички срещу себе си. Не беше ли той най-младият, най-неопитният, но най-квалифицираният и с най-голямо влияние сред даймио, който можеше, ако пожелаеше нещо, сам сред старейшините да хвърли цялата страна в гражданска война; такава, каквато се бе водила с векове преди шогуна Торанага? Не ревнуваха ли те всичките и не злобееха ли, че бе посочен за настойник и старейшина по „молба“ на Императора, без да се консултират с тях, дето манипулираха Сина на небето? — Зная, че съм прав. Не бях ли прав за гай-джин? Прав съм и сега.

Планът, замислен така, че да отстрани гай-джин и флотата от Йедо, за да спечелят време, за да се справят със собствените си вътрешни проблеми, беше отличен успех. А изглеждаше толкова прост: „С пищна церемония и престорена скромност ще дадем на гай-джин дребен откуп, ще им предложим бъдеща среща със Съвета, която ще се забави малко или повече, или ще се проведе с подставени лица, ако е нужно, с намекване в последния момент, когато търпението им е накрая, срещата с шогуна, когато се върне, ще бъде уговорена — а това също може да се проточи, отново да се преговаря и да се бавят, и никога да не се състои или ако все пак се състои някога в бъдеще, да даде такива резултати, които те желаят.“