За момент Тайърър не повярва, че все още е жив, и тогава видя Струан да се олюлява на седлото; кръвта цвъртеше от раната му, пистолетът му бе насочен към другия нападател, а полуделият кон се изви и подскочи.
Струан отново натисна спусъка. Пистолетът се намираше съвсем близо до ухото на коня. Изстрелът го стресна, той се освободи от контрола на ездача и хукна, а Струан едва успя да се задържи на седлото. Самураят веднага се втурна подире му и това даде възможност на Тайърър да пришпори коня си, да извие и да препусне на север, за да догони Струан.
— Соно-джой! — изкрещя самураят след тях, разгневен, че ги е изтървал.
Джон Кентърбъри се гърчеше и пъшкаше в мръсотията до няколко вцепенени пътници, все още коленичили с глави надолу и замръзнали. Младият ядосано ритна цилиндъра на Кентърбъри встрани и го обезглави с един удар. После много грижливо избърса острието си в редингота му и го върна в ножницата.
А през цялото това време кортежът продължи пътя си, сякаш нищо не се бе случило, очите видяха всичко и нищо. Нито един от пътниците не вдигна глава от земята.
По-младият самурай седеше с кръстосани крака на земята и се опитваше да спре кръвта от рамото си със смачканото си на топка кимоно, мечът, все още окървавен, лежеше в скута му. Спътникът му отиде при него и му помогна, избърса меча с кимоното на най-близкия пътник, някаква стара жена, разтреперана от ужас, която продължаваше да притиска глава към земята.
И двамата бяха млади и силни. Те се усмихнаха един на друг, после заедно огледаха раната. Куршумът беше минал точно през мускула под рамото. Костта не беше засегната. Шорин, по-големият, рече:
— Раната е чиста, Ори.
— Трябваше да избием всичките.
— Карма.
В този момент плътната група от самураи и осемте ужасени носачи с паланкина започнаха да преминават край тях, всички се преструваха, че двамата мъже и трупът не съществуват. Младежите се поклониха с голяма почит.
Страничното прозорче на паланкина се отвори и затвори отново.
2.
— Заповядайте, г-н Струан, изпийте това — каза любезно лекарят, изправен над походното легло. Намираха се в хирургията на Британската легация в Канагава и той почти беше успял да спре кръвотечението; Тайърър седеше на стола край прозореца. Двамата бяха пристигнали преди час. — Изпийте го, ще се почувствате по-добре.
— Какво е то?
— Вълшебство — предимно екстракт от опиум — тинктура от опиум и морфин, мое собствено изобретение. Ще спре болката. Трябва да ви позакърпя малко, но не се безпокойте, ще ползвам етер, за да ви приспя напълно.
Струан усети, че му се повдига от мъчителен страх. Етерът беше последно новаторство в хирургията, но все още експериментално.
— Аз… аз… никога не са ми давали етер, нито операция и… и не мисля… че…
— Не се безпокойте. Упойващите вещества са наистина съвсем безопасни, когато са в добри ръце. — Доктор Джордж Бабкот беше двайсет и осем годишен, доста над 1,90 м висок и с равни пропорции. — Използвал съм етер и хлороформ много пъти през последните пет или шест години с отлични резултати. Повярвайте ми, няма да усетите нищо, това е Божи дар за пациента.
— Точно така е, г-н Струан — намеси се Тайърър, като се опитваше да помогне с нещо, макар да знаеше, че усилията му са напразни. Ръката му беше вече намазана с йод, зашита, бинтована и вързана за рамото и той се благодареше, че е извадил късмет с тази сравнително повърхностна рана. — Срещнах един приятел в университета, който ми каза, че са му извадили апендикса с хлороформ и въобще не боляло. — Искаше му се това да прозвучи уверено, но мисълта за каквато и да било операция — и за евентуална гангрена — плашеше и него.
— Не забравяйте, г-н Струан — рече отново Бабкот, за да прикрие безпокойството си, — минаха, кажи-речи, петнайсет години, откакто доктор Симсън за първи път използва хлороформа в хирургията, ние научихме много неща оттогава. Стажувах при него в Кралската болница, преди да замина за Крим. — Лицето му се натъжи. — И там научих много. Е, Кримската война свърши. Няма какво да я мислим, прекрасният екстракт от опиум ще ви прати и малко еротични сънища, ако имате късмет.
— Ами ако нямам?
— Вие сте късметлия. И двамата сте големи късметлии.
Струан се насили да се усмихне през болката.
— Късметлии сме, че ви намерихме тук и така бързо, това е сигурно. — Инстинктивно доверявайки се на Бабкот, той изпи безцветната течност и легна отново, почти в несвяст от болка.
— Ще оставим г-н Струан да си отдъхне за момент — рече Бабкот. — По-добре елате с мен, г-н Тайърър, трябва да свършим някои неща.
— Разбира се, докторе. Струан, мога ли да направя нещо за вас?
— Не… не, благодаря. Не е нужно да ме чакате.
— Не ставайте глупав, разбира се, че ще чакам. — Тайърър нервно последва лекаря навън и затвори вратата. — Ще се оправи ли?
— Не зная. За щастие остриетата на самураите са винаги чисти и режат добре като скалпел. Извинете ме за момент, аз съм единственият представител на властта тук този следобед, така че засега направих всичко възможно от медицинска гледна точка; време е да действам и като представител на Нейно британско величество. — Бабкот беше заместник на сър Уилям. Той заповяда на катера на легацията да прекоси залива до Йокохама, за да вдигне тревога, изпрати един прислужник китаец да доведе местния управител, друг — да разбере какъв даймио или принц е минал през Канагава преди няколко часа, постави военната част от шест души нащрек и наля на Тайърър едно голямо уиски. — Изпийте го, то е лекарство. Казвате, че нападателите са ви изкрещели нещо?
— Да, то… то звучеше като „сонох… Сонох-ий“.
— Нищо не ми говори. Чувствайте се като у дома си, ще се върна след малко. Трябва да се приготвя. — Докторът излезе.
Ръката на Тайърър го болеше; сякаш чувстваше и седемте шева в нея. Макар Бабкот да беше опитен, Тайърър с усилие се сдържа да не вика. Не го направи и беше доволен. Ужасяваха го вълните от страх, които продължаваха да го разтърсват и предизвикваха у него желание да избяга навън и да продължи да тича.
— Ти си страхливец — измърмори той, поразен от откритието.
Чакалнята вонеше като хирургията на лекарства; от миризмата му се повдигаше. Той отиде до прозореца и задиша дълбоко, като безуспешно опитваше да проясни главата си, после отпи малко от уискито. Както винаги вкусът беше парлив и неприятен. Тайърър се втренчи в чашата. Лоши картини имаше там, много лоши. Побиха го тръпки. Насили се да гледа само течността. Беше златистокафява и миризмата му напомни за дома му в Лондон, за баща му, седнал след вечеря пред камината със своята чашка, за майка му, която добродушно плетеше, докато двама прислужници вдигаха масата, всичко топло, уютно и безопасно, и това му напомни пък за „Героуей“, любимото му кафене на Корнхил, топло, оживено и безопасно, и за университета, вълнуващ и приятелски, но безопасен. Безопасен. Целият му досегашен живот беше безопасен. А сега? Отново започна да го обзема паника. „Исусе Христе, какво правя тук?“
След като се измъкнаха, но все още на неголямо разстояние от Токайдо, препускащият кон на Струан се подплаши, тъй като полуотсечената му плешка му изневери, и Струан се строполи на земята. Падането го нарани лошо.
С огромно усилие, все още размекнат от страха, Тайърър му помогна да се качи на собствения му кон, но животното едва удържаше по-високия и по-тежък мъж на седлото. През цялото време вниманието му беше насочено към изчезващия кортеж в очакване оттам да се появят самураи на коне.
— Можете ли да продължите?
— Да, да, мисля, че мога. — Гласът на Струан беше много слаб поради нетърпимата болка. — Анжелик измъкна ли се?
— Да, да. Проклетниците убиха Кентърбъри.
— Видях… Вие… Вие ранен ли сте?
— Не, нищо сериозно. Не мисля. Засегната е само ръката ми. — Тайърър разкъса палтото си и изруга от внезапната болка. Раната представляваше изкусен разрез малко под лакътя. Той почисти част от кръвта с носната си кърпа, после се превърза с нея. — Няма срязани вени и артерии… но защо ни нападнаха? Защо? Ние не правехме нищо лошо.
— Аз… аз не мога да се завъртя. Кучият син ме удари отстрани… как… как изглежда раната?
Тайърър много внимателно разтвори разреза в сукнения редингот. Дължината и дълбочината на раната, влошена от падането, го порази. Кръвта пулсираше навън и го доуплаши.
— Не е добре. Трябва да намерим бързо лекар.
— Ние, ние по-добре… да заобиколим за Йокохама.
— Да, да, и аз смятам така. — Младежът подкрепи Струан и се опита да разсъждава трезво. Хората по Токайдо ги сочеха. Тревогата му нарасна. Канагава беше наблизо и се виждаха няколко храма! — Един от тях трябва да е нашият — измърмори той и усети противен вкус в устата си. После видя, че ръцете му са целите в кръв и сърцето му отново се сви от страх, но се отпусна с облекчение, когато откри, че кръвта е най-вече на Струан. — Ще продължим.
— Какво… какво казвате?
— Ще продължим до Канагава — наблизо е и пътят е чист. Виждам няколко храма, един от тях трябва да е нашият. Сигурно има вдигнато знаме.
По японски обичай легациите бяха разположени в будистки храмове. Само храмовете и манастирите имаха излишни стаи или външни постройки, достатъчно големи и с достатъчно на брой помещения, ето защо Бакуфу бяха определили някои от тях за тази цел, докато бъдат построени самостоятелни резиденции за всяка легация.
— Можете ли да продължите, г-н Струан? Аз ще водя коня.
— Да. — Струан погледна към собствения си кон; животното цвилеше нещастно, опита се да затича отново, но не успя, кракът му отказа. Кръв струеше от свирепата му рана. Стоеше и трепереше. — Избавете го от болката и нека продължим.
Тайърър никога не бе убивал кон преди. Той изтри потта от ръцете. Пистолетът беше двуцевен и се зареждаше задно с два от новите бронзови патрона, които съдържаха куршума, заряда и детонатора. Конят хукна, но не можа да стигне далеч. Той го погали по главата, успокоявайки го, постави пистолета до ухото му и дръпна спусъка. Моменталната му смърт го смая. Пукотът на пистолета — също. Прибра го в джоба си.
Отново изтри ръцете си, все още като в транс.
— Най-добре ще е да стоим по-далеч от пътя, г-н Струан, най-добре да се измъкнем оттук, по-безопасно е.
Отне им много повече време, отколкото очакваше, заради рововете и потоците, които трябваше да преминат. На два пъти Струан почти загуби съзнание и Тайърър едва успя да го предпази от ново падане. Селяните в оризищата се преструваха, че не ги виждат, или ги гледаха свирепо, после пак се захващаха за работата си, така че Тайърър просто ги изруга и забърза напред.
Първият храм беше празен, като не се брояха неколцината подплашени будистки монаси с бръснати глави и оранжеви раса; щом ги зърнаха, те се юрнаха към вътрешните стаи, имаше и малък фонтан в предния двор. Тайърър отпи с благодарност малко студена вода, после отново напълни чашата и я занесе на Струан, раненият я изпи, но иначе едва гледаше от болка.
— Благодаря. Колко… колко има още?
— Не е далеч — рече Тайърър, като не знаеше по кой път да тръгне и се опитваше да бъде смел. — Ще стигнем там всеки момент.
Тук пътеката се раздвояваше: едната вървеше към крайбрежието до друг храм, извисен над селските къщи, а втората — навътре в града, към следващия храм. Без причина той избра тази към крайбрежието.
Пътеката криволичеше, върна се, после продължи отново на изток, из този лабиринт нямаше жива душа. Но навсякъде дебнеха очи. После той видя главната порта на храма и английското знаме, и войника в алена униформа и почти заплака от облекчение и гордост. Щом ги видя, войникът веднага се втурна да помага, друг тръгна за сержанта от охраната и тутакси над главата му се извиси доктор Бабкот:
— Всемогъщи Боже, какво, по дяволите, се е случило?
Беше съвсем лесно да разкаже — имаше толкова малко за разказване.
— Асистирали ли сте някога на операции?
— Не, докторе.
Бабкот се усмихна, лицето и обноските му бяха сърдечни, ръцете му се движеха сръчно, докато събличаше изпадналия почти в безсъзнание Малкълм Струан с такава лекота, сякаш беше дете.
— Е, скоро ще ви се наложи, от полза ще ви е. Нуждая се от помощ и съм сам-самичък днес. Ще се върнете в Йокохама за вечеря.
— Ще… ще се опитам.
— Сигурно ще ви прилошее — преди всичко от миризмата, — но не се безпокойте. Ако ви прилошее, повърнете в мивката, а не над пациента. — Бабкот отново го погледна, проучваше го, питаше се колко ли е издръжлив младежът, отгатна потискания му ужас, после пак се зае с работата си. — Ще му дадем етер и започваме. Казахте, че сте били в Пекин?
— Да, господине, четири месеца. Дойдох тук през Шанхай и пристигнах преди няколко дни. — Тайърър се радваше, че може да говори, за да държи мисълта си настрана от ужасите. — В Министерството на външните работи сметнаха, че кратък престой в Пекин, през който да научим китайските йероглифи, ще ни е от полза за японския.
— Чиста загуба на време. Ако искате да говорите, ако искате да четете и пишете, както трябва, китайските йероглифи изобщо няма да ви помогнат. — Той премести отпуснатия болен в по-удобно положение. — Какво знаете на японски?
Тайърър се почувства още по-нещастен.
— Практически нищо. Само няколко думи. Казаха ни, че щяло да има учебници по японска граматика и книги в Пекин, но нямаше нищо.
Въпреки огромната си загриженост от цялото произшествие, Бабкот спря за миг и се разсмя.
— Граматиките са толкова редки тук, колкото и драконите, и не съм чувал за никакви японски речници, с изключение на два: този на отец Алвито от 1601, а той е на португалски — никога не съм го виждал, само съм чувал за него, — и един, над който преподобният Прини работи от години. — Лекарят смъкна бялата копринена риза на Струан, прогизнала от кръв. — Говорите ли холандски?
— Също само няколко думи. Всички студенти преводачи за Япония трябва да преминат шестмесечен курс, но Министерството на външните работи ни изпрати с първия заминаващ параход. Защо холандският е официалният чужд език, използван от японските власти?
— Не е. Министерството на външните работи греши, и греши за много неща. Но холандският е единственият европейски език, на който могат да говорят неколцина от Бакуфу… ще го повдигна леко, вие издърпайте ботушите му, после панталоните, но внимателно.
Тайърър несръчно се подчини, като използва здравата си лява ръка.
Сега Струан лежеше съвсем гол върху хирургическата маса. От другата страна бяха наредени хирургическите инструменти, мехлемите и шишетата. Бабкот се обърна и си сложи дебела мушамена престилка. И на Тайърър тутакси му заприлича просто на касапин. Повдигна му се и едва успя да стигне до мивката навреме.
Бабкот въздъхна. „Колко стотици пъти съм си повръщал червата и после отново. Но имам нужда от помощ, а и това дете трябва да порасне.“
— Елате тук, трябва да работим бързо.
— Не мога, просто не мога…
Изведнъж гласът на лекаря стана суров:
— Ще дойдете тук веднага и ще помогнете, или Струан ще умре, но преди това ще ви напердаша.
Тайърър се запрепъва към неговата страна на масата.
— Не тук, за Бога, срещу мен! Дръжте му ръцете!
Струан отвори очи за миг при допира на Тайърър и отново изпадна в своя кошмар, бълнувайки несвързано.
Аз съм — измърмори Тайърър, като не знаеше какво друго да каже.
Отвъд масата Бабкот беше отворил някакво шишенце без етикет и вече изливаше малко от жълтеникавата маслена течност върху дебел ленен тампон.
— Дръжте го здраво — нареди той и притисна тампона към носа и устата на Струан.
Струан тутакси почувства, че се задушава и сграбчи тампона, почти го съдра с учудваща сила.
— За Бога, дръжте го — изграчи Бабкот. Тайърър отново стисна китките на Струан, забрави болната си ръка и извика, но успя да го задържи, погнусен от етерните изпарения. Струан продължи да се бори, да извръща глава, за да избегне тампона, усещайки се погълнат от тази помийна яма. Ала постепенно отмаля и после притихна.