— До момента, когато всички загинали — грубо се намеси Макс.
Ерик вдигна очи към втория по важност в Корпорацията.
— Не всички. Прегледах отново компютърните дискове. Една от спасителните лодки на „Златна зора“ липсва — каза той и се обърна към Кабрило. — Съжалявам, но не забелязах това снощи.
Хуан не отговори.
— Компютърният дневник потвърждава, че една от спасителните лодки била спусната около осем часа преди ние да се появим — потвърди Марк.
— Значи убиецът или убийците са били на „Златна зора“ по време на пътешествието?
— Така изглежда. Стоуни и аз се задействахме като хакери и проникнахме в компютъра на компанията, откъдето взехме списъците на пътниците и екипажа, но ако не идентифицираме труповете, за да се уверим кой е бил на борда по време на потъването, няма начин да стесним кръга на заподозрените — каза Марк, после изпревари следващия въпрос на Хуан. — Вече проверихме. Няма неочаквани промени в състава на екипажа, след като са приели офертата за превозване на групата. Няма и промени в последната минута в списъка на пътниците. Хората, които е трябвало да са на парахода, са били на него.
— Кой тогава ги е убил? — попита Макс.
— Ако трябва да гадая, бих казал, че е дело на „Отговорните“. Но те не са по философия самоубийци като хората на Джим Джоунс или японските последователи на Аум Шинрико. Някои твърдят, че Лайдъл Купър се е самоубил като върховен жест на отговорност, но групата не подкрепя самоубийствата. Според тях, след като вече си роден, имаш морално задължение да разпространяваш вярата им, а не да се самоубиваш. Другото мнение е, че някой външен е проникнал в групата.
— Имаме ли заподозрени?
Линда отговори:
— Поради становището си относно контрола върху ражданията и абортите от години водят тежки битки с Ватикана. Същото се отнася и за отношенията им с други консервативни християнски организации.
Кабрило поклати глава.
— Разбирам как някакъв откачен с пушка в ръка убива лекар, който прави аборти. Но за да избиеш стотици на кораб, се изискват професионален екип и много пари. Не вярвам, че няколко свещеници и монахини биха проникнали в обществото, за да организират масово клане.
— Аз бих заложил на група фанатици — каза Марк. — Секта с точно противоположните идеи, може би основана от бивши членове на „Отговорните“, или нещо подобно. Тия хора вършат доста откачени неща освен че проповядват да не се раждат деца.
Хуан не му обърна внимание.
— Да помислим защо биха убили собствените си хора? Идеи?
— Не, сериозно — продължи Марк. — След като си бил член на групата известно време и си работил в някое гадно място в Третия свят, започват да ти доверяват някои от по-сериозните тайни на „Отговорните“ и ти обясняват как познанието ще те спаси.
— Продължавай — кимна Хуан.
Мърф можеше да е особняк, но имаше невероятен мозък.
— Чували ли сте някога за „мембранната теория“? — попита той.
Вече беше говорил с Ерик по въпроса, затова само той не го погледна тъпо.
— Става дума за теория, която търси начин за обединение на четирите сили в галактиката, нещо, което Айнщайн не могъл да направи. Накратко казано, твърди се, че нашата четириизмерна галактика представлява единична мембрана, а в по-извисени от нас пространства съществуват други. Те са толкова близо до нашата, че могат да преминават между тях материя и енергия, а гравитационните сили в нашата галактика могат да изтекат. Съвсем нова теория.
— Ще се доверя на думите ти — усмихна се Кабрило.
— Както и да е, „мембранната теория“ започнала да възбужда интерес сред физиците в средата на деветдесетте години. Лайдъл Купър също се увлякъл по нея. Но той направил крачка напред. Според него не само квантови частици могат да влизат и излизат от галактиката ни. Той вярвал, че интелект от друга „мембрана“ влияе на хората в нашето измерение. Според него този интелект оформя живота ни по начини, каквито не можем да си представим, и бил причината за всичките ни страдания. Малко преди смъртта си Купър започнал да преподава техники за ограничаване на това влияние и за защита от извънземни сили.
— И хората са повярвали на тия дивотии? — попита Макс, като се замисли отчаяно за сина си.
— О да. Помисли от тяхна гледна точка за момент. Вярващият не е виновен, задето късметът му е лош, депресиран е или просто си е тъп. С живота му си играе някаква мембрана от друго измерение. Влиянието на извънземните ти е попречило да свалиш момичето на мечтите си или да получиш желаното повишение. Космическите сили те дърпат назад, а не собствената ти некадърност. Ако вярваш в това, не си отговорен за собствения си живот. А всички знаем, че вече никой не иска да е отговорен за себе си. Купър ти предоставя готово извинение за грешните избори в живота.
— Да, след като има хора, които съдят ресторантите за бързо хранене, защото според тях са виновни за излишните им килограми, разбирам привлекателността на идеята — кимна Хуан. — Но какво общо има това с избиването на „Отговорните“ на кораба?
Марк се изчерви смутено.
— Не съм обмислил всичко още, но я си представете, че е вярно — заговори той трескаво. — Ами ако извънземен от друга мембрана се бори с друг, заклещен в нашата, а ние сме по средата? Нещо като пешки.
Кабрило затвори очи и изстена. Откачените идеи на Марк отново надделяваха над първокласния му мозък.
— Ще помисля по този въпрос, но засега, да се придържаме към земните врагове.
Марк прошепна на Ерик:
— Снощи това звучеше по-добре, нали?
— Да, защото не бяхме спали двадесет часа и бяхме изпили по трийсет „Ред була“ на калпак.
Еди Сенг лапна залък хляб.
— Възможно ли е хората на кораба да са били избрани, защото са се опитвали да напуснат сектата и лидерите са решили да покажат на всички колко са сериозни? Ерик спомена, че и преди са отвличали хора. Ами ако са решили да подходят към убийство?
Макс Хенли го изгледа стреснато. Беше повече от загрижен за безопасността на сина си.
— Възможно е — каза Линда, преди да забележи очевидния страх на Хенли. — Съжалявам, Макс, но трябва да помислим за това. А и синът ти е от новопокръстените. Той въобще не възнамерява да ги напуска.
— Сигурен ли си, че искаш да присъстваш на това обсъждане? — обърна се Хуан към най-добрия си приятел.
— Да, мамка му — рязко отговори Макс. — Просто… не знам… едновременно е болезнено и срамно. Говорим за сина ми и не мога да не мисля, че аз имам вина за сегашното му положение. Ако бях по-добър баща, нямаше да се замеси в толкова опасно нещо.
Никой не знаеше как да отговори. Нетипично за тяхната компания, Ерик Стоун бе този, който наруши мълчанието. Всички го смятаха за изключително способен в техническо отношение и понякога пренебрегваха човешката му страна.
— Макс, аз израснах в кошмарен дом — каза той. — Баща ми беше пияница. Биеше майка ми и мен всяка нощ, когато имаше пари за бутилка водка. Това беше най-ужасното детство, което можеш да си представиш, но от мен все пак излезе човек. Семейният ти живот е само част от това, в което ще се превърнеш. Не е сигурно, че нещата щяха да са различни, ако ти бе обръщал повече внимание на сина си. Няма начин да го знаеш, така че е безсмислено да се тормозиш. Кайл е такъв какъвто е, защото той е избрал това. Не си прекарвал много време и с дъщеря си, а тя е преуспяващ счетоводител.
— Адвокат — разсеяно го поправи Макс. — И се справи съвсем сама.
— Е, щом не се чувстваш отговорен за успеха й, значи нямаш право да поемаш отговорност за неуспехите на Кайл.
Макс се замисли за момент, после попита Ерик:
— На колко години си?
Стоун изглеждаше притеснен от въпроса.
— На двадесет и седем.
— Изключително мъдър си за годините си, синко. Благодаря ти.
Ерик се ухили широко.
Хуан му прошепна: „Чудесна работа“, после възобнови събранието.
— Има ли някакъв начин да проверим теорията на Ерик?
— Можем да проникнем в компютърната система на „Отговорните“ — предложи Марк. — Можем да открием нещо, макар да се съмнявам, че имат списъци, които обясняват колко добрички са били някои от тях и колко лоши други.
— Все пак опитай — нареди му Хуан. — Сравни списъка на пътниците с всичко, с което се занимават „Отговорните“. Тези нещастни хора са били подбрани според някакъв критерий. Ако не са възнамерявали да напуснат сектата, значи е имало нещо друго.
Той се завъртя към Линда и добави:
— Искам да знам какво са правили на Филипините. Отговорът на този въпрос може да е единствената ни сериозна следа.
Хуан се надигна, за да покаже, че събранието е приключило.
— Ще влезем в Суецкия канал в пет часа утре сутрин. Напомнете на хората си, че трябва да имаме пилот на борда, докато излезем от Порт Саид. Маскировката ни трябва да е пълна. Макс, провери дали двигателят работи на пълна мощност. Огледай и палубите, за да не би нещо забравено там да ни издаде. След като влезем в Средиземно море, ще разполагаме с двадесет и четири часа да финализираме плана си с помощта на Линк, още дванадесет, за да подготвим всичко, а после ще измъкнем Кайл Хенли. След четиридесет и осем часа той ще бъде в Рим при психиатъра, а ние ще потеглим към Ривиерата и новата ни мисия.
Кабрило дори не подозираше, че планът му може да не мине гладко.
13.
Хуан нагласи миниатюрното предавателче по-дълбоко в ухото си и потупа микрофона на врата си, за да покаже на останалите, че е заел позиция. Под него лежеше центърът на „Отговорните“, комплекс от сгради, заобиколени от бяла бетонна ограда. Зад имението се простираше скалист плаж с дървен тридесетметров кей. Приливът тъкмо започваше и Кабрило усети мириса на морската вода.
Постройките бяха ниски, сякаш залепени за земята, и му напомниха за творбите на Франк Лойд Райт. Покривите изглеждаха черни през очилата за нощно виждане, но знаеше, че са от червена глина. Моравите в имението бяха кафяви от сушата, а листата по чворестите маслини бяха напълно изсъхнали. Беше три и половина сутринта и единствените светлини бяха закачени по стратегически разположени пилони.
Той насочи вниманието си към стената. Издигаше се на три и се простираше на около двеста и петдесет метра на всяка страна. Както бе обичайно в тази част на света, в горната част на бетона бяха натрошени остри стъкла, за да спрат възможните натрапници. По-рано през деня той и Линда посетиха единствената охранителна компания в близкия град Коринт. Представиха се за американска двойка, закупила къща на морето, и обясниха, че искат да инсталират алармена система. Собственикът на фирмата им се похвали, че е изградил цялата система на „Отговорните“ и им посочи лъскава снимка с автограф на Дона Скай, сякаш тя бе доказателство за уменията му. Жицата върху стената бе едно от първите неща, които Хуан забеляза, когато зае позиция. После видя камерите. Само на външните части на сградите имаше тринадесет. Можеше да предположи, че вътре има още.
Единична врата на колела затваряше каменния частен път. Втората врата, доста по-малка, бе в задната част на имението срещу кея. От бетонната стена излизаха телени мрежи, водещи към морето, които не позволяваха на разхождащите се по плажа да навлязат в имението.
Охранителните мерки не бяха нещо изключително, но придаваха на имението заплашителен вид. Не и отвън обаче, помисли си Хуан. Мястото бе проектирано не да задържа хората отвън, а да пази тези вътре.
Той огледа пространството между сградите. Пред главната постройка бяха паркирани два открити джипа. Топлинният скенер показа, че двигателите им са студени. Пазачите не патрулираха по пътеките в имението. Не се виждаха кучета, а камерите не се въртяха. Вероятно в една от сградите имаше охранителна станция с монитори, наглеждани от охранител. Точно затова Хуан накара хората си да стоят на пост до момента, когато хеликоптерът щеше да ги отведе от „Орегон“ до Атина.
Линк и Еди се нуждаеха само от два часа престой в маслиновата горичка срещу имението, за да направят карта на местата, които камерите не улавяха, и предадоха информацията на кораба. Прецениха, че в, момента в имението се намират около четиридесет и пет „Отговорни“, макар че сградите бяха достатъчно на брой да подслонят два пъти повече хора.
След като изготвиха плана, хората му прекараха деня в подготовка. Наеха коли, огледаха пътищата за бягство и откриха подходящо място, където Джордж Адамс щеше да приземи хеликоптера и да откара Кайл до международно летище „Елефтериос Венизелос“ в Атина. Чък Гъндерсън вече бе подготвил „Гълфстрийма“ на Корпорацията за краткия полет до Рим. Всички документи бяха попълнени, при кацането щеше да ги посрещне лимузина.
Ако нещата не минеха гладко, както бяха планирани, имаха алтернативни пътища. Подробностите бяха разработени толкова грижливо, че Ерик Стоун бе определил от борда на „Орегон“ точния момент на нападението според очакването за прилива.
Макар Кабрило да участваше в отвличането на Кайл Еди Сенг, като шеф на бреговите операции, щеше да поведе четиричленния екип и да носи отговорността.
— Една минута — прошепна Ерик по радиостанцията.
Хуан натисна бутона, за да потвърди, че е чул. Опипа двата кобура на хълбоците си и се увери, че може да извади с лекота пистолетите „Глок 19“. Предпочиташе новите „Фабрик насионал“ като лично оръжие, тъй като малките 5.7-милиметрови куршуми можеха да пробият бронирана жилетка, но в тази мисия не искаха да убиват. Екипът в оръжейната бе заредил куршумите на глока с два пъти по-малка мощност и ги бе покрил с балистична пластмаса. От упор можеха да са смъртоносни, но над пет метра разстояние просто щяха да спрат средно едър човек. Минаха няколко секунди и сякаш по знак от бога облаците се плъзнаха над луната и оцветиха небето в мастиленосиньо. Хуан чу шума от перките на хеликоптера, когато Гомес зае позиция.
— Готов ли си? — попита той Марк Мърфи, който лежеше до него в канавката.
— Две мисии в три дни — въздъхна Марк, който бе боядисал лицето си с камуфлажна боя и бе прибрал дългата си коса с черна кърпа. — Започвам да мисля, че имаш нещо против мен.
— Смятай се за любимия ми боен хакер. Кабрило погледна ръкава си. В плата бе вграден миниатюрен компютърен екран. Образът беше кристално ясен и показваше имението на „Отговорните“ от триста метра височина. Линда Рос се бе настанила в паркиран край пътя ван и контролираше камерите и радиостанциите. Благодарение на камерата Хуан имаше идеална видимост, но най-важното бе, че можеше да регистрира местонахождението на всеки, тръгнал на разходка из имението. Екранът блестеше прекалено ярко и той намали светлината. Батериите и компютърът бяха зашити в гърба на бронираната му жилетка.
— Да вървим — чу се гласът на Еди.
Хуан потупа Мърф по рамото и се затичаха заедно по пътя. Меките гумени подметки на ботушите им не издаваха звук. До бетонната стена Кабрило се завъртя с гръб и направи столче с ръце. Марк се качи и се покатери на рамената му.
Едва не допусна грешката да се залови за върха на стената, за да запази равновесие, но се спря тъкмо преди да разреже ръцете си на стъклата. Забави движенията си за момент, за да позволи на председателя да го стабилизира. Ако Марк не знаеше предварително какво да очаква, сигурно нямаше да види тънката жица, която минаваше по стената на по-малко от сантиметър от ръба, подкрепяна от дузини миниатюрни изолатори. Всичко, което тежи и по-малко от пет кила, би скъсало жицата и включило алармата. Той извади волтметър от торбичката на крака си, за да провери тока. Избра чифт скоби и ги закрепи на жицата, като остави метър от нея да се люлее от другата страна на стената. След като нагласи байпаса, отряза жицата, мръщейки се несъзнателно. Не се чуха викове и сирени, по сградите не светнаха прожектори.
От друга торбичка Марк измъкна ивица плат от въглеродни нишки и я простря на върха на оградата. Набра се нагоре и въпреки че стъпи с цялата си тежест върху стъклените парчета, специалният плат не се поддаде. Спусна се на земята и отстъпи леко вляво. След секунда чу как Хуан се прехвърли през оградата и застана до него.
— Когато се върнем на кораба, минаваш на диета — каза Хуан ухилено, после потупа микрофона си и докладва — Вътре сме.