— О, Господи!
— Какво стана? Добре ли си? — попита изплашена Анжелик.
— Да, добре съм. Всемогъщи Боже! — Трябваха му секунда-две, за да се съвземе; острата болка пресече неговия плам, остана копнежът, който страданието сякаш подсилваше. Ръцете му все още я държаха, все още трепереха, но вече без никаква сила.
— Господи, съжалявам.
— Няма за какво, скъпи. — Анжелик с облекчение възстанови дишането си, изправи се и наля малко от студения чай, който той държеше до леглото; чувстваше слабините си неспокойни, парализирани и нервни, сърцето й биеше; и на нея не й се искаше да спре, но се налагаше: още няколко минути; и нямаше да може. „Намери начин да се опазиш, да опазиш него, да опазиш и двамата“ — гласът на майка й крещеше като молитва в главата й: „Мъжът никога не се жени за своята любовница, не му давай нищо преди сватбата, след нея е разрешено всичко.“ Този глас се бе запечатал в съзнанието й в момента, когато порасна достатъчно, за да разбира.
— Заповядай — измърмори Анжелик, като му подаде чашата.
Коленичи и го загледа, очите му бяха затворени, пот се стичаше по лицето и халата му. За миг собственото й безпокойство и тревога изчезнаха. Тя сложи ръка на коляното му и той я взе в своята.
— Опасно е… опасно е да се прегръщаме така, Малкълм — рече тя тихо; харесваше го много, обичаше го, но не беше сигурна дали това е любовта. — Трудно е и за двама ни, cheri. Аз също те желая и те обичам.
Измина време, докато той успя да проговори; гласът му беше нисък и остър:
— Да, но… но ти може да ми помогнеш.
— Само че ние не можем, не преди да се оженим, не още, не можем, не сега.
Внезапно болката и безпомощността му го прекършиха; трябваше цялата вечер да седи и да търпи другите мъже да танцуват с нея, да копнеят по нея, докато той едва можеше да върви, макар само преди месец да беше далеч по-добър танцьор от всичките.
Прииска му се да й изкрещи: „Защо не сега? Какво значение имат месец или два? За Бога… Но, добре, приемам, че преди сватбата порядъчната девойка трябва да остане девствена, иначе ще се смята за пропаднала. Приемам, че джентълменът не бива да влиза в грях с нея преди сватбата. Приемам! Но, мили Боже, нали има и други начини.“
— Зная, ние, ние не можем сега — рече той гърлено. — Само че… Анжелик, моля те, помогни ми, моля те.
— Но как?
Малкълм отново сподави думите си: „За Бога, както момичетата в Къщите го правят, целуват те, галят те и ти свършваш — да не мислиш, че да правиш любов означава само да си разтвориш краката и да лежиш като парче месо — има най-обикновени неща, които момичетата вършат, без да го правят на въпрос или да се срамуват, и се чувстват щастливи заради теб. Хей, ти можеш да ме облекчиш така, нали?“
Но Малкълм знаеше, че не е в състояние да й го каже. Възпитанието не му позволяваше. Как да обясниш на една дама, която обичаш, ако е твърде млада и неопитна или егоистка, или просто неосведомена. Внезапно от истината му загорча. Нещо в него се пречупи.
С променен глас той рече:
— Напълно си права, Анжелик, трудно е и за двама ни. Съжалявам. Може би ще е най-добре да се върнеш във Френската легация, докато тръгнем за Хонконг. Вече се оправям и трябва да пазим името ти.
Тя втренчено го погледна, обезверена от промяната.
— Но, Малкълм, удобно ми е тук, а и съм наблизо, в случай че почувстваш нужда от мен.
— О, да. Нуждая се от теб. — Устните му се изкривиха в едва загатната иронична усмивка. — Ще помоля Джейми да уреди всичко.
Анжелик се поколеба; не беше сигурна как да продължи.
— Щом така искаш, cheri.
— Да, това ще е най-доброто. Както ти самата каза: опасно е да се прегръщаме така. Лека нощ, любов моя. Толкова се радвам, че ти хареса празненството.
Студена тръпка премина през нея, дали бе вътре в душата или по кожата й, Анжелик не разбра. Целуна го, готова да разпали страстта му, ала Малкълм не реагира. „Какво ли го промени?“
— Наспи се хубавичко, Малкълм. Обичам те. — Никаква реакция.
„Няма значение — помисли си Анжелик, — мъжете са на настроения и са трудни.“ Усмихна се, сякаш всичко беше наред, махна резето от вратата, изпрати му въздушна целувка и влезе в своята стая.
Той остана загледан подире й. Вратата бе леко открехната. Както обикновено. Но всичко в техния свят не беше вече както преди. Вратата и нейната близост вече не го изкушаваха. Чувстваше се променен, някак си преправен. Не знаеше защо, ала беше много тъжен, много остарял, някакъв инстинкт му подсказваше, че колкото и да я обичаше, колкото и да се стараеше физически, тя никога нямаше да го задоволи напълно през целия им съвместен живот.
С помощта на бастуна се изправи и закуцука колкото можеше по-тихо до бюрото. В горното чекмедже държеше малко шишенце с лекарство; скрил го бе за нощите, когато му бе невъзможно да заспи. Изгълта го. С мъка се дотътри до леглото. Скръцна със зъби, легна и въздъхна, когато болката понамаля. Това, че бе изпил последното количество успокоително, ни най-малко не го тревожеше. Чен, А Ток, който и да е от прислужниците можеше да го снабди с още, стига да поиска. Та нали компания Струан снабдяваше с опиати част от Китай?
А щом се прибра в стаята си, Анжелик се облегна на стената; мислите й бяха в безпорядък, не беше сигурна дали трябва да се върне, или да го остави сам. Чу го как отиде до бюрото и отвори чекмедже, ала не знаеше защо; чу как пружините на леглото изскърцаха, чу неговата дълга въздишка на облекчение.
„Така е, защото го боли и защото не можем да го направим, не и сега — помисли си Анжелик, окуражавайки се, като сподави нервна прозявка. И още, защото трябваше да седи на танците, след като е най-добрият танцьор, с когото някога съм танцувала — нали точно това ме привлече най-напред у него в Хонконг?
Не е грешно, че иска да се любим — и не съм аз виновна, че е ранен. Горкичкият Малкълм, просто нервите му са опънати. До утре ще е забравил за случилото се и всичко ще е чудесно… пък и по-добре да се преместя, имам да решавам онзи проблем. Нещата ще бъдат наред.“
Вмъкна се в леглото си и бързо заспа, но сънищата й скоро се населиха със странни чудовища с изкривени бебешки лица, те пищяха, смееха се и я дърпаха. „Мама… мама“ — изписваше собствената й кръв по чаршафите; тя течеше от връхчето на пръста й, който използваше вместо писалка, преповтаряше ли преповтаряше онези букви — буквите от кувертюрата, запечатали се трайно в мозъка й, за които не бе имала смелостта да попита Андре или Тайърър.
Нещо я измъкна от съня. Кошмарите изчезнаха. Тревожно разбудена, Анжелик погледна вратата, почти очакваше да види Малкълм там. Но насреща й нямаше никой, различи дълбокото му равномерно дишане, така че се разположи на възглавниците и си помисли: „Трябва да е бил вятърът или се е затръшнал някой капак.
Mon Dieu, изморена съм, но колко хубаво прекарах на танците. И какъв прекрасен пръстен ми подари той.“
Като си тананикаше полката и завиждаше на успеха на Джон Марлоу, макар да беше съвсем сигурен, че може да се справи с танца също толкова добре като него, Филип Тайърър почти танцуваше към вратата на Къщата на трите шарана по малката пуста пътечка. Почука с финес. Йошивара изглеждаше потънала в сън, а недалеч в постройките и баровете на Главната улица животът кипеше; нощта бе пълна с мъжки смях и дрезгаво пеене; смесваха се случайният остър звук на шамисен35, смях и пиджин.
Решетката на вратата се отвори.
— Госп’дар, какво?
— Моля говори японски. Аз съм Тайра-сан и имам среща.
— А, така ли? — рече едрият слуга. — Тайра-сан, а? Ще съобщя на мама-сан. — Решетката се затвори.
Докато чакаше, Тайърър барабанеше с пръсти по старото дърво. Вчера и снощи трябваше да прекара цялото си време със Сър Уилям в обяснения за Накама и Легацията, в уреждане на Modus vivendi36 за своя новооткрит учител, с чувство на вина, задето не може да открие жизненоважната истина, че японецът говори английски. Но беше се заклел, а думата на англичанина е закон.
Накрая Сър Уилям се съгласи, че Накама може да се представя открито за самурай — синове на самурайски фамилии бивали аташирани към Френската и Британската легация за кратки периоди от време в миналото точно както Бабкот имаше японски помощници. Но Сър Уилям заповяда японецът да не носи или да не притежава мечове на територията на Колонията. Същото разпореждане се прилагаше към всички самураи, с изключение на охраната на Колонията и наказателните патрули. Още: Накама не можеше да се облича показно или да се приближава до Митницата или караулното на охраната и доколкото е възможно, да се пази да не го видят. Защото, ако го откриеха, Бакуфу щяха да изискат предаването му.
Тайърър извика Накама и му обясни какво е разпоредил Сър Уилям. По това време вече се чувстваше твърде уморен за Фуджико.
— А сега, Накама, трябва да изпратя едно съобщение и искам ти да го занесеш. Моля те, напиши буквите на „Моля, уредете…“
— Уреди, моля?
— Определи или направи. „Моля, уредете ми среща за утре вечер с…“, остави празно място за името.
Малко време бе нужно на Хирага да разбере точно какво се иска от него и защо. Отчаян, Тайърър се видя как му дава името на Фуджико и на Къщата на трите шарана.
— А, три шаран? — рече Хирага. — Со ка! Даде съобщение на мама-сан, уреди тебе видиш мусуме утре, а?
— Да, моля.
Накама му показа как да напише буквите и Тайърър ги прекопира, беше много доволен от себе си; после подписа съобщението внимателно с подписа, който Хирага му измисли, и ето, сега стоеше тук на вратата.
— Хайде, побързай — измърмори той, изпълнен с желание и готовност.
След време решетката на вратата се отвори отново. Беше Райко:
— А, добър вечер, Тайра-сан, иска да говорим японски, разбира се — рече тя с усмивка и лек поклон и продължи с поток от леещ се японски; той не разбра нищо от него, освен че няколко пъти се повтори името Фуджико, Райко завърши с: — Толкова съжалявам.
— Какво? О, съжаляваш? Защо съжалява Райко-сан? Добър вечер, аз имам среща с Фуджико… Фуджико.
— О, толкова съжалявам — повтори тя търпеливо, — но Фуджико не е свободна тази вечер и не ще се освободи скоро. Толкова съжалявам, но няма какво да направя, тя изпраща своите съжаления, разбира се, и се извинява, но всички мои дами са също заети. Много съжалявам.
Той пак не разбра кой знае колко от обясненията й. Но същността стигна до него. На Тайърър му стана ясно, че Фуджико я няма, но не и причината за това.
— Но писмото, вчера… моят пратеник, Накама, той го донесе, нали?
— О, да! Накама-сан го донесе и аз му казах, че всичко ще бъде наред, но толкова съжалявам, сега не е възможно да те подслоня. Толкова съжалявам, Тайра-сан, благодаря, че ни помниш. Лека нощ.
— Почакай — изкрещя Тайърър на английски, когато решетката започна да се затваря, после помоли: — Казваш, че я няма тук… т.е. там, нали? Почакай, моля, Райко-сан. Утре… извини ме… утре, Фуджико, да?
Райко тъжно поклати глава.
— О, толкова съжалявам, утре също не е възможно, наскърбява ме, че трябва да го кажа. Надявам се, че разбираш, толкова съжалявам.
Тайърър се ужаси.
— И утре ли, а вдругиден?
Тя се поколеба, усмихна се и отново леко се поклони.
— Може би, Тайра-сан, може би, толкова съжалявам, че не мога да обещая нищо. Помоли Накама-сан да дойде тук през деня и аз ще му кажа. Разбираш ли? Изпрати Накама-сан. Лека нощ.
Тайърър глупаво зяпна вратата, изруга горчиво, сви юмруци, искаше му се да смачка нещо. Нужно му беше време да се съвземе от огромното разочарование, после унило се обърна и тръгна обратно.
Хирага наблюдаваше през една дупка в оградата. Когато Тайърър изчезна зад ъгъла, се върна по криволичещата, застлана с камъни пътека през градината, потънал в мисли. Градината беше измамно просторна, с малки къщички, всичките с веранди, сгушени сред собствени тревни площи с храсти.
Но Хирага избягна къщичките, влезе в малката градина и почука на оградата. Тя се отвори безшумно. Прислужникът се поклони, а той кимна и продължи по пътеката към близката постройка. Повечето кръчми и Къщи имаха тайни изходи и скривалища или се свързваха с комшулуци, а онези, които се осмеляваха да обслужват шиши, обръщаха специално внимание на сигурността — за своя собствена безопасност. Тази част от Къщата на трите шарана беше за много важни гости с отделна кухня, прислужнички, но със същите куртизанки. На верандата Хирага срита своите гета — налъми — и дръпна шоджи.
— Какво направи той? — попита Ори.
— Кротко си отиде. Странно. — Хирага поклати глава в почуда и седна срещу Ори, кимна на дълбокия поклон на Фуджико. Вчера, след като донесе писмото на Тайърър — за забава на Райко, — той бе наел Фуджико за тази вечер.
— Мога ли да попитам, защо Хирага-сан? — учуди се Райко.
— Само за да ядосам Тайра.
— Ийе, мисля, че той остави девствеността си тук, със Сако. После пробва с Мейко, после с Фуджико. Фуджико му събра очите.
Хирага се засмя заедно с Райко, харесваше я, но когато видя Фуджико, се смути, че врагът му намира момичето за привлекателно. Фуджико беше обикновена, с обикновена коса, всичко по нея бе семпло, с изключение на очите; те изглеждаха безформено големи. Хирага обаче прикри впечатлението си и направи комплимент на Райко, че се е сдобила с такова цвете, дето изглежда на шестнайсет, макар да бе на трийсет и една и куртизанка вече петнайсет години.
— Благодаря, Хирага-сан — усмихна се Райко. — Да, тя е безценна, гай-джин много я харесват. Но, моля те, не забравяй, че Тайра е наш клиент и че гай-джин не са като нас. Те са склонни да се прикрепят само към една дама. Моля те, насърчи го, гай-джин са богати, а аз чувам, че той е важен чиновник и може да остане тук за няколко години.
— Соно-джой.
— Това ти трябва да го уредиш. Ти ще им вземеш главите, но обещай ми, че няма да го направиш тук, а междувременно аз ще им взема богатството.
— Ще разрешиш ли на Ори да остане?
— Ори-сан е странен младеж — рече тя колебливо, — много силен, много гневен, много неспокоен — кибритлия човек е. Боя се от него. Мога да го скрия за ден-два, но… но, моля те, обуздай го, докато е мой гост! Достатъчно са грижите във Върбовия свят, не е нужно, да търсим нови.
— Добре. Имаш ли някакви новини от братовчед ми Акимото?
— Той е в безопасност в Ходогая, в Чайната на Първата луна.
— Изпрати да го повикат. — Хирага измъкна един златен обан от тайния си джоб. Забеляза как очите й светнаха. — Това ще стигне за пратеника и за разноските, докато Акимото и Ори са тук, и за услугите на Фуджико утре, разбира се.
— Разбира се. — Монетата, доста щедро заплащане, изчезна в ръкава й. — Ори-сан може да остане, докато не сметна, че му е време да си върви; тогава ще си тръгне, съгласен ли си?
— После, толкова съжалявам, шиши, но ще ти кажа, че за теб е много опасно тук. Това е разпратено до всички бариери. — Райко разгъна обява, отпечатък от дърворезба. На нея имаше портрет. Неговият. Надписът гласеше: „Бакуфу предлагат две коку награда за главата на този убиец роши от Чошу, който има много прозвища, едно от които е Хирага.“
— Бака! — процеди през зъби Хирага. — Прилича ли на мен? Как е възможно? Никога не са ми рисували портрет.
— И да, и не. Художниците имат дълга памет. Това е може би един самурай в битка? Освен ако някой твой приближен не е предател. Лошо е също, че те търсят важни люде. Анджо естествено, а сега и Йоши Торанага.
Побиха го тръпки, почуди се дали куртизанката Койко е предадена, или е предателка.
— Той пък защо?
Райко сви рамене.
— Той е главата на змията независимо дали ти харесва или не. Соно-джой, Хирага-сан, но не води враговете Бакуфу тук. Искам главата ми да си остане на раменете.
Цяла нощ Хирага не мигна заради обявата и се чудеше как да постъпи; Прие Фуджико да му сипе саке отново.