В събота отиваше на литургия в шест, за да се върне навреме за вечеря. Ернесто я ухажваше от седмици. След службата я чакаше в преддверието на църквата и всеки път по един и същи церемониален начин й предлагаше да я придружи до дома й. Соледад се загръщаше в тъмната си дреха и в крайна сметка се съгласяваше. Той й разказваше за времето, когато още работел в пощата, за това колко били дълги сега вечерите, когато е сам вкъщи с всичките тези години зад гърба си и с толкова призраци от миналото, с които трябвало да се бори. Ернесто беше по-възрастен от Соледад и жена му наистина си беше отишла от рак на панкреаса.
Вървяха, прилично хванати под ръка. Тази вечер той я бе подслонил под чадъра си и бе измокрил главата и палтото си, за да я предпази възможно най-добре. Направи й комплимент за италианския й, който се подобрявал с всяка изминала седмица, и Соледад се смя, преструвайки се на засрамена.
Стана от несръчност, от липса на синхрон, когато, вместо да се поздравят като приятели с две невинни целувки по бузите, устните им се докоснаха пред вратата на семейство Дела Рока. Ернесто й се извини, но веднага след това отново се наведе към устните й и Соледад усети как целият прах, покривал сърцето й през всичките тези години, се вдига вихрено нагоре и стига до очите й.
Покани го да влезе. Смяташе да го остави в стаята си за два часа, колкото да приготви нещо за ядене на Аличе и да я сложи да спи. Дела Рока трябваше да излязат след малко и щяха да се върнат късно.
Ернесто благодареше на Господ, че някои неща все още могат да се случват и на неговата възраст. Влязоха в къщата тайно. Соледад пусна любимия си в своята стая, държейки го за ръка като младо момиче, и с пръст върху устните му направи знак да пази тишина. Набързо приготви вечерята на Аличе, погледа я как се храни бавно и й каза, че изглежда уморена и че е по-добре да си ляга. Аличе започна да протестира, искала да гледа телевизия, и Соледад се съгласи, само и само да се освободи от нея, като се споразумяха поне да се премести в мансардата. Аличе се качи на горния етаж, където спокойно можеше да си влачи краката, възползвайки се от факта, че баща й го няма.
Соледад се върна при госта си. Двамата дълго време се целуваха, седнали един до друг, без да знаят какво да правят с ръцете си, неумели и сякаш забравили всичко. След време Ернесто все пак се престраши да я привлече към себе си.
Докато той се бореше с безумното нещо, с което се закопчаваше сутиена й, извинявайки се тихо, че е толкова неловък, тя се почувства млада, красива и безразсъдна. Затвори очи и когато ги отвори отново, видя Аличе да стои на прага на стаята.
— По дяволите! — изпусна се тя. — Какво правиш тук?
Отдръпна се от Ернесто и покри гърдите си с ръка.
Аличе държеше главата си наведена на една страна и ги наблюдаваше без притеснение, сякаш бяха животни в клетка.
— Не мога да заспя — каза тя.
И ето че сега, по някакво невероятно съвпадение бе настъпил друг подобен момент. Соледад пак така се обърна и съзря Аличе да стои на прага на кабинета.
Соледад бършеше прахта на библиотеката. Вадеше по три тежки тома наведнъж от една от енциклопедиите на адвоката, тази с кориците в зелено и златисто. Държеше ги с лявата ръка, която вече я наболяваше, докато с другата мушкаше парцала и в най-затънтените ъгли на махагоновата библиотека, защото наскоро адвокатът се бе оплакал, че забърсва само наоколо.
Аличе не беше влизала с години в кабинета на баща си. Една невидима бариера на враждебност я държеше закована на прага. Бе сигурна, че дори ако само пристъпи върху правилната и хипнотизираща симетрия на паркета, дървото ще се изкриви под тежестта й и тя ще пропадне в черна пропаст.
Цялата стая бе напоена с натрапчивия мирис на баща й, наслоен върху купчините с листове, подредени върху бюрото, върху плътните кремави пердета.
Когато беше малка, Аличе влизаше на пръсти, за да каже на баща си, че масата за вечеря е сложена. Винаги изчакваше малко, преди да заговори, защото се стъписваше от фигурата му — тя изпълваше пространството зад бюрото, докато зад сребърната рамка на очилата изучаваше сложните си документи. Когато забелязваше присъствието на дъщеря си, адвокатът вдигаше поглед и сбръчкваше челото си, сякаш се питаше какво прави там. После кимваше и едва доловимо й се усмихваше.
— Идвам — казваше.
Аличе беше сигурна, че все още чува тази единствена дума да отеква, отразена от тапицерията на кабинета, затворена завинаги между четирите стени, така както и в нейната глава.
— Здравей, съкровище — каза Соледад.
Продължаваше да се обръща към нея по този начин, макар застаналото сега на прага момиче, тънко като чертичка, направена с молив, да не приличаше на сънливото момиченце, което всяка сутрин обличаше и водеше на училище.
— Здравей — отговори Аличе.
Соледад я погледа няколко секунди, очаквайки я да каже нещо, но Аличе отклони нервно поглед. Соледад се върна към рафтовете си.
— Сол — каза най-накрая Аличе.
— Да?
— Трябва да те попитам нещо.
Соледад сложи томовете на бюрото и се приближи към Аличе.
— Кажи, съкровище.
— Трябва ми една услуга.
— Каква услуга? Разбира се, кажи ми.
Аличе нави ластика на панталоните около показалеца си.
— В събота съм на един купон. В моята приятелката Виола.
— О, колко хубаво — усмихна се Соледад.
— Искам да занеса някакъв сладкиш. И ми се ще да го направя аз. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, съкровище. Какъв сладкиш искаш?
— Не знам. Някаква торта. Или тирамису. Или пък онзи сладкиш, който ти правиш, с канелата.
— Рецептата на майка ми — възкликна Соледад с нотка на гордост. — Ще те науча.
Аличе я погледна умолително изпод вежди.
— Значи в събота ще отидем да напазаруваме заедно? Въпреки че е почивният ти ден?
— Естествено, съкровище — отговори Соледад.
За момент се почувства важна и в тази несигурност на Аличе разпозна момиченцето, което беше отгледала.
— Би ли ме завела и на едно друго място? — престраши се Аличе.
— Какво място?
Аличе се поколеба за момент.
— Да си направя татуировката — каза набързо.
— О, любов моя — въздъхна Соледад, леко разочарована, — баща ти е против, знаеш го.
— Няма да му казваме. Никога няма да я види — настоя Аличе с плачлив глас.
Соледад поклати глава.
— Хайде, Сол, моля те. Ако съм сама, няма да ми я направят. Трябва да е със съгласието на родителите.
— Е, аз тогава за какво съм ти?
— Ти ще се представиш за майка ми. Трябва само да подпишеш един лист, нищо не трябва да казваш.
— Но не може, любов моя, не може. Баща ти ще ме уволни.
Аличе изведнъж стана по-сериозна. Погледна Соледад право в очите.
— Ще бъде нашата малка тайна, Сол.
Направи малка пауза и добави:
— Ние така или иначе вече си имаме една, нали? Соледад я погледна объркано. Не можа да разбере в първия момент.
— Аз мога да пазя тайна — продължи Аличе бавно. Чувстваше се силна и безмилостна като Виола.
— Ако не можех, щяха отдавна да са те уволнили. Соледад усети как нещо сякаш й засяда гърлото.
— Но… — каза тя.
— Значи ще ме придружиш? — настоя Аличе.
Соледад погледна надолу.
— Добре — каза бавно.
После й обърна гръб и подреди книгите на етажерката, докато две големи сълзи се стичаха по бузите й.
10.
Матия нарочно беше толкова тих в движенията си. Знаеше, че безпорядъкът в света не може да не се увеличава, че фоновият шум ще нараства, докато не покрие всеки ясен сигнал. Бе убеден обаче, че ако преценява внимателно жестовете си, ще има по-малко вина за тази разруха.
Беше се научил да стъпва първо с пръстите, после с петата, като задържаше тежестта си на външната страна на стъпалото, за да намали до минимум повърхността, която докосва земята. Създаде тази техника преди години, когато се будеше нощем и скришом тършуваше из къщата, за да намери нож. Кожата на ръцете му ставаше извънредно суха и единственият начин да се убеди, че тези крайници са все още негови, беше да прекара някакво острие отгоре им. С времето това странно и предпазливо пристъпване се превърна в негова обичайна походка.
Често се случваше родителите му да го видят изведнъж пред себе си като холограма, прожектирана от пода, с неговия намръщен поглед и с тази винаги затворена уста. Веднъж майка му така се стресна, че изпусна една чиния на пода. Матия се наведе да събере парчетата и едва устоя на изкушението, което предизвикваха острите им ръбове. Майка му му благодари, леко притеснена, а когато той излезе от стаята, седна на пода и напълно съсипана, не мръдна в продължение на четвърт час.
Матия завъртя ключа във вратата на апартамента. Беше се научил, че придърпвайки дръжката към себе си и натискайки с длан бравата, може напълно да елиминира металното щракване при отварянето. С превързаната ръка ставаше още по-добре.
Вмъкна се в коридора. Пъхна ключовете от вътрешната страна и повтори процедурата като някакъв разбивач на сейфове в собствения си апартамент.
Баща му се беше прибрал вече, по-рано от обикновено. Когато го чу да повишава тон, застина на място, като се чудеше дали да прекоси помещението и да прекъсне спора на родителите си, или да излезе отново и да изчака, докато от двора види, че са загасили лампата в хола.
— Не го намирам за правилно — завърши баща му с укорителен тон.
— Така е — каза Аделе. — Предпочиташ да се правиш, че няма нищо странно.
— И какво странно има?
Настъпи пауза. Матия ясно можеше да си представи майка си как поклаща глава и свива единия край на устата си, сякаш иска да каже: „Така или иначе с теб е безсмислено да се разговаря.“
— Какво странно има? — произнесе ясно тя. — Аз не…
Матия спря на крачка от лъча светлина, който идваше от хола и свършваше до коридора. Завъртя очи, проследи линията на сянката от пода до стените и после по тавана. Убеди се, че образува трапец и че това е поредната игра на перспективата.
Майка му често оставяше фразите си незавършени, все едно че забравяше края им, когато ги произнасяше. Тези прекъсвания сякаш оставяха във въздуха балони, пълни с нищо, и Матия всеки път си представяше, че ги спуква с пръст.
— Странното е, че си е забил нож в ръката пред всичките си съученици. Странното е, че бяхме убедени, че този период е минал, а всъщност отново сме сбъркали — продължи майка му.
Матия не реагира по никакъв начин, когато разбра, че говорят за него. Изпита само леко чувство на вина за това, че е там и подслушва разговор, който не би трябвало да чува.
— Това не е причина да се говори с преподавателите без него — каза баща му, но с по-смирен тон. — Достатъчно голям е, за да има правото да присъства.
— По дяволите, Пиетро — избухна майка му. — Не е това проблемът, разбираш ли? Престани да се държиш с него все едно, че е…
Не се доизказа. Тишината изпълни въздуха като статичен електрически заряд. Лека тръпка разтърси раменете на Матия.
— Все едно, че е какво?
— Нормален — призна майка му.
Гласът й потрепери и Матия се запита дали плаче. От друга страна, и без това плачеше често след онзи следобед. В повечето случаи го правеше без причина. Понякога, защото месото, което беше приготвила, е жилаво, или защото цветята на балкона са пълни с листни въшки. Каквато и да беше причината, отчаянието й винаги бе едно и също. Сякаш така или иначе не можеше да се направи нищо повече.
— Преподавателите казват, че няма приятели. Говори само с момчето, с което стои на един чин, и прекарва целия ден само с него. Съучениците му излизат вечер, срещат се с момичета.
— Мислиш, че той е… — прекъсна я баща му. — Така де, разбираш ме…
Матия се опита да завърши изречението, но не му дойде на ум как.
— Не, не смятам. Може би бих предпочела само това да е проблемът — отговори майка му. — Понякога си мисля, че част от Микела е преминала в него.
Баща му въздъхна дълбоко и шумно.
— Беше обещала, че вече няма да говорим за това — каза леко раздразнено той.
Матия се замисли за Микела, изчезнала така в нищото. Замисли се само за части от секундата. След което се разсея от бледите изображения на родителите си, които видя отразени и умалени върху извитата и гладка повърхност на поставката за чадъри. Започна да драска с ключовете левия си лакът. Усещаше как ставата помръдва при всяко драсване.
— Знаеш ли кое е нещото, което най-вече ме кара да настръхвам? — продължи Аделе. — Всичките тези високи оценки, които получава. Винаги девет, десет, винаги най-високите. Има нещо плашещо в тези оценки.
Матия чу майка си да подсмърча веднъж. После отново, но този път сякаш носът й беше опрян върху нещо. Представи си как баща му я притиска към себе си в средата на хола.
— На петнайсет години е — каза баща му. — Това е жестока възраст.
Майка му не отговори и Матия се заслуша в хлиповете, които ставаха все по-отчаяни, докато достигнаха своя пик. После бавно утихнаха и отново настъпи тишина.
В този момент реши да влезе в хола. Очите му леко се притвориха, когато се сблъскаха с лъча светлина. Спря се на две крачки от родителите си, които стояха прегърнати и го гледаха потресени като две деца, хванати да правят беля. На учудените им лица беше изписан въпросът: „От колко време си там отзад?“
Матия погледна в една точка между двамата. Каза само:
— Имам приятели, в събота отивам на купон.
После продължи по коридора и изчезна в стаята си.
11.
Човекът, който правеше татуировките, погледна подозрително Аличе и веднага след това жената с прекалено тъмна кожа и с изплашен поглед, която девойката беше представила като своя майка. И за секунда не бе повярвал на това, но и не беше негова работа. Свикнал беше с измами от този тип и с капризни тийнейджърки. Идваха все по-малки. „Тази със сигурност не е навършила и седемнайсет“ — помисли си. Но не можеше да откаже на клиент само заради принципа. Посочи стол на жената и тя седна там, без да пророни и дума. Държеше чантата си стисната в скута, сякаш щеше да си тръгне всеки момент. Гледаше навсякъде, но не и към иглата.
Момичето не издаде и звук. Попита я дали я боли, защото винаги задаваше този въпрос, и тя със стиснати зъби отговори:
— Не, не…
После й препоръча да държи марлята поне три дни и да почиства раната сутрин и вечер в продължение на една седмица. Подари й бурканче с вазелин и пъхна парите за татуировката в джоба си.
В банята вкъщи Аличе повдигна белия цитопласт, който придържаше марлята. Татуировката й беше само на няколко часа, а тя я бе поглеждала вече десетина пъти. При всеки поглед част от вълнението се изпаряваше като локва вода под слънчевите лъчи през август. Този път само си помисли колко се беше зачервила кожата й около татуировката. Запита се дали ще възвърне някога обичайния си цвят и за момент паниката стисна гърлото й. После прогони от съзнанието си това глупаво притеснение. Ненавиждаше факта, че всяка нейна постъпка винаги й се струваше така непоправима и окончателна. В главата си наричаше това тежестта на последствията и беше сигурна, че е още една досадна черта на баща й, която с годините си беше намерила място в мозъка й. Жадно копнееше за липсата на предразсъдъци, с която се отличаваха връстничките й, и за тяхното глупаво чувство за безсмъртие. Мечтаеше за пълното безгрижие, което би трябвало да е присъщо на петнайсетте й години, но усещаше бясната скорост, с която времето й се изплъзваше. Така тежестта на последствията ставаше още по-непоносима и мислите й започваха да се движат все по-бързо, в още по-стеснени траектории.
В последния момент беше променила намерението си. На момчето, което вече бе включило ръмжащата машина и приближаваше иглата към корема й, каза просто, че има друга идея. Без да се зачуди и за миг, той я попита:
— Не искаш ли вече да си я правиш?
Аличе му отговори:
— Разбира се, че искам да си я направя, но вече не ми се ще да е роза, а виолетка.
Момчето я бе погледнало по странен начин. После й призна, че не знае как точно изглежда виолетката.
— Почти като маргарита — обясни му Аличе. — С три листенца отгоре и две отдолу. И е лилава.