— Отивам да видя какво прави там — каза Алберто, като стана и той.
Зад гърба на Надя хвърли на Матия поглед, с който искаше да му каже: „Прави, каквото знаеш.“
Матия и Надя останаха сами с Филип. Вдигнаха едновременно очи един към друг, защото нямаше какво друго да гледат, и се засмяха смутено.
— А ти? — попита Надя след малко. — Защо реши да останеш тук?
Наблюдаваше го с присвити очи, сякаш искаше да отгатне тайната. Имаше дълги и гъсти мигли и на Матия му се струваха прекалено неподвижни, за да са истински.
Той продължи да подрежда трохите в права линия с показалеца си. Сви рамене.
— Не знам — каза. — Сякаш тук има повече кислород.
Тя кимна замислено, все едно че е разбрала. От кухнята до тях достигаха гласовете на Алберто и съпругата му, които обсъждаха ежедневните си грижи — за кранчето, което отново капе, за това, кой да сложи Филип да спи, все проблеми, които изведнъж му се сториха ужасно важни.
Отново настъпи тишина и Матия се напрегна да каже нещо, нещо, което да изглежда нормално. Надя влизаше в обсега на зрението му, където и да гледаше, като че ли заемаше прекалено много място. Синкавият цвят на дрехата й с голямо деколте привличаше вниманието му, колкото и да се взираше в празната чаша. Представи си краката им под масата, скрити от покривката, там долу, в тъмното, насила тласнати към някаква интимност.
Филип се приближи и сложи една количка пред тях, точно върху салфетката. Матия погледна миниатюрния модел на „Мазерати“, после погледна и Филип. Той също го наблюдаваше и чакаше да се реши да направи нещо.
Матия колебливо хвана количката с два пръста и я придвижи напред-назад по покривката. Усещаше върху себе си натрапчивия поглед на Надя, която сякаш преценяваше неговото затруднение. С уста изимитира плахо бръмчене. После се отказа. Филип го гледаше мълчаливо, леко огорчен. Протегна ръка, взе си количката и се върна към игрите си.
Матия си сипа още вино и го изпи на един дъх. После се сети, че би трябвало да предложи първо на Надя, и я попита дали иска. Тя отвърна, че не, и обгърна раменете си с ръце, както обикновено прави човек, когато му е студено.
Алберто влезе пак в стаята, издаде нещо като грухтене и разтърка силно лицето си с ръце.
— Време е за сън — каза на детето.
Повдигна го за яката на блузката му, като че ли беше парцалена кукла.
Филип го последва, без да протестира. На излизане хвърли пак поглед към натрупаните на пода играчки, сякаш беше скрил нещо вътре.
— Може би е време да тръгвам и аз — каза Надя, като не се обърна точно към Матия.
— Да, може би е време — каза и той.
И двамата напрегнаха мускулите на краката си, като да станат, но това беше фалстарт. Не мръднаха от столовете си и се погледнаха отново. Надя се усмихна и Матия усети, че погледът й го пронизва и разсъблича до кости, че вече нищо не може да остане скрито.
После се изправиха почти едновременно. Приближиха столовете до масата и Матия забеляза, че и тя предвидливо го повдига от земята.
Алберто ги завари да стоят прави, без да знаят какво да направят.
— Какво става? — попита. — Вече си тръгвате?
— Късно е, сигурно сте уморени — отговори Надя и за двамата.
Алберто погледна Матия със съучастническа усмивка.
— Ще ви извикам такси — каза.
— Аз ще взема автобуса — побърза да възрази Матия.
Алберто го погледна накриво.
— В този час? Моля ти се! Тъй или иначе къщата на Надя ти е на път.
34.
Таксито прелиташе по празните булеварди на предградието между блоковете, всичките еднакви и без балкони. Някои прозорци, малко на брой, бяха все още осветени. Дните през март свършваха рано и хората нагаждаха метаболизма си към нощта.
— Градовете тук са по-тъмни — каза Надя, като че ли мислеше на глас.
Седяха на противоположните краища на задната седалка. Матия се взираше в сменящите се числа на брояча на таксито, гледаше как червените сегменти загасват и светват, за да образуват различни цифри.
Тя мислеше за смешното самотно пространство, което ги разделяше, и търсеше смелост да го заеме с тялото си. Апартаментът й се намираше на няколко преки по-нататък, а времето се движеше бързо като пътя. Не само времето на тази вечер, а и времето на възможностите, на нейните ненавършени трийсет и пет години. През последната година, откакто бе скъсала с Мартин, започна да усеща това място като чуждо, да страда от студа, който изсушаваше кожата и който в действителност никога не отминаваше, дори и през лятото. Въпреки това не можеше да се реши да го напусне. Вече зависеше от него, беше се привързала към него с упорството, с което човек се привързва само към това, което причинява болка.
Помисли си, че ако нещо трябва да се разреши, ще се разреши в тази кола. После нямаше да има вече сила. Щеше най-накрая да се отдаде без повече угризения на преводите си, на книгите, чиито страници изследваше денем и нощем, за да си изкарва хляба и да запълва празнините, издълбани от времето.
Намираше го очарователен. Беше странен, още по-странен от другите колеги, които Алберто напразно й бе представял. Материята, с която се занимаваха, привличаше само мрачни хора или ги правеше такива с времето.
Можеше да попита Матия кое от двете е неговият случай, за да каже нещо забавно, но не се реши. Тъй или иначе „странен“ беше точната дума. И вълнуващ. Но имаше и нещо в погледа му, нещо като блестяща малка частица, която плуваше в тъмните очи и която, Надя беше сигурна в това, никоя жена не бе успяла да долови досега.
Можеше да го предизвика, умираше от желание да го направи. Беше събрала косата си от едната страна, за да обърне към него оголения си врат и прокарваше напред-назад пръстите си по шева на чантичката, която държеше в скута си. Не смееше обаче да направи нещо повече и не искаше да се обърне. Ако той гледаше другаде, не й се щеше да открива това.
Матия се изкашля тихо в свитата си на юмрук длан. Усещаше какво изпитва Надя, но не можеше да се реши. Мислеше си, че дори и да се реши, няма да знае как да го направи. Веднъж Денис, когато говореше за себе си, му бе казал, че подходът винаги е еднакъв, като започването на шахматна игра. Не е нужно нищо да измисляш, няма смисъл, защото тъй или иначе и двамата искат едно и също. После играта сама намира пътя си и чак тогава е необходима стратегия.
„Но аз не знам дори как да започна“, помисли си.
Това, което направи, бе да подпре на седалката лявата си ръка като край на въже, хвърлено в морето. Задържа я там, въпреки че от синтетичната материя го втрисаше.
Надя разбра и без думи, и без резки движения се плъзна към средата. Повдигна ръката му, като я хвана за китката, и я постави около врата си. Опря главата си на гърдите му и затвори очи.
Косите й ухаеха на силен парфюм, който се наслои върху дрехите на Матия и изпълни натрапчиво ноздрите му.
Таксито спря вляво, пред къщата на Надя, със запален мотор.
— Seventeen thirty7 — каза шофьорът.
Тя се надигна и двамата помислиха колко ще е трудно да разчупят новосъздаденото равновесие и да изградят отново друго, различно. Питаха се дали пак ще са способни на това.
Матия бръкна в джоба си и извади портфейла си.
Подаде една двайсетачка и каза: „No change, thanks.“8
Тя отвори вратата.
„Сега я последвай“, помисли си Матия, но не помръдна от мястото си.
Надя беше вече на тротоара. Шофьорът наблюдаваше Матия в огледалото за обратно виждане в очакване на нареждания. Циферблатът на брояча беше целият осветен и показваше 00.00.
Ела — повика го Надя и той се подчини.
Таксито потегли и те се качиха до края на стръмна стълба, покрита със син мокет и с толкова тесни стъпала, че Матия беше принуден да върви накриво.
Апартаментът на Надя беше чист и всяка вещ беше на мястото си, точно както изглежда къщата на жена, живееща сама. В центъра на кръгла маса имаше сламено кошче. Пълно с изсъхнали листенца, които отдавна не излъчваха никаква миризма. Стените бяха боядисани в ярки тонове, оранжево, синьо и жълто, толкова необичайни за Севера, че сякаш му се подиграваха.
Матия видя как Надя непринудено си сваля палтото и го слага на стола като човек, който се движи в собственото си пространство.
— Ще взема нещо за пиене — каза тя.
Той изчака в средата на хола, скрил обезобразените си ръце в джобовете. Надя се върна след малко с две чаши, пълни до половината с червено вино. Смееше се на някаква своя мисъл.
— Вече съм отвикнала. Отдавна не ми се е случвало — призна тя.
— Добре — отговори Матия, вместо да каже, че на него не му се е случвало никога.
Започнаха да отпиват от виното в мълчание, като се озъртаха наоколо предпазливо. От време на време срещаха погледите си и всеки път се усмихваха като деца.
Надя седеше на дивана с подвити крака, за да е по-близо до него. Сцената беше готова. Липсваше само едно действие, едно хладнокръвно придърпване, мигновено и брутално като всяко начало.
Надя размисли още малко. После постави чашата на земята зад дивана, за да не я блъсне случайно с крак, и се протегна решително към Матия. Целуна го. С крака събу обувките на висок ток, които паднаха на пода с приглушен шум. Седна в скута му, без да му даде време да каже „не“.
Освободи го от чашата му и постави ръцете му на хълбоците си. Езикът на Матия беше вдървен. Тя завъртя своя около него, настоятелно, за да му предаде необходимото движение, докато той не започна да прави същото в обратна посока.
С известно затруднение се преобърнаха настрана и Матия се оказа отдолу. Единият му крак беше извън дивана, а другият — опънат, заклещен от нейната тежест. Мислеше за кръговото движение на собствения си език, за периодичността на това движение, но скоро изгуби концентрация. Сякаш лицето на Надя, сплескано върху неговото, бе успяло да попречи на сложния механизъм на мисълта му. Така, както беше станало онзи път с Аличе.
Ръцете му се плъзнаха под блузката й и контактът с кожата й не му бе неприятен. Бавно съблякоха дрехите си, без да се отделят един от друг и без да отварят очи, защото в стаята имаше прекалено много светлина и каквото и да било разсейване щеше да им попречи да продължат.
Докато се бореше със закопчалката на сутиена, Матия си помисли, че нещото се случва. Най-накрая се случва, по някакъв начин, който досега не си бе представял.
35.
Фабио стана рано. Изключи будилника, за да не събуди Аличе. Излезе от стаята, като се насилваше да не гледа съпругата си, легнала в своята част на леглото с ръка извън чаршафа и с притисната върху него длан. Вероятно сънуваше, че се вкопчва в нещо.
Предната вечер заспа изтощен и цяла нощ сънува кошмари, кой от кой по-мрачен. Сега изпитваше нужда да прави нещо с ръцете си, да се изцапа, да се изпоти и да напрегне мускулите си. Обмисли идеята да отиде в болницата и да изкара една допълнителна смяна, но родителите му щяха да дойдат на обяд, както всяка втора събота от месеца. Два пъти вдигна слушалката на телефона с намерение да им се обади и да им каже да не идват, че Аличе не се чувства добре. После обаче те, каквито бяха внимателни, щяха да се обадят, за да попитат как е. Щеше да се наложи отново да спори с жена си и да стане още по-лошо.
В кухнята си свали тениската. Пи мляко от хладилника. Можеше да се преструва, че няма нищо, че снощи не се е случило нищо и да продължава пак така, както винаги беше правил, но усещаше в гърлото си някакво напълно ново гадене. Засъхналите по бузите му сълзи опъваха кожата на лицето му. Изми се на умивалника и се избърса с окачената отстрани кърпа.
Погледна през прозореца навън. Небето беше забулено с облаци, но след малко щеше да изгрее слънце. В този период на годината беше винаги така. В един такъв ден можеше да заведе сина си да кара колело, да минат по пистата, която върви покрай канала, и да отидат чак до парка. Там щяха да пият от чешмичката и да поседят на ливадата половин час. После щяха да се върнат обратно, този път по улицата. Щяха да се отбият в сладкарницата и да купят пасти за обяд.
Не искаше много. Само нормален живот, какъвто винаги бе заслужавал.
Слезе в гаража още по гащи. От най-горния рафт взе кутията с инструментите и тежестта й му подейства успокоително. Извади една отвертка, два броя клещи и започна да разглобява колелото парче по парче, методично.
Най-напред смаза механизмите, после лъсна рамката с напоен в спирт парцал. С нокътя си изстърга останалите пръски кал. Почисти добре педалите и цепнатините, в които пръстите не минаваха. Сглоби отново отделните части и провери спирачките, регулира ги така, че да са добре балансирани. Напомпа двете гуми, като опитваше с длан дали налягането е достатъчно.
Отстъпи крачка назад, избърса ръце в бедрата си и погледна резултата на работата си с досадното усещане за безразличие. Хвърли на земята колелото и го изрита. То се огъна около себе си като животно. Един педал започна да се върти на празни обороти и Фабио се заслуша в приспивното му свистене, докато не настъпи отново тишина.
Тръгна да излиза от гаража, но после се върна обратно. Вдигна колелото и го постави на мястото му. Не можа да се въздържи да не провери дали не се е повредило. Запита се защо не е в състояние да остави всичко разхвърляно, да даде воля на гнева, който го задушаваше, да проклина и да чупи. Защо предпочиташе всяко нещо да изглежда на своето място даже когато не беше.
Загаси светлината и се изкачи по стълбите.
Аличе седеше на масата в кухнята и отпиваше замислено от чая. Срещу нея беше само кутията с подсладители. Вдигна очи и го погледна.
— Защо не ме събуди?
Фабио поклати глава. Приближи се до чешмата и пусна силно водата.
— Спеше така хубаво — отговори.
Сложи си течен препарат за съдове на ръцете и ги разтърка силно под водата, за да махне черните линии от смазката.
— Ще закъснея с обяда — каза тя.
Фабио сви рамене.
— Можем и да забравим за обяда — отговори.
— Каква е тази новост?
Той още по-силно затри ръцете си.
— Не знам. Беше само хрумване.
— Ново хрумване.
— Да, имаш право. Скапано хрумване — отвърна Фабио със стиснати зъби.
Затвори крана и излезе от кухнята, като че ли бързаше. Малко след това Аличе чу да тече водата на душа. Сложи чашата в умивалника и се върна в спалнята да се облече.
От страната на Фабио чаршафите бяха смачкани, целите в гънки, сплескани от тежестта на тялото му. Възглавницата беше прегъната на две, все едно си бе държал главата вътре, а завивките бяха изтласкани с краката и струпани в края на леглото. Усещаше се лека миризма на пот, както всяка сутрин, и Аличе отвори прозореца, за да влезе чист въздух.
Мебелите, които предишната нощ й се струваха одушевени, дишащи, бяха просто мебелите от нейната стая, безлични като собственото й равнодушно примирение.
Оправи леглото, разстла хубаво чаршафите и подпъхна краищата им под матрака. Обърна завивката до половината на възглавницата, както я беше учила Сол, и се облече. От банята идваше бръмченето на самобръсначката, което тя отдавна свързваше със сънливите сутрини в края на седмицата.
Запита се дали караницата от предишната нощ щеше да се окаже различна от другите. Може би щяха да се сдобрят, както винаги благодарение на Фабио. Излязъл от банята, още без тениска, той щеше да обхване раменете й и да задържи главата си притисната до косата й дълго, толкова дълго, колкото е необходимо, за да се изпари цялата злонамереност. За момента нямаше друго възможно решение.
Аличе се помъчи да си представи какво би се случило иначе. Унесено се загледа в пердетата, които се издуваха леко от течението. Изпитваше някакво смътно чувство за изоставеност, като предчувствие, нещо подобно на онова, което я бе обзело в пълната със сняг яма и после в стаята на Матия и което все още изпитваше всеки път пред недокоснатото легло на майка си. Прекара показалеца си по изпъкналите кости на ханша си, плъзна го по заострения си профил, от който не беше готова да се откаже. Когато бръмченето от самобръсначката престана, поклати глава и се върна в кухнята, обзета от неотменното притеснение за обяда.