Неговата тайна имаше ужасно име, което се разпростираше като найлонова завеса върху всичките му мисли и не им позволяваше да дишат. Стоеше си там и тежеше в главата му като присъда, от която няма да може да избяга и заради която рано или късно ще трябва да плати.
Веднъж, когато беше на десет години и учителят му по пиано придържаше ръката му върху клавишите, за да изсвири гамата, като притискаше топлата си длан върху неговата, бе почувствал, че му прималява. Тогава се наведе малко напред, за да прикрие очертанията на ерекцията, експлодирала в долнището на анцуга му. През целия си живот щеше да мисли за този момент като за истинската любов и да търси упорито, във всеки миг на съществуването си, обгръщащата топлина на онова докосване.
Винаги когато спомени като този нахлуваха в съзнанието му и караха ръцете и вратът му да се потят, Денис се заключваше в банята и започваше яростно да мастурбира, седнал наопаки върху тоалетната чиния. Удоволствието беше кратко и се разпростираше само върху няколко сантиметра от члена му. Чувството за вина обаче безжалостно го връхлиташе и се изсипваше отвисоко върху него като душ с мръсна вода. Проникваше под кожата му, настаняваше се дълбоко и бавно рушеше всичко около себе си, подобно на влагата, просмукала се в стените на стара къща.
В часа по биология в лабораторията на приземния етаж Денис наблюдаваше как Матия прави дисекция на парче пържола и внимателно отделя червените от белите влакна. Искаше му се да погали ръцете му. Искаше да разбере дали този съсирек от желание, заседнал в мозъка му, ще се разтопи като масло, щом докосне съученика си, момчето, в което се бе влюбил.
Седяха близо един до друг. И двамата бяха облегнали ръце на плота за експерименти. Низ от колби, бехерови чаши и прозрачни епруветки ги отделяше от останалата част на класа и отклоняваше слънчевите лъчи, като деформираше всичко, което стоеше отвъд тази линия.
Матия съсредоточено работеше и не вдигаше очи от поне четвърт час. Биологията не му харесваше, но изпълняваше задачата със същата сериозност, с която подхождаше към всеки предмет. Органичната материя, така ранима и пълна с недостатъци, му се струваше неразбираема. Миризмата на нещо живо, която влажното парче месо упорито разпръскваше, не предизвикваше в него нищо друго, освен лека досада.
С чифт пинцети изтегли тънко бяло влакно и го постави върху стъкълцето. Приближи око до микроскопа и го нагласи на фокус. Записа си всяка подробност в тетрадката на квадратчета и направи уголемена скица на образа.
Денис въздъхна дълбоко. След това, сякаш скачайки с главата напред, събра кураж да го заговори.
— Мати, ти имаш ли някаква тайна? — попита приятеля си.
Изглеждаше, че Матия не го е чул, но ножчето, с което отделяше поредното мускулно влакно, му се изплъзна и издрънча на металния плот. Взе го с бавно движение.
Денис изчака няколко секунди. Матия стоеше неподвижен и държеше ножа вдигнат на два сантиметра от месото.
— На мен можеш да кажеш тайната си — продължи Денис.
Сега, след като се беше престрашил и направил крачка към вълнуващия интимен свят на приятеля си, лицето му пулсираше от вълнение и нямаше никакво намерение да изпусне плячката си.
— И аз имам една тайна — каза той.
Матия разряза на две мускула със сигурно движение на ръката, като че ли искаше да убие нещо, което беше вече мъртво.
— Аз нямам никаква тайна — отговори приглушено.
— Ако ти ми кажеш твоята и аз ще ти кажа моята — продължи да настоява Денис.
Придърпа стола си по-близо и Матия видимо се стегна. Гледаше втренчено и безизразно парчето месо.
— Трябва да завършим експеримента — прошепна с равен глас. — Иначе няма да можем да попълним данните в схемата.
— Въобще не ме интересуват данните — отвърна Денис. — Кажи ми какво си си направил на ръцете.
Матия преброи три свои вдишвания и издишвания. Във въздуха се движеха съвсем леки молекули етанол и някои от тях навлязоха в ноздрите му. Усети ги да се изкачват като приятно парене покрай хрущяла до основата на челото му.
— Наистина ли искаш да знаеш какво съм си направил на ръцете? — попита, обръщайки се към Денис, но загледан в бурканите с формалин, подредени зад гърба му, десетки буркани, пълни със зародиши и с ампутирани крайници на различни животни.
Денис кимна, тръпнещ.
— Тогава гледай — каза Матия.
Стисна ножа с петте си пръста. След това го заби между показалеца и средния пръст и го прокара до китката си.
7.
В четвъртък Виола я чакаше пред училище. Аличе вече я отминаваше с наведена глава, когато тя я спря, като я хвана за ръкава. Извика я по име и Аличе подскочи. Мислите й тутакси се върнаха към бонбона и така й се повдигна, че й се зави свят. Когато четирите мръсници те взимаха на мушка, не те оставяха повече на мира.
— Математичката иска да ме изпита — каза Виола. — А аз въобще не съм учила и не искам да влизам.
Аличе я погледна неразбиращо. Като че ли не се държеше неприятелски, но въпреки това й нямаше доверие. Понечи да се отдалечи.
— Ела да се поразходим — продължи Виола.
— Аз и ти ли?
— Да, аз и ти.
Аличе ужасено се огледа.
— Хайде де — пришпори я Виола. — По-добре да не ни виждат тук.
— Ама… — опита се да възрази Аличе.
Но Виола не я остави да продължи, дръпна я по-силно за ръкава и тя я последва, накуцвайки до спирката на автобуса.
Седнаха една до друга. Аличе се залепи за прозореца, за да остави повече място за Виола, като всеки момент очакваше да се случи нещо, нещо ужасно. Виола от своя страна сияеше. Извади червило от чантата и си го прекара по устните. После я попита дали иска и тя. Аличе поклати глава. Училището се отдалечаваше зад гърбовете им.
— Баща ми ще ме убие — прошепна тя.
Краката й трепереха. Виола въздъхна.
— Глупости, дай ми бележника си.
Разгледа подписа на бащата на Аличе и каза, че е ужасно лесен и че после ще го подправи. Показа й собствения си бележник. Посочи подписите, които бе фалшифицирала всеки път, когато не искаше да влиза в час.
— Така или иначе, утре имаме първи час с Фолини — додаде, — а тя и без това не вижда.
Виола започна да говори за училище, за това колко не я интересува математиката, защото и без друго щяла после да следва право. На Аличе й бе трудно да я слуша. Продължаваше да си спомня за предишния ден в съблекалнята и не можеше да си обясни този неочакван опит за сближаване.
Слязоха на централния площад и се заразхождаха под колонадата. Виола влезе в магазин за дрехи с фосфоресциращи надписи, в който Аличе никога не беше стъпвала. Държеше се така, сякаш са приятелки открай време. Настоя да пробват някои дрехи, които все тя избираше. Попита за размера й и Аличе със срам призна, че носи номер 38. Продавачките ги гледаха подозрително, но Виола не обръщаше внимание. Влязоха в една и съща пробна и Аличе тайно сравни тялото си с това на съученичката си. Накрая не купиха нищо.
После се настаниха в един бар и Виола поръча две кафета, без да попита Аличе какво иска. Аличе беше доста объркана, вече нищо не разбираше, но някакво ново и неочаквано щастие бе започнало да си проправя път в съзнанието й. Полека-лека забрави за баща си и за училището. Седеше на кафе с Виола Баи и й се струваше, че времето принадлежи само на тях двете.
Виола изпуши три цигари и накара Аличе да си запали една. Смееше се и показваше съвършените си зъби всеки път, когато новата й приятелка започваше да кашля. Разпита я накратко за момчетата, с които не е била, и за целувките, които не е получила. Аличе отговаряше с наведена глава.
— Искаш да ме накараш да повярвам, че никога не си имала гадже? Никога, никога, никога?
Аличе кимна.
— Това е невъзможно. Пълна трагедия — превзето възкликна Виола. — Със сигурност трябва да направим нещо. Да не искаш да си умреш девствена!
Така че на другия ден в голямото междучасие обиколиха училището, за да търсят гадже за Аличе. Виола заряза Джада и другите, като им обясни, че си имат работа, и всички я видяха да излиза от класната стая ръка за ръка с новата си приятелка.
Вече беше измислила всичко. Трябваше да се случи на купона за рождения й ден следващата събота. Необходимо бе само да намерят най-подходящия. Докато минаваха през коридора, Виола й сочеше едно или друго момче, коментирайки:
— Обърни внимание на дупето му, не е никак зле, със сигурност е добър.
Аличе се усмихваше нервно и не можеше да се реши. В главата й с тревожна яснота изникваше мигът, в който някое момче ще пъхне ръцете си под блузата й. Мигът, в който някое момче ще разбере, че под тези дрехи, които й стояха така добре, има само тлъстини и отпусната кожа.
Облегнаха се на парапета на противопожарното стълбище на втория етаж и се загледаха в момчетата, които играеха на футбол в двора с раздута жълта топка.
— А Триверо? — попита Виола.
— Даже не знам кой е.
— Сериозно? От дванайсети клас. Ходеше на гребане със сестра ми. Интересни неща разправят за него.
— Какви?
Виола разпери ръце, за да покаже дължина, и после се разкикоти, доволна от смущението, което предизвика жестът й. Аличе пламна от срам, но почувства и някаква сигурност, някакво прекрасно усещане, че самотата й наистина е свършила.
Слязоха на долния етаж и минаха покрай машините за сандвичи и напитки. Тук учениците образуваха хаотична опашка, някои си играеха с монетите в джобовете на дънките си.
— Това е, трябва да се решиш — каза Виола.
Аличе се завъртя около себе си. Огледа се объркано наоколо.
— Онзи там ми изглежда симпатичен — каза, като посочи две момчета, които стояха по-настрани, до прозореца, но нито си говореха, нито се поглеждаха.
— Кой от двамата? — попита я Виола. — Този с превръзката или другият?
— Този с превръзката.
Виола я погледна втренчено. Искрящите й очи бяха широко отворени от учудване.
— Ти си луда — каза й тя. — Знаеш ли какво беше направил той?
Аличе кимна отрицателно с глава.
— Нарочно си беше забил нож в ръката. Тук, в училище!
Аличе сви рамене.
— На мен ми се струва интересен — възрази тя.
— Интересен? Той е психопат. С такъв като него ще се озовеш нарязана на парченца в някой фризер.
Аличе се усмихна, но продължи да гледа момчето с бинтованата ръка. В начина, по който държеше главата си, наведена надолу, имаше нещо, което я караше да се приближи до него, да повдигне брадичката му и да му каже: „Погледни ме, тук съм.“
— Наистина, сигурна ли си? — попита я Виола.
— Да — отговори Аличе.
Виола сви рамене.
— Тогава да вървим — подкани я тя.
Хвана Аличе за ръката и я поведе към двете момчета на прозореца.
8.
Матия гледаше навън през матовите прозорци на фоайето. Беше светъл ден, подранила пролет в началото на март. Силният вятър, прочистил въздуха през нощта, сякаш помиташе със себе си и времето, което като че ли се движеше по-бързо. Като броеше покривите на къщите, които успяваше да види от това място, Матия се опитваше да изчисли на какво разстояние се намира хоризонтът.
Денис стоеше до него и тайно го гледаше, опитвайки се да разгадае мислите му. Не споменаваха за това, което се бе случило в кабинета по биология. Говореха си малко, но всеки, взрян в собствената си пропаст, прекарваше времето си с другия, който го държеше здраво и му даваше сигурност без много думи.
— Здравей! — чу прекалено близо до себе си Матия.
В стъклото видя отразени силуетите на две момичета, които стояха изправени зад него, хванати за ръка. Обърна се.
Денис го погледна въпросително. Изглежда, двете искаха нещо.
— Здравей — каза бавно Матия.
Наведе глава, за да се предпази от острия поглед на едната от двете.
— Аз съм Виола, а това е Аличе — продължи точно тази с острия поглед. — Ние сме от девети Б.
Матия кимна. Денис стоеше със зяпнала уста. Никой от двамата не каза нищо.
— Добре де — осмели се Виола, — няма ли да се представите?
Матия произнесе името си тихо, сякаш за да го припомни и на себе си. Подаде отпуснато ръка, непревързаната, на Виола и тя я стисна силно. Другото момиче едва го докосна и се усмихна, гледайки в друга посока.
Денис се представи след него по същия несръчен начин.
— Искахме да ви поканим на моя рожден ден по-следващата събота — каза Виола.
Денис потърси отново очите на Матия, но той гледаше срамежливата полуусмивка на Аличе. Забеляза устните й — бяха така бледи и тънки, че устата й изглеждаше като направен с много тънък скалпел разрез.
— И защо? — попита Матия.
Виола го погледна накриво, после отправи към Аличе с поглед, който казваше: „Ето, видя ли? Казах ти, че е луд.“
— Какво значи „защо“? Явно имаме желание да ви поканим.
— Не, благодаря — каза Матия. — Аз не мога да дойда.
Денис облекчено побърза да каже, че и той не може.
Виола не му обърна внимание и се съсредоточи върху момчето с превързаната ръка.
— Така ли? Кой знае какви ангажименти имаш в събота вечер! — предизвика го тя. — Ще си играеш на електронни игри с приятелчето ти може би? Или пък беше планирал да си прережеш вените още веднъж?
Виола почувства тръпка на ужас и възбуда, когато произнесе последната фраза. Аличе й стисна ръката по-силно, за да й даде знак да престане.
Матия си помисли, че е забравил броя на покривите и че няма да успее да ги преброи отново, преди да бие звънецът.
— Не обичам купоните — обясни той.
Виола се насили да се засмее и издаде няколко остри, режещи хихикания.
— Ти наистина си странен — подигра му се тя. — На всички им харесват купоните — добави и се потупа два пъти с показалец по дясното слепоочие.
Аличе беше пуснала ръката й и държеше своята несъзнателно опряна върху корема.
— На мен не ми харесват — повтори Матия със строг глас.
Виола му отправи предизвикателен поглед, който той издържа, без да трепне. Аличе бе отстъпила крачка назад. Виола отвори уста, за да му отвърне, но звънецът удари точно навреме. Матия се обърна и тръгна решително към стълбите, сякаш за да покаже, че за него спорът е приключил. Денис го последва, сякаш привлечен от магнетизма му.
9.
Откакто бе започнала работа при семейство Дела Рока, Соледад Галиенас наруши правилата само веднъж. Това се случи преди четири години в една дъждовна вечер, когато Дела Рока бяха отишли на вечеря при приятели.
В гардероба на Соледад всички дрехи бяха черни, включително и бельото й. Бе разказвала толкова много пъти как мъжът й загинал при трудова злополука, че понякога и тя самата започваше да си вярва. Представяше си го застанал прав на скелето на двайсет метра от земята с цигара в уста да изравнява хоросана, за да положи още един ред тухли. Виждаше го как се спъва в оставен на земята инструмент или в руло въже, това, с което е трябвало да се завърже, но е захвърлил настрана, защото тези мерки били за новаците. Представяше си го как губи равновесие върху дървеното скеле и полита надолу без вик. Картината се разширяваше, за да обхване мъжа й, който пада, разперил ръце, и бялото небе зад него. След това нейният измислен спомен завършваше с поглед отвисоко — тялото му, размазано върху прашния терен на строителния обект. Безжизнен и двуизмерен, с още отворени очи и тъмно петно кръв, което се разраства на земята.
Като мислеше за съпруга си по този начин, изпитваше приятна мъка някъде между гърлото и носа и ако задържеше емоцията, успяваше и да пролее някоя сълза.
Истината беше, че мъжът й си бе отишъл. Напусна я една сутрин, вероятно за да започне нов живот с някоя, която тя дори не познаваше. Никога не получи вест от него. Когато дойде в Италия, измисли историята за вдовството, за да има минало, което да разказва. За истинското си минало нямаше какво да каже. Черните дрехи и мисълта, че хората могат да видят в очите й следите на една трагедия, на една неотишла си болка, й даваха сигурност. Носеше траура си с достойнство и до онази вечер не беше изневерявала на спомена за своя покойник.