— Този Тайра ме учудва, Ори.
— Защо си губиш времето с него? Убий го.
— По-късно, не сега. Да ги наблюдавам, него и останалите, да пробвам да отгатна реакциите им е като игра на шах, където правилата се менят постоянно, очарователно е… щом веднъж човек преодолее вонята им.
— Тази вечер трябваше да направим онова, което исках да направим: да го убием и хвърлим тялото му до караулното и да оставим да обвинят охраната. — Ори раздразнен прекара дясната си ръка по наболото си обръснато теме, после стори същото и по брадата. Лявото му рамо бе превързано, а ръката все още окачена на превръзка. — Утре ще се избръсна гладко и ще се почувствам пак като самурай — Райко има бръснар, може да му се довери. Но, Хирага, това принудително бездействие ме подлудява.
— А рамото ти?
— Раната е чиста. Сърби ме, но е на добро. — Ори вдигна наполовина ръката си. — Повече не мога, всеки ден се опитвам по малко. Трудно ще я използвам в битка. Карма. Но ако бяхме убили този гай-джин Тайра, нямаше да има никакъв риск за нас или за Къщата; казваш, че бил толкова потаен, че навярно не е споделил с никого за идването си тук.
— Да, но може и да е казал. Те са непредсказуеми. Променят си намеренията, твърдят едно, а после вършат точно обратното, но не с пресметливост, не както го правим ние, не са като нас.
— Соно-джой! Убийството му би подлудило гай-джин. Ще го направим следващия път, когато отново дойде тук.
— Ще го убием, само че по-късно — твърде е ценен за момента. Ще открие тайните им, как да ги унищожим, как да избием стотици, хиляди гай-джин — но чак след като сме ги използвали, за да унижим и разбием Бакуфу. — Хирага пак протегна чашата си. Фуджико я напълни веднага, като му се усмихваше. — Бях дори в кабинета на водача на всички англичани, на пет крачки от него. Аз съм в центъра на властта на гай-джин! Ако можех да говоря по-добре езика им! — Беше много предпазлив и не разкри на Ори доколко всъщност знае езика или как е убедил Тайърър да го измъкне тайно — още повече пред това момиче.
Докато Фуджико пълнеше чашите им, се усмихваше съвсем внимателно и не ги прекъсваше, слушаше жадно, без да се издава, искаше й се да попита за стотици неща, но беше твърде добре обучена, за да го направи. „Само слушай, усмихвай се и се преструвай на тъпа и че си само играчка — обучаваше ги мама-сан, — скоро те ще ти кажат онова, което искаш да научиш, без да ги подтикваш. Слушай и се усмихвай, наблюдавай и ги ласкай, прави ги щастливи, само тогава стават щедри. Никога не забравяй, че щастието им се равнява на златото, което е твоята единствена цел и защита.“
— В Йедо — говореше Хирага — Тайра беше наистина храбър, а тази вечер се държа като страхливец. Фуджико, как е той в леглото?
Тя с усмивка прикри изненадата си, че някой може да е толкова нетактичен.
— Като всеки младеж, Хирага-сан.
— Разбира се, но как е? Каква е големината му — той е висок мъж, голямо ли е копието му?
— О, съжалявам — Фуджико сведе очи и кротко продължи: — но на дамите от Върбовия свят им се заповядва никога и с когото и да било да не обсъждат клиент.
— Нашите правила се прилагат и за гай-джин ли? А? — учуди се Хирага.
Ори се изкиска.
— Нищо няма да измъкнеш от нея или от някоя от тях, аз вече се опитах. Райко-сан дойде и ме нагълча, че разпитвам! „Гай-джин или не, прилага се древното правило на Йошивара — рече ми. — Можем да говорим най-общо, но не и за някой клиент конкретно. Бака не! — беше наистина ядосана.“
Двамата мъже се засмяха, но Фуджико видя, че очите на Хирага не се усмихваха. Като се преструваше, че не забелязва това, загрижена да го успокои и в същото време зачудена как да го обслужи през нощта, тя промълви:
— Толкова съжалявам, Хирага-сан, но моят опит е оскъден с млади и със стари или на средна възраст. Повечето опитни дами твърдят, че големината не гарантира задоволяването на мъжа, както и на жената, но че младите мъже са винаги най-добрите и най-задоволяващите клиенти.
Фуджико се изсмя в себе си на изтърканата лъжа. „Иска ми се да ти кажа истината поне веднъж: че вие, младите мъже, сте най-лошите клиенти, най-много искате, най-малко ни задоволявате. Безнадеждно нетърпеливи сте, имате сила в излишък, искате много пъти, наливате се с алкохол, но почти не ни задоволявате после… и рядко сте щедри. Най-лошото от всичко е, че момичето, макар и да се опитва, се увлича по някой млад мъж и това води до още повече нещастие, болка и в доста случаи — до самоубийство. Старите са двайсет пъти по-добри.“
— Някои младежи — продължи тя като че ли безадресно — са невероятно свенливи, обаче са добре надарени.
— Интересно. Ори, още не мога да повярвам, че този Тайра просто хрисимо се обърна и си тръгна.
Ори вдигна рамене.
— Хрисим или не, трябваше да го убием тая вечер и аз щях да спя по-добре. Какво друго е можел да направи?
— Всичко. Трябваше да рита вратата — срещата си е среща, а че Райко нямаше друга свободна за него, беше още по-голяма обида.
— Вратата и оградата са твърде здрави дори за нас.
— Тогава Тайра трябваше да излезе на главната улица, да събере пет, десет или двайсет души от хората си и да ги доведе да разбият оградата — Тайра е важен чиновник, офицерите и всички войници в Легацията му се подчиняват. Това, разбира се, щеше да накара Райко да раболепничи пред него година-две и да му гарантира, че ще получи услугите, които иска и когато поиска. А ние щяхме да офейкаме. Ето какво щях да направя, ако бях важен чиновник като него. — Хирага се усмихна, а — Фуджико потисна треперенето си. — Това е въпрос на чест. А те разбират много добре какво е въпрос на чест. Те щяха да защитават своята глупава Легация до последния човек, после флотата щеше да погуби Йедо.
— Нима не искахме същото?
— Да. — Хирага се засмя. — Но не когато човек е без оръжие и е преоблечен като градинар — аз наистина се чувствах гол! — Фуджико отново му наля, а Хирага я погледна. Обикновено дори момичето на вечерта да не беше особено привлекателно неговата мъжка потентност и сакето го възбуждаха. Тази вечер беше някак различно. Тази беше Йошивара на гай-джин, тя спеше с тях, така че беше развалена. „Може би Ори би я харесал“ — помисли си Хирага и й се усмихна за кураж. — Поръча ли храна, а, Фуджико? Най-добрата, която къщата може да предложи.
— Веднага, Хирага-сан. — Жената бързо излезе.
— Слушай, Ори — прошепна Хирага, така че никой да не го чуе. — Много е опасно тук. — Той извади сгънатата обява.
Ори ококори очи.
— Две коку? Те ще съблазнят всеки. Може и да прилича на теб, не съвсем, но охраната на някоя бариера ще те спре.
— И Райко каза същото. Ори го погледна.
— Джун беше художник, и то добър.
— И аз мислих за това, чудех се как са го заловили и пречупили. Той знае много тайни на шиши, знае плана на Кацумата да устрои засада на шогуна.
— Отвратително е, че е позволил да го заловят жив. Изглежда, сме издадени. — Ори му върна картината. — Две коку ще съблазнят всеки, дори и най-ревностната мама-сан.
— И на мен ми мина същото през главата.
— Пусни си брада, Хирага, или мустаци, това ще ти помогне.
— Да, ще ми помогне. — Хирага се зарадва, че Ори отново разсъждава както преди, съветите му винаги бяха ценни. — Странно усещане — да знаеш, че това е разпространено навсякъде.
Ори наруши тишината:
— След ден или два, щом мога, ставам все по-силен с всеки изминал ден, ще ида до Киото и ще се свържа с Кацумата, за да го предупредя за Джун. Трябва да го предупредим.
— Да, добра мисъл, твърде добра.
— А ти какво ще правиш?
— Аз съм в безопасност сред гай-джин, в по-голяма безопасност отвсякъде другаде — стига да не ме предаде някой. Акимото е в Ходогая, изпратих да го повикат, тогава можем да решим.
— Добре. Не, за теб ще е по-безопасно, ако се опиташ да стигнеш Киото, преди тези картини да бъдат разпратени по целия Токайдо.
— Не. Тайра представлява твърде добра възможност, за да я пропусна. Ще скрия мечовете там за всеки случай.
— Вземи револвер, по-малко бие на очи. — Ори бръкна с дясната ръка в юкатата и почеса превръзката.
Хирага се изуми, като видя малкия златен кръст на тънка златна верижка около шията му.
— Защо носиш това? Ори вдигна рамене:
— Приятно ми е.
— Махни го. Ори… кръстчето издава връзката ти с убийството на Токайдо, с Шорин и с нея. Кръстът е ненужна опасност.
— Много самураи са християни.
— Да, но тя може да познае кръста. Безумство е да поемаш такъв риск. Ако искаш да носиш кръст, сложи си друг.
След малка пауза Ори повтори:
— Този ми е приятен.
Хирага видя, че Ори е непреклонен, изруга го наум, но реши, че е негов дълг да пази движението на шиши, да пази соно-джой, и сега беше моментът.
— Свали го!
Кръвта нахлу в лицето на Ори. Полуусмивката му не се смени, но разбра, че Хирага му заповядва. Изборът му беше прост: да откаже и да умре или да се подчини.
Един комар свиреше около лицето му. Не му обърна внимание, не искаше да прави внезапни движения. Дясната му ръка бавно дръпна верижката, скъса я. Кръстът и верижката изчезнаха в джоба на ръкава му. После постави ръцете си на татамите и се поклони ниско.
— Прав си, Хирага-сан, това крие ненужна опасност. Моля те, приеми моите извинения.
Хирага мълчаливо се поклони. Едва сега се отпусна, а Ори се изправи. И двамата мъже знаеха, че тяхното приятелство се е променило. Завинаги. Не бяха станали врагове, просто нямаше да са приятели, щяха винаги да са съюзници, но никога повече приятели. Никога. Ори взе чашата си и я вдигна за наздравица; почувства се добре, усети, че контролира вътрешния си гняв дотолкова, та пръстите му не треперят.
— Благодаря ти.
Хирага пи с него, наведе се и отново наля и на двамата.
— Сега за Сумомо. Моля те, разкажи ми за нея.
— Не помня почти нищо. — Ори отвори ветрилото си и отпъди комара. — Мама-сан Норико ми каза, че Сумомо пристигнала като дух с мен на носилка, почти нищо не й казала, освен че лекар гай-джин ме е оперирал и зашил. Платила половината дългове на Шорин и я убедила да ме скрие. Докато чакаше, Сумомо почти не говореше, само попита какво се е случило с Шорин. Щом пратеникът се върна от Йедо със съобщението ти, тя веднага тръгна за Шимоносеки, Единствената новина, която съобщи, е, че Сацума се мобилизира за война и вашите батареи от Чошу отново са стреляли по кораби на гай-джин в Проливите; обърнали са ги в бягство.
— Добре. Ти каза ли й всичко за Шорин?
— Да. Тя ме разпита сериозно и после, след като й разказах заяви, че ще отмъсти за него.
— Сумомо остави ли някакво съобщение или писмо на мама-сан?
Ори вдигна рамене:
— На мен не остави нищо.
„Може би има у Норико — помисли си Хирага. — Няма значение, ще почака.“
— Добре ли изглеждаше?
— Да. Аз й дължа живота си.
— Да. Един ден тя ще поиска да си прибере дълга.
— Да платя на нея значи да платя на теб и за честта на соно-джой.
Двамата седяха мълчаливи, всеки се чудеше за какво мисли другият, за какво наистина си мисли. Внезапно Хирага се усмихна:
— Тази вечер в Колонията имаше голямо празненство, с отвратителна музика и много пиене, това е техният обичай, когато някой мъж се съгласи да се жени. — Той гаврътна чашата си наведнъж. — Това саке е добро. Един от търговците — гай-джин, когото ти съсече на Токайдо — ще се жени за онази жена.
Ори се втрещи.
— Жената с кръста ли? Тя тук ли е?
— Видях я тая вечер.
— Така ли! — измърмори Ори повече на себе си, после пресуши чашата си и наля и на двамата. Малко от виното капна на подноса. — Тя ли ще се омъжва? Кога?
Хирага сви рамене:
— Не зная. Видях него и нея заедно тая вечер, той вървеше с два бастуна като сакат — твоят удар го е ранил жестоко, Ори.
— Добре. А… а жената как изглеждаше?
Хирага се разсмя:
— Чуждоземски, Ори, напълно като палячо. — Хирага описа кринолина й. И прическата й. Изправи се и изимитира походката й. Скоро и двамата почти се търкаляха от смях на татамите. — … Гърдите й оголени дотук, пфу, покварена! Точно преди да дойда при теб, надникнах през един прозорец. Мъжете я стискаха открито, тя и някакъв се прегръщаха, въртяха се в нещо като танц пред всички под музиката на онези ужасно звучащи инструменти; ако изобщо това е музика! Вдигаше си полите, така че можеха да й се видят наполовина краката, обути в тесни гащи до глезените; никога не бих повярвал на това, ако не го бях видял с очите си, но тя преминаваше от мъж на мъж като обикновена курва и те до един я окуражаваха. Само глупакът, който ще се жени за нея, седеше на един стол и сияеше, представяш ли си! — Той понечи да налее, но бутилката бе празна. — Саке!
Вратата се отвори тутакси, прислужница влезе на колене с две шишета, наля и изчезна. Хирага се оригна, сакето започваше да го хваща.
— Те се държаха като животни. Без своите оръдия и кораби са достойни за презрение.
Ори хвърли поглед навън през прозореца към морето.
— Какво има? — Хирага внезапно застана нащрек.
— Опасност ли?
— Не, нищо няма.
Хирага се намръщи обезпокоен, спомни си какъв усет има Ори за външни присъствия.
— Имаш ли мечове тук?
— Да. Райко ми ги пази.
— Мразя да съм без мечове на колана.
— И аз.
Известно време пиха мълчаливо, а после пристигна храната — малки съдове с печена риба, ориз, суши и сашими и португалско ястие, наречено темпура — риба и зеленчуци, потопени в оризово брашно и доста препържени. Преди да пристигнат португалците около 1550 година — първите европейци край бреговете на Япония, — японците не познавали приготвянето на храната чрез пържене.
Когато се натъпкаха, повикаха Райко и й направиха комплименти, отказаха да ги забавлява гейша, така че тя се поклони и ги остави сами.
— Ти можеш да дойдеш утре, Фуджико. Ще бъда тук по някое време след залез-слънце.
— Да, Хирага-сан. — Фуджико се поклони много ниско, доволна, че я отпращат без по-нататъшна работа; Райко вече й бе казала, че щедро са й заплатили. — Благодаря за честта.
— Разбира се нищо от това, което чу или видя, няма никога да споменаваш пред Тайра или някой гай-джин, пред когото и да било.
Вдигна глава изненадана:
— Разбира се, че няма, Хирага-сама. — А щом видя очите му, сърцето й се сви. — Разбира се, че не — повтори Фуджико, гласът й едва се долавяше, поклони се с чело до татамите и силно изплашена, излезе.
— Ори, поемаме риск с тая жена, тя ни слушаше.
— Така е с всяка от тях. Но тя никога не би се осмелила, нито пък останалите. — Ори разгони комарите с ветрилото си. — Преди да си тръгнем, ще уговорим цената с Райко, като се разберем да настани Фуджико в долнопробна къща; там ще бъде прекалено заета и няма да й остане време да създава неприятности; пък и ще бъде достатъчно далеч от гай-джин и Бакуфу.
— Добре. Това е ценен съвет. Може да ни струва скъпо. Райко твърди, че Фуджико била изключително харесвана от гай-джин по някаква си причина.
— Фуджико ли?
— Да, странно е, нали? Райко казва, че те са твърде различни от нас. — Хирага видя, че усмивката на Ори се изкриви. — Какво има?
— Нищо. Можем да поговорим повече утре.
Хирага кимна, пресуши последната чаша, изправи се, свали юкатата, която всички Къщи и кръчми набавяха за своите клиенти, и се облече отново в най-обикновено кимоно на селянин, с груб тюрбан и островърха сламена шапка; после сложи на раменете си празната кошница.
— В безопасност ли си така?
— Да, докато не се наложи да се съблека, а имам и това — Хирага посочи два документа, издадени от Тайърър, единия за японците, другия за англичаните. — Охраната на портата и на моста е бдителна, както и военният патрул на колонията през нощта. Няма никакво ограничение в часовете, но Тайра ме предупреди да внимавам.
Ори замислено разгледа документите. Хирага ги скри в ръкава си.
— Лека нощ, Ори.
— Да, лека нощ, Хирага-сан. — Ори го изгледа особено. — Ще ми се да зная къде живее жената.