Аличе не беше сигурна, че той наистина плаче, защото държеше главата си обърната на една страна, така че да не е в контакт с кожата й, но забеляза нещо различно в движенията му. Тласкаше по-яростно, по-силно от обикновено, после изведнъж спираше, дишаше звучно и отново започваше, сякаш разкъсван между стремежа да навлезе по-дълбоко и желанието да излезе и от нея, и от стаята. Чу го да се задъхва и да подсмърча.
Когато свърши, се дръпна бързо, стана от леглото и отиде да се затвори в банята, без дори да запали лампата.
Там остана повече от обикновено. Аличе се премести към центъра на леглото, където чаршафите бяха още хладни. Постави ръка върху корема си, в който не се случваше нищо, и за първи път си помисли, че няма кого вече да обвинява, че всички грешки са само нейни.
Фабио прекоси стаята в полусянката и легна, като й обърна гръб. Беше ред на Аличе, но тя не се помръдна. Усещаше, че нещо ще се случи, въздухът беше наситен с напрежение.
Той изчака минута или може би две, преди да проговори.
— Али — каза.
— Да?
Поколеба се, после промълви:
— Не мога повече така.
Аличе усети думите да притискат корема й като увивни растения, поникнали внезапно от леглото. Не отговори. Остави го да продължи.
— Знам за какво става дума — добави той.
Гласът му стана по-отчетлив. Отблъскваше се от стените и отекваше с леко металическо ехо.
Не искаш аз да съм в течение, нито дори да говорим за това. Но така…
Замълча. Аличе държеше очите си отворени. Бяха свикнали с тъмнината. Различаваше очертанията на мебелите: креслото, шкафа, скрина с чекмеджетата и огледалото над него, което не отразяваше нищо. Всички тези предмети стояха там неподвижни и някак страшно настоятелни.
Аличе помисли за стаята на родителите си. Даде си сметка, че си приличат, че всички спални на света си приличат. Попита се от какво я е страх, от това да го загуби или да загуби тези неща: пердетата, картините, килима, цялата тази сигурност, надиплена грижовно в чекмеджетата.
— Тази вечер едва изяде две тиквички — каза пак Фабио.
— Не бях гладна — отговори тя почти автоматично.
„Започва се“, помисли си.
— Вчера беше същото. Дори не докосна месото. Наряза го на парченца и после го скри в салфетката. За такъв ли идиот ме смяташ?
Аличе стисна чаршафа. Как бе могла да предполага, че той няма да забележи? Пред очите й преминаха стотиците, хилядите пъти, когато тази сцена се бе повтаряла пред съпруга й. Почувства се бясна заради всичко онова, което той трябва да си е мислил в мълчание.
— Явно знаеш какво съм яла онази вечер, а също и предишната — каза.
— Обясни ми какво става — отговори той, този път високо. — Кажи ми защо толкова те отвращава храната?
Тя помисли за баща си, който приближаваше главата си до чинията, когато ядеше супата, за звука, който издаваше, как смучеше лъжицата, вместо да я пъхне в устата си. Представи си с отвращение кашата, която виждаше между зъбите на съпруга си всяка вечер, когато седеше срещу него. Спомни си за бонбона на Виола с всички онези косми, залепени отгоре, и за изкуствения му вкус на ягода. После видя самата себе си, без блуза, отразена в голямото огледало на старата им къща, и белега, който превръщаше крака й в самостоятелно парче, в отделена от тялото й безполезна част. Замисли се за толкова крехкото равновесие на собствения си силует, за тънката ивица сянка, която ребрата й оставяха върху корема и която тя беше готова да защитава на всяка цена.
— Какво би искал? Ще ти се да започна да се тъпча? Да стана безформена, за да получиш твоето дете? — каза.
Говореше, сякаш детето съществуваше вече някъде във Вселената. Нарече го „твое“ нарочно.
— Мога да се подложа на лечение, ако толкова много държиш. Мога да взимам хормони, лекарства, всички необходими гадости, за да ти го дам този син. Така ще престанеш да ме шпионираш.
— Не е в това въпросът — отговори Фабио.
Изведнъж бе възвърнал цялото си дразнещо спокойствие.
Аличе се премести към ръба на леглото, за да се отдалечи от заплашителното му тяло. Той се обърна по гръб. Очите му бяха отворени, а лицето напрегнато, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд тъмнината.
— А, не е ли в това?
— Би трябвало да помислиш за всички рискове, особено в твоето положение.
„В твоето положение“, повтори си наум Аличе. Инстинктивно се опита да сгъне слабото си коляно, за да докаже на самата себе си, че има пълен контрол, но то едва се помръдна.
— Горкият Фабио — каза. — С тази своя жена, куца и…
Не успя да завърши. Последната дума, която вече вибрираше във въздуха, остана на устата й.
Има една част на мозъка — започна той, без да обръща внимание на казаното от нея, като че ли едно обяснение можеше да направи всичко по-просто, — мисля, че е хипоталамуса, която контролира съдържанието на мазнини в организма. Ако то спадне много, производството на гонадотропин спира. Механизмът се блокира, менструацията изчезва. Но това е само първият симптом. Случват се и други неща, по-тежки. Наситеността на минерали в костите намалява и се появява остеопорозата. Костите започват да се ронят като вафла.
Говореше като лекар, изброявайки причините и последиците монотонно, като че ли да знаеш името на една болест беше все едно да се излекуваш. Аличе си помисли, че нейните кости вече са се ронили един път и че тези неща не я интересуват.
— Достатъчно е да се повиши това съдържание, за да стане всичко отново нормално — добави Фабио. — Това е бавен процес, но все още имаме време.
Аличе се бе надигнала на лакти. Искаше да излезе от тази стая.
— Фантастично. Предполагам, че отдавна си се подготвил с тази лекция. Всичко е наред тогава. Толкова е просто.
Фабио също седна в леглото. Взе ръката й, но тя се отскубна. Той я погледна втренчено в очите през полумрака.
— Това вече не засяга само теб — каза.
Аличе поклати глава.
— Напротив — възрази. — Може би е именно това, което искам, не си ли се замислял? Искам да усещам как костите ми се ронят, искам да блокирам механизма. Както каза ти.
Фабио удари с всичка сила матрака, което я накара да подскочи.
— И какво смяташ да направиш сега? — предизвикателно попита тя.
Фабио си пое въздух през зъби. Насъбраната в дробовете му ярост вдърви ръцете му.
— Ти си само една егоистка. Разглезена егоистка.
Тръшна се обратно в леглото и отново й обърна гръб.
И сякаш изведнъж предметите се върнаха на местата си в мрака. Отново настана тишина, но беше някаква неопределена тишина. Аличе усещаше слабо бръмчене, подобно на звука на старите ленти в киното. Заслуша се, мъчейки се да разбере откъде идва.
После видя силуета на съпруга си да потръпва. Долови потиснатите ридания като ритмична вибрация на матрака. Тялото му искаше от нея да протегне ръка и да го докосне, да помилва врата и косата му, но тя не направи нищо подобно. Стана от леглото и тръгна към банята, затръшвайки вратата зад гърба си.
33.
След като се наобядваха, Алберто и Матия слязоха в сутерена, където винаги беше един и същи час и човек усещаше отминаването на времето само по натежаването на очите, изпълнени с бялата светлина от неона на тавана. Влязоха в една празна аула и Алберто седна на катедрата. Имаше едро тяло, не точно дебело, но на Матия му се струваше, че непрекъснато нараства.
— Давай — каза Алберто. — Обясни ми всичко отначало.
Матия взе един тебешир и го счупи на две. Фин бял прах поръси върховете на кожените му обувки, същите, които носеше в деня на дипломирането си.
— Нека разгледаме случая в две измерения — каза.
Започна да пише с красивия си почерк от горния ляв ъгъл и изпълни първите две дъски. На третата преписваше резултатите, които щяха да му трябват по-нататък. Изглеждаше, че вече е правил тези изчисления стотици пъти, но всъщност досега само бе мислил за тях. Обръщаше се към Алберто от време на време и той кимаше сериозно, докато умът му се задъхваше да следи тебешира.
Като стигна до края след цял половин час, Матия написа до оградения резултат, доказано, както правеше като момче. Тебеширът бе изсушил кожата на ръката му, но той дори не забеляза това. Краката му леко трепереха.
За около десетина секунди двамата останаха в безмълвен размисъл. После Алберто заръкопляска и звуците отекнаха в тишината като удар с камшик. Слезе от катедрата и почти падна на земята, защото краката му бяха изтръпнали от висенето. Постави ръка на рамото на Матия — едновременно тежка и вдъхваща сигурност ръка.
— Този път никакви глупости — заяви. — Тази вечер си ми на гости, защото има какво да се празнува.
Матия се усмихна едва забележимо.
— Окей — отговори.
Заедно изтриха дъската. Внимаваха нищо да не остане, да няма никаква следа от написаното. Вярно е, че никой не беше в състояние да го разбере, но те вече изпитваха ревност към този резултат, както към прекрасна тайна.
Излязоха от аулата и Матия изгаси осветлението. После се изкачиха по стълбите един зад друг, като се наслаждаваха на малката слава на момента.
Къщата на Алберто се намираше в жилищна зона, същата като тази на Матия, но в противоположната част на града. Матия измина разстоянието в полупразен автобус с чело, залепено за прозореца. Хладната повърхност, допряна до кожата му, го успокояваше, напомняше му превръзката, която майка му поставяше на челото на Микела. Обикновена навлажнена кърпичка, но тя бе достатъчна да я успокои, когато вечер започваха онези атаки, които я караха да трепери и да скърца със зъби. Микела искаше превръзката да й я слага и брат й, казваше го с очи на майка им и тогава той се излягаше до нея на леглото и чакаше да й спрат гърчовете.
Беше си сложил черното яке и ризата. Преди това взе душ и се обръсна. От един магазин за алкохол, в който никога дотогава не бе влизал, купи бутилка червено вино. Избра тази с най-елегантния етикет. Продавачката му я уви във фина хартия и после я постави в сребрист плик. Матия го клатеше напред-назад като махало, докато чакаше някой да му отвори. С крак нагласи изтривалката пред вратата така, че периметърът й да съвпадне точно с чертите на плочите.
Отвори му съпругата на Алберто. Не обърна внимание нито на протегнатата ръка на Матия, нито на плика с бутилката, а го привлече към себе си и го целуна по бузата.
— Не знам какво сте направили вие двамата, но никога не съм виждала Алберто толкова щастлив като тази вечер — прошепна му. — Влизай.
Матия се въздържа да потърка в рамото си ухото, което го засърбя.
— Алби, Матия дойде — извика тя към другата стая или към горния етаж.
Вместо Алберто от коридора се показа синът му Филип. Матия го знаеше от снимката, която баща му държеше на бюрото си. На нея той беше само на няколко месеца и беше пухкав и безличен като всички новородени. Никога не му бе минавало през ума, че може да е пораснал. Някои черти на родителите му се стремяха да си намерят място върху кожата му — прекалено дългата брадичка на Алберто, прихлупените клепачи на майка му. Матия си помисли за жестокия механизъм на растежа, за меките хрущяли, подложени на незабележими, но безпощадни промени и само за миг — за Микела и за нейните черти, замръзнали завинаги онзи ден в парка.
Филип се приближи, въртейки педалите на детско колело като обсебен от демони. Когато забеляза Матия, спря изведнъж и се втренчи стреснат в него, сякаш го бяха хванали да прави нещо забранено. Съпругата на Алберто го хвана за ръката и го свали от колелото.
— Ето го малкото чудовище — каза и натисна носа му.
Матия му се усмихна смутено. Децата го караха да се чувства неловко.
— Да отидем оттатък. Надя вече дойде — продължи жената на Алберто.
— Надя? — попита Матия.
Жената го погледна нервно.
— Да, Надя. Алби не ти ли каза?
— Не.
Настана момент на объркване. Матия не познаваше никаква Надя. Запита се какво значи това, но се страхуваше да разбере.
— Във всеки случай тя е там. Ела.
Докато вървяха към кухнята, Филип изучаваше госта с явно подозрение, скрит зад гърба на майка си и пъхнал в устата си два пръста, вече мокри от слюнка. Матия бе принуден да гледа на друга страна. Спомни си деня, в който бе последвал Аличе по коридор, по-дълъг от този. Гледаше драсканиците на Филип, окачени на стените вместо картини, и внимаваше да не смачка играчките му, разпръснати по пода. Цялата къща, самите стени бяха проникнати от някаква миризма на живот, към която не беше привикнал. Сети се за своя апартамент, където беше толкова лесно да решиш, чисто и просто да не съществуваш. Вече се разкайваше, че е приел поканата за вечеря.
В кухнята Алберто го поздрави сърдечно и той автоматично отговори. Жената, която седеше на масата, стана и му протегна ръка.
— Това е Надя — представи я Алберто. — А той е нашият следващ носител на медала на Фийлдс6.
— Приятно ми е — каза смутено Матия.
Надя му се усмихна. Направи някакво движение напред, може би, за да го целуне по бузата, но сдържаността на Матия я възпря.
— Приятно ми е — каза и тя тържествено.
За няколко секунди той се захласна по една от големите обеци, които висяха от ушите й — златен кръг с поне пет сантиметра диаметър. Когато тя се раздвижи, кръгът също започна да се клати в сложно движение, което Матия си представи по трите оси на координатната спетема. Размерите на бижуто и контрастът с изключително черните коси на Надя го караха да мисли за нещо непристойно, почти безсрамно, което го плашеше и възбуждаше едновременно.
Седнаха на масата и Алберто сипа червено вино на всички. Вдигна помпозна наздравица за статията, която скоро ще бъде написана, и задължи Матия да обясни на Надя с прости думи за какво става въпрос. Тя взе участие с несигурна усмивка, която издаваше други мисли и заради която нееднократно губеше нишката на разговора.
— Изглежда интересно — рече накрая и Матия наведе глава.
— То е много повече от интересно — каза Алберто, като размаха ръце, описвайки елипса, която Матия си представи, все едно че беше истинска.
Съпругата на Алберто влезе със супник в ръце, от който се разнасяше силна миризма на кимион.
Разговорът се прехвърли върху храната, на по-неутрална територия. Напрежението, за което не си бяха дали точно сметка, се разпръсна във въздуха. Всички, с изключение на Матия, изразяваха съжаление за някоя вкусотия, която тук, на север, човек просто трябваше да забрави. Алберто говореше за равиолите, приготвени вкъщи от майка му, когато още готвела. Съпругата му си спомни за салатата от морски дарове, която ядели заедно през годините на следването си в онзи ресторант срещу плажа. Надя описа канолите, пълни с прясна извара, с миниатюрни парченца много черен шоколад, както ги правели в единствената сладкарница на родното й градче. Докато ги описваше, затвори очи и облиза устните си, сякаш все още пазеха онзи вкус. Задържа малко със зъби долната си устна, после я пусна. Матия неволно се почувства обсебен от тази жена. Помисли си, че има нещо прекалено в женствеността й, в плавността, с която движи ръцете си, в южния акцент, с който произнася лабиалите, като често ненужно ги удвоява. Беше като тъмна сила, която го потискаше и в същото време караше бузите му да пламтят.
— Би трябвало човек да има куража да се върне — заключи Надя.
И четиримата замълчаха за няколко секунди. Изглеждаше, че всеки мисли за причината, която го държеше прикован там. Филип блъскаше играчките си една в друга на няколко крачки от масата.
Алберто успя да поддържа един не много убедителен спор през цялата вечер, като често говореше дълго той самият и размахваше ръце над масата все по-некоординирано.
След десерта съпругата му започна да прибира съдовете. Надя се надигна да й помогне, но тя й каза да стои там, където е, и изчезна в кухнята.
Замълчаха. Матия замислено прокара показалец върху острието на ножа откъм назъбената страна.