— Боя се, че просто трябва да свикнете с това. Навсякъде е все същото. Както г-н Струан казва, в Хонконг е най-зле. Въпреки всичко, г-н Струан — додаде той с внезапно почитание, — не се притеснявам да ви кажа, че тук имаме нужда от свой собствен остров, наша собствена колония, а не гнилата, воняща ивица от една миля по разлагащото се крайбрежие, която е незащитена, удобна за нападение и изнудване във всеки момент; добре, че флотата ни е тук. Трябва да превземем острова точно както вашият дядо е превзел Хонконг, Бог да го благослови.
— Може би ще го направим — отвърна Малкълм Струан уверено, стоплен от спомена за своя прочут праотец, тай-пана Дърк Струан, основателя на тяхната компания и главен основател на колонията преди повече от двайсет години през ’41-ва.
Без да осъзнава какво прави, Кентърбъри измъкна своята манерчица, надигна я и отпи, после обърса уста с опакото на ръката си и отново я прибра.
— Нека продължим. Най-добре е аз да водя, ако трябва, движете се по един в колона. Не обръщайте внимание на японците. Г-н Струан, може би ще яздите до младата госпожица, а вие, г-н Тайърър, пазете отзад. — И явно доволен от себе си, той подкара коня в тръс.
Щом Анжелик се изравни с него, очите на Струан се усмихнаха. Той се влюби открито в нея от първия момент, когато я видя преди четири месеца в Хонконг, от първия ден, когато тя пристигна… и превзе острова с щурм — с руса коса, идеална кожа, дълбоки сини очи, с приятен чип нос, с овално лице. То не можеше да се нарече красиво, но притежаваше странна привлекателност, от която секва дъхът, истинска парижанка; нейната невинност и младост прикриваха някаква постоянно доловима, макар и несъзнателна чувственост, дето просто умоляваше да бъде задоволена, и това в един свят на мъже без подходящи жени за съпруги, без особена надежда да си намерят спътница в Азия, във всеки случай не и такава като нея. Повечето мъже бяха богати, някои от тях — царе на търговията.
— Не обръщайте внимание на туземците, Анжелик — прошепна Струан, — те изпитват само страхопочитание пред вас.
Французойката се ухили. Кимна с глава като императрица:
— Merci, Monsieur, vous etes tres aimable!9
Струан беше много доволен и съвсем уверен сега. „Съдбата, джос, Господ ни събра заедно — помисли си въодушевен, като кроеше планове кога да поиска от баща й разрешение за женитба. — Защо не по Коледа?
По Коледа ще бъде отлично. Ще се оженим през пролетта и ще живеем в Голямата къща на хълма Виктория в Хонконг. Зная, че майка ми и баща ми вече я обожават. Боже мой, надявам се той наистина да е по-добре. Ще вдигнем огромно коледно тържество…“
Когато излязоха на пътя, те бързо напреднаха, като внимаваха да не пречат на движението. Но дали им харесваше, или не тяхното неочаквано присъствие сред огромното мнозинство от недоверчиви японци, които никога не бяха виждали хора с такъв ръст, облик и цвят, и преди всичко девойката — наред с цилиндрите им и рединготите, с тесните като тръби панталони и ботушите за езда, както и нейните ботуши, дрехи за езда и цилиндърът й с модно перо и дамското седло, — всичко това неизбежно предизвика задръстване.
И Кентърбъри, и Струан внимателно наблюдаваха талазите от идващи насреща им хора, макар винаги да им сторваха път. Нито един от белите мъже не почувства, а и не очакваше никаква опасност. Анжелик яздеше наблизо, като се преструваше, че не обръща внимание на зяпачите, нито на ръката, която сякаш случайно се опитваше да я докосне, шокирана от начина, по който мнозина мъже нехайно запретваха кимоната си, излагайки на показ оскъдните си препаски и откровената си голота:
„Скъпа ми Колет, ти никога няма да ми повярваш — продължи, тя мислено писмото до най-добрата си приятелка в Париж, което щеше да довърши вечерта, — но огромна част от безбройните носачи по обществения главен път носеха само тези нищо и никакви препаски, дето почти нищо не скриват отпред и се превръщат в тънка ивица между бутовете отзад! Кълна се, че това е самата истина, и мога да ти съобщя, че много от туземците са доста космати, макар че повечето им части са малки. Чудя се дали Малкълм…“
Усети, че се изчервява.
— Столицата, Филип — опита се да завърже разговор тя, — наистина ли е забранена?
— Според споразумението не е. — Тайърър бе силно поласкан. Само няколко минути, и тя вече се отказа от обръщението „господине“. — Според споразумението всички легации трябва да бъдат в Йедо, в столицата. Казаха ми, че сме се евакуирали от Йедо миналата година след нападението срещу нашите. По-безопасно е да бъдем в Йокохама под закрилата на флотските оръдия.
— Нападение ли? Какво нападение?
— О, няколко луди, наречени ронини… някакви си убийци извън закона… та дузина луди нападнали нашата легация посред нощ. Британска легация! Можете ли да си представите нахалството им! Подлеците убили един сержант и един часови…
Той млъкна, тъй като Кентърбъри се извъртя от пътя, задържа коня си и посочи с камшика.
— Вижте там!
Спряха до него. Сега можеха да видят високите, издължени знамена, вдигнати високо от редици самураи, които стъпваха тежко иззад завоя на няколкостотин ярда пред тях. Всички пътници се разпръснаха, бързо захвърлиха вързопи и паланкини надалеч от пътя, ездачите светкавично скочиха от конете, после всички коленичиха от двете страни на трасето с наведени глави; мъже, жени, деца застинаха неподвижни. Само самураите останаха прави. Докато кортежът минаваше край тях, те почтително се кланяха.
— Кой е този, Филип? — попита развълнувано Анжелик. — Можете ли да четете техните знаци?
— Съжалявам, не, не още, госпожице. Говори се, че са нужни години, за да се научиш да четеш и пишеш писмото им. — Щастието на Тайърър се изпари при мисълта за многото работа, която му предстоеше.
— Може би е шогунът?
Кентърбъри се засмя.
— Няма начин да е той. В противен случай щяха да оградят с кордони цялата зона. Казват, че само да кимне и се събират стотици хиляди самураи. Но ще е някоя важна личност.
— Какво да правим докато минават? — попита тя.
— Ще ги приветстваме с кралския поздрав — отвърна Струан. — Ще си свалим шапките и ще ги размахаме три пъти. А какво ще направиш ти?
— Аз ли, cheri? — Тя се усмихна, много го харесваше, помнеше думите на баща си, преди да замине от Хонконг за Йокохама: „Насърчавай този Малкълм Струан, но внимателно, малката ми. Аз вече го направих дискретно. Той ще ти подхожда великолепно, ето защо подкрепих тази разходка до Йокохама без придружителка, като осигурих той да те придружава на един от корабите си. След три дни ще станеш на осемнайсет години, време ти е да се омъжиш! Зная, че е само на двайсет и е млад за теб, но е интелигентен, най-големият син, след около година ще наследи Търговската къща — говори се, че баща му Кълъм, тай-панът, е много по-болен, отколкото компанията признава публично.“
— Но той е британец — бе отвърнала тя замислено. — Вие, татко, ги мразите и казвате, че ние също трябва да ги мразим. Мразите ги, нали?
— Да, малката ми, но не открито. Британия е най-богатата страна в света, най-мощната, те са крале в Азия и пред Търговската къща на Струан… „Братя Ришо“ е едно нищо. Ще извлечем огромни облаги, ако поемем френската част от тяхната търговия. Предложи му го.
— О, не мога, татко, това ще бъде… не мога, татко.
— Ти вече си жена, не си дете, моя скъпа. Подлъжи го, после той сам ще го предложи. Нашето бъдеще зависи от теб. Скоро Малкълм Струан ще стане тай-пан. А ти… половината от богатството им може да бъде твое…
„Разбира се, бих обожавала такъв съпруг — помисли си тя, — колко е умен татко! Колко чудесно е да си французойка и следователно да ги превъзхождаш. Лесно е да го харесам, може би дори да обикна този Малкълм, странните му очи и младежкия му вид. О, толкова се надявам, че той ще поиска ръката ми…“
Анжелик въздъхна и отново се върна към настоящето.
— Ще преклоня глава, както правим в Булонския лес пред Негово величество император Луи Наполеон. Какво има, Филип?
— Май е по-добре да се върнем — рече Тайърър разтревожено. — Всички казват, че те стават докачливи, когато сме близо до техните принцове.
— Глупости — прекъсна го Кентърбъри. — Няма никаква опасност, никога не е имало нападение на шайка — тук не е като в Индия, в Африка или в Китай. Обясних ви, японците се прекланят пред законите. Ние се придържаме стриктно към ограниченията на споразуменията и ще направим това, което винаги сме правили, само ги оставете да минат, учтиво си вдигнете шапките, както бихте сторили пред всеки владетел, после ще продължим. Въоръжен ли сте, г-н Струан?
— Разбира се.
— Аз не съм — рече Анжелик малко сприхаво, докато наблюдаваше знамената; намираха се вече само на стотина ярда. — Мисля, че жените трябва да носят пистолети, щом мъжете го правят.
Всички бяха шокирани.
— Откажете се от тази мисъл. Тайърър?
С известна неловкост Тайърър показа на Кентърбъри малкия си пистолет.
— Баща ми ми го подари на тръгване. Но никога не съм стрелял.
— Няма да се наложи, трябва да наблюдавате самураите, които ходят по един или на двойки, те са фанатици спрямо чужденците. Както и ронините. — После добави някак машинално: — Не се безпокойте, не сме имали проблеми от година, че и повече.
— Проблеми ли? Какви проблеми? — попита тя.
— Никакви — рече той; не искаше да я тревожи и се опитваше да замаже неволно изтърваните думи. — Някое и друго нападение от неколцина фанатици, нищо особено.
Анжелика се намръщи.
— Но нали г-н Тайърър каза, че е имало организирано нападение срещу вашата Британска легация и че е имало убити войници. Това не е ли важно?
— Беше важно. — Кентърбъри се подсмихна изтънко на Тайърър, който ясно прочете посланието: „Ти си пълен идиот, може ли да занимаваш една дама със сериозни неща!“ — Службите в шогуната се заклеха, че ще ги хванат и накажат.
Гласът му прозвуча убедително, но в себе си той се питаше каква част от истината знаеха Струан и Тайърър: петима бяха убити на улицата в Йокохама през първата им година. На следващата двама руснаци — офицер и моряк от руски военен кораб — бяха накълцани на парчета, и пак в Йокохама. Няколко месеца по-късно — двама холандски търговци. После младият преводач в Британската легация в Канагава бе нападнат с меч изотзад и захвърлен, докато му изтече кръвта. Хюскен, секретарят на Американското посолство — насечен на дузина парчета, докато яздел за вкъщи след вечерен прием в Пруската легация. А миналата година един британски войник и сержант бяха съсечени отвън пред спалнята на генералния консул!
Всяко от убийствата бе обмислено и непредизвикано — мислеше си той разярен — и извършено от двойки, въоръжени с мечове. Нито веднъж не бе отвърнато с нападение — и най-лошото от всичко, нито веднъж никой кучи син не бе заловен и наказан от всевластните Бакуфу на шогуна, колкото и да пищяха ръководителите на нашите легации, колкото и да обещаваха японците. Водачите ни са сбирщина от тъпи негодници. Трябваше да наредят на флотата веднага да направи Йедо на пух и прах и после целият терор щеше да спре, щяхме да спим в безопасност в леглата си без охрана и да си вървим по всички улици, без да се боим, когато наблизо има самурай. Дипломатите са говноядци и този млад самохвалко е идеалният пример.
Кентърбъри кисело наблюдаваше знамената и се опитваше да разгадае буквите. Щом целият кортеж отмина, пътниците се надигнаха и отново продължиха. Онези, които вървяха в същата посока, останаха да следват колоната на благоразумно разстояние.
Четиримата се чувстваха странно на конете си, издигнати високо над коленичилите от двете страни на пътя неравни редици от хора с глави в прахта и с вирнати във въздуха задници. Тримата мъже се опитваха да не обръщат внимание на голотията, до един смутени от изобилието на плът.
Редиците от самурайски знамена се приближаваха безмилостно. Имаше две колони, от около сто човека всяка, после още знамена и плътни редици, наобиколили черен лакиран паланкин, носен от осем плувнали в пот носачи. Следваха други знамена и самураи, после още една група на коне и накрая пъстроцветна тълпа от претоварени с багаж носачи. Всички самураи носеха сиви кимона с едни и същи символи — китка от три божура, каквато имаше и върху знамената — и сламени шапки, завързани под брадичките им. На коланите им висяха два меча — един къс и един дълъг. Някои бяха преметнали лъкове и стрели, двама-трима държаха мускети. Неколцина бяха облечени по-изискано от другите.
Колоните намалиха ход.
С нарастващ ужас Струан и останалите видяха какво бе изписано върху всички лица, във всички очи, впити в тях: ярост. Той пръв наруши тишината:
— Мисля, че е по-добре да се върнем назад…
Но преди Струан или някой от групата да успее да тръгне, млад, широкоплещест самурай напусна колоната и се втурна към тях, последван веднага от още един, който се изпречи между европейците и приближаващия паланкин. Задавен от ярост, първият мъж захвърли своето знаме и изкрещя ругатня, а внезапно избухналият му гняв ги парализира. Колоните се размърдаха, подеха предишния си ритъм и продължиха. Коленичилите хора не помръдваха. Но сега над всичко тегнеше огромна, болезнена тишина, нарушавана само от шума на маршируващите крака.
Самураят отново ги изруга. Кентърбъри беше най-близо до него. Той покорно пришпори своя кон, като усети, че от страх му се гади. Ала неволно се обърна към паланкина вместо в обратна посока. Самураят веднага измъкна меча си, изкрещя „сонойой“ и замахна с всичка сила. В същия момент другият тръгна към Струан.
Острието отсече лявата ръка на Кентърбъри точно над бицепса и се вряза отстрани в тялото му. Търговецът зяпна отрязания крайник, невярващ на очите си, кръвта пръсна върху девойката. Мечът се изви в нова безмилостна дъга. Струан безпомощно опипваше за револвера си, докато към него се хвърли другият самурай с издигнато оръжие. Повече поради късмет, отколкото от благоразумие той избягна траекторията на удара; острието го нарани леко в левия крак и се вряза в плешката на коня.
Струан се прицели и натисна спусъка на малкия колт, но конят отново отстъпи назад и куршумът напусто излетя във въздуха. Обезумял, той се опита да удържи животното и повторно се прицели, без да забележи, че първият самурай го атакува откъм гърба.
— Внимавайте! — изкрещя дошлият на себе си Тайърър. Всичко се беше случило толкова бързо, че целият този ужас сякаш му се беше присънил: Кентърбъри лежеше на земята и агонизираше, конят му кървеше, девойката се бе вцепенила на седлото си, Струан насочваше пистолета си за втори път, а смъртоносният меч се издигаше над незащитения му гръб. Тайърър видя, че Струан реагира на неговото предупреждение, обезумелият кон препусна от докосването и ударът, която трябваше да го убие, беше отклонен някак си от юздата или от лъка на седлото и го засегна само в хълбока. Струан залитна на седлото и зави от болка.
Това като че ли събуди Тайърър.
Той пришпори коня си и се втурна към нападателя на Струан. Мъжът отскочи настрани и този път затича с вдигнатия си меч към Анжелик. Тайърър извъртя своя ужасен кон и видя, че французойката гледа приближаващия се самурай, замръзнала от ужас.
— Махайте се оттук, доведете помощ! — изкрещя той, после отново се прицели в мъжа; съвзел се напълно, онзи още повече се изви, за да се спаси, и зае с меча си позиция за нападение.
Времето спря. Филип Тайърър знаеше, че с него е свършено. Но това нямаше значение сега, защото в моментната отсрочка видя как Анжелик обръща коня си и изчезва благополучно. Беше забравил за пистолета си. Нямаше нито място, нито време за бягство.
За миг от секундата младият самурай се поколеба, предвкусвайки мига на убийството, после скочи. Тайърър безпомощно се опита да отстъпи. После се чу изстрел. Куршумът се заби в самурая, той се просна, а мечът му съвсем леко посече ръката на Тайърър.