Еди и Франклин Линкълн влизаха предпазливо откъм отсрещната страна на имението, където имаше друга пролука в покритието на камерите. Макар Линк да беше най-добрият в охранителните байпаси, Еди бе прерязал жицата по простата причина, че всички бойни изкуства в света не можеха да му дадат силата да вдигне сто и двайсет килограмовото тяло на Линк.
— Ние също. Ще поддържаме връзка.
Кабрило поведе Мърфи далеч от стената. Пълзяха по земята уж напосоки, но маршрутът им бе изготвен безукорно, така че да избягнат многобройните камери. В единия край на покрива на главната сграда бяха монтирани сателитни чинии и висока радиокула. Това беше целта им и те се придвижиха до нея за седем минути.
Хуан свали очилата за нощно виждане и залепи лице до един прозорец. На задната стена се виждаше петно от светлина и блясъка на монитор наблизо. Предварителното разузнаване бе потвърдило, че това е кабинетът на управителя на лагера.
Кабрило забеляза аларма, закрепена на рамката на прозореца, която щеше да се включи, ако той бе отворен. Извади устройство от бронираната си жилетка, насочи го към алармата и индикаторът светна червено. После прокара устройството по стъклото, за да определи дали жиците бяха вградени между стъклата, но нищо не светна. Ако това беше нивото на охраната, осигурена от най-добрата компания в Коринт, той трябваше да си смени професията, да стане крадец и да се установи в Гърция.
Закрепи две малки чашки с вендузи към стъклото и бавно изряза прозореца. Чу се приглушен звук, когато извади двете парчета стъкло. Подаде резачката на Марк и внимателно издърпа рамката. Повтори процеса с вътрешното стъкло и го остави на пода в кабинета. Прехвърли крак над перваза и влезе в сградата. След като Марк се присъедини към него, Кабрило спусна щорите.
— В кабинета сме — съобщи той.
— Разбрано — отговори Еди.
Хуан махна към компютъра.
— Целият е твой — каза той на Мърфи.
Марк разкърши ръце и се настани зад бюрото. Извади от раницата си очукан пакет, покрит с ваденки и изсушени дъвки. Вкара го в USB порта на компютъра и след секунда на монитора се появи засмян череп. Марк затрака по клавишите.
Хуан го остави да се занимава с работата си и огледа кабинета на светлината на малко фенерче, като внимаваше да стои далеч от прозореца, в случай че в щорите имаше пролука. От интернет страницата на „Отговорните“ бяха научили, че лагерът се управлява от калифорниец на име Гил Мартел. Проучването им показа, че Мартел е продавал луксозни автомобили в Бевърли хилс, преди да се присъедини към групата. Името му е било замесено няколко пъти в разследването на кражби на коли. Бил е обвинен, няколко важни свидетели изчезнали в Мексико преди делото и обвиненията били свалени.
Мебелировката на стаята беше точно каквато Хуан очакваше. Бюро, шкаф, няколко стола, канапе и масичка за кафе. Всичко изглеждаше скъпо. Ориенталският килим бе автентичен и навярно струваше цяло състояние. Рамкирани снимки украсяваха стените. Мартел беше направил светилище на самия себе си. Кабрило не познаваше някои от хората на снимките, но други бяха известни личности. Видя няколко снимки на Мартел с Дона Скай. Красотата на филмовата звезда сияеше дори в тъмнината. С тъмната си коса, бадемовидни очи и високи скули тя беше превъплъщението на холивудските мечти. Хуан се зачуди какво в живота й би могло толкова да се скапе, че да я накара да влезе в секта.
Следващата снимка, която прикова вниманието му, бе по-стара — Мартел и друг мъж, застанали на палубата на яхта. Надписът й гласеше: „Запази вярата. Лайдъл Купър.“ Снимката навярно бе направена малко преди Купър да изчезне в морето за последния си риболов. Хуан беше чел доклада на бреговата охрана, според който лодката на доктора най-вероятно се бе обърнала при внезапна буря. Пет други малки яхти също бяха потънали и още трима души се бяха удавили.
Ако Хуан трябваше да използва само една дума, за да опише учения, превърнал се в пророк, тя щеше да е „безинтересен“. В чертите на Купър нямаше нищо отличително — мъж в средата на шейсетте с шкембе и яйцевидна глава, очила и плешиво теме. Очите му бяха безлично кафяви, а посивелите брада и мустаци нито подобряваха, нито разваляха вида му. Сякаш този стил беше нещо очаквано от пенсиониран учен и Купър ги бе пуснал по задължение. Хуан не видя нищо, което би могло да вдъхнови хиляди хора да се включат в кръстоносния му поход. Пророкът бе напълно лишен от чар и привлекателност. Ако Кабрило не знаеше как е изглеждал Купър, щеше да предположи, че Мартел държи снимка на счетоводителя си на стената.
— Готово! — извика Мърфи, после се огледа виновно, че бе вдигнал шум. — Съжалявам. Проникнах в системата. Фасулска работа.
Хуан се приближи.
— Можеш ли да разбереш в коя стая е Кайл? — попита той.
— Да, имат архив за всичко. Той е в сграда В, най-новата, близо до мястото, където Еди и Линк прехвърлиха оградата. Кайл Хенли е в стая сто и седемнадесет, но не е сам. Има съквартирант на име Джеф Понсето.
— Чудесна работа — похвали го Хуан, после предаде информацията на Еди и Линк. — Свали всичко възможно от компютъра.
Линда Рос се обади по радиостанцията.
— Шефе, провери си екрана. Имате компания.
Хуан хвърли поглед към ръкава си. Двама мъже, облечени в работнически гащеризони, прекосяваха двора. Носеха кутии с инструменти и очевидно вървяха към главната сграда. Ако някой се бе обадил на техниците за спешна поправка, със сигурност щяха да дочуят нещо. Каквото и да ставаше, Кабрило не хареса развоя на събитията.
— Мърф, забрави за информацията. Да вървим! Кабрило залепи в движение електронен микрофон под лампата на бюрото. Знаеше, че бързо щяха да го намерят, но поне щеше да предаде първите важни моменти от онова, което ставаше в кабинета на Гил Мартел. Той спря до прозореца и отново огледа екранчето. Двамата работници наближаваха предната врата на сградата. Той и Марк щяха да имат достатъчно време да се измъкнат.
Хуан вдигна щорите бавно и прекрачи перваза. Държеше глока в ръка, макар да не помнеше кога го бе извадил. Придържайки се към грижливо изработената карта, те тръгнаха към сграда В. Тревата беше суха и шумеше при всяка стъпка. Също като останалите постройки в имението сграда В беше едноетажна, с варосани стени и покрив от глинени керемиди.
Линк и Еди чакаха притиснати към стената до вратата извън обсега на камерата над нея. Вдясно имаше алармено табло, чиято плочка бе свалена и висеше на купчина жици. Линк вече бе инсталирал байпаса. Макар че ръцете му бяха огромни, бившият тюлен бе най-добрият касоразбивач в Корпорацията и работеше с деликатните движения на мозъчен хирург. Той завъртя ключалката наляво и вратата се отвори.
— Четиринадесет секунди — прошепна Еди.
— Коронният номер на маестрото — ухили се Линк и влезе в дългия коридор, който минаваше по протежението на сградата.
Дузините еднакви врати бяха осветени от флуоресцентни лампи с абажури. Мокетът беше сив, евтин и не много по-мек от бетонната плоча, върху която сградата бе построена. Четиримата мъже тръгнаха надолу. Надникнаха в голямата кухня вляво и помещението с десетина огромни перални вдясно. Хуан не видя сушилни и предположи, че простираха прането на въжета зад сградата. Едно от убежденията на „Отговорните“ бе, че човекът трябва да сведе до минимум въздействието си върху природата. Това обясняваше липсата на сушилни, както и соларните панели на покривите.
Бързо намериха стая сто и седемнадесет. Линк протегна ръка, за да свали абажура от близката лампа, и издърпа флуоресцентните тръби от скобите. Четиримата сложиха очила за нощно виждане и Хуан завъртя бравата. Влязоха в типична стая в общежитие с две легла с метални рамки, две бюра и нощни шкафчета. Банята бе малка, покрита с плочки, а на пода имаше канал, където да се оттича душът. В призрачната зелена светлина на очилата формите бяха размазани, а цветовете почти черни, но силуетите на спящите бяха ясни. Чуваше се мощно хъркане.
Еди извади малка пластмасова кутийка от камуфлажния си панталон. Вътре имаше четири спринцовки с упойващ коктейл, който можеше да приспи възрастен мъж, преди да изтекат двадесет секунди. Тъй като Кайл се бе присъединил към сектата по своя воля, сигурно щеше да се противи на усилията им да го изкарат от имението. Психиатърът Адам Дженър бе препоръчал на Линда да упоят младежа, но Хуан и без това планираше да го направи.
Еди подаде спринцовка на Кабрило и се доближи до едното легло. Мъжът в него спеше по корем, с обърнато към стената лице. Със светкавично движение Еди обви ръка около устата му и заби иглата във врата му. На отсрещната страна на стаята, Хуан постъпи по същия начин. Жертвата му се събуди за миг и се загърчи в ръцете му, с ококорени от паника очи. Хуан го удържа с лекота, макар че риташе ожесточено.
Кабрило преброи до двадесет наум. Още когато стигна до десет, гърчовете отслабнаха, а на седемнадесет човекът вече бе напълно отпуснат. Хуан насочи лъча на фенера си към лицето му. Макар Кайл Хенли да приличаше на майка си, Хуан видя достатъчно прилика с Макс, за да се увери, че е намерил когото трябва.
— Пипнах го — каза той.
Линк заключи ръцете и краката на Кайл с пластмасови белезници и го метна през рамо.
— Готов ли си, великане? — попита Хуан.
Линк се ухили.
— Преди три години в Камбоджа мъкнах смотания ти задник цели дванайсет километра. Това момченце е нищо работа, няма и шейсет кила.
Кабрило погледна екранчето на ръкава си. Всичко изглеждаше спокойно, но той се свърза с Линда за повече информация.
— Чистачите са още в главната сграда. В другия край на имението светна някаква лампа, но угасна отново след минута и осем секунди.
— Някой сигурно е отишъл до тоалетната.
— И аз така предположих. Можете да се изнасяте оттам.
— Ясно — кимна Хуан и се обърна към екипа си. — Да вървим.
Тъкмо излизаха в коридора, когато зави сирена. Звучеше като противопожарна аларма, пронизителен звук, който се забиваше в тъпанчетата като кинжал. Нямаше начин да надвикат воя, но всички бяха опитни професионалисти и знаеха какво да правят.
Еди беше начело, следван от Линк и Марк. Тримата забързаха по коридора. Вече нямаше нужда да се прикриват, тъй като очевидно бяха разкрити. Втурнаха се към оградата, където, ако Линк и Еди бяха действали според плана, трябваше да ги чака мина, която да разбие бетонните блокове. Линда Рос беше достатъчно близо, за да чуе сирената и щеше да уведоми по радиостанцията Джордж Адамс, че трябва бързо да докара хеликоптера. Той щеше да кацне на пътя и да прибере екипа, преди пазачите да разберат какво точно е станало.
Встрани от Хуан се отвори врата и сънлив мъж в пижама излезе в коридора. Кабрило го халоса с лакът по челюстта и го просна на пода. Малко по-напред друг мъж надникна от стаята си. Макар че Кайл висеше на рамото му, Линк се завъртя бързо и го удари. Главата на човека изкънтя в металната каса на вратата. Очите му се подбелиха и той падна назад като отсечено дърво.
Еди инстинктивно спря до външната врата. Хуан провери екранчето на ръкава си, но Линда сигурно бе заета с Адамс, тъй като камерата не показваше нищо освен морето на север от тях. Той чу гласа й по радиото, но алармата беше прекалено силна и не можа да разбере думите й. Долови само резкия й тон. Сви рамене, раздразнен от объркването, и отвори вратата, насочил напред глока си. С изключение на алармите, които виеха пронизително, всичко в имението изглеждаше спокойно като преди. Нямаше тичащи пазачи и запалени светлини, никакво движение. Хуан притисна ръце към ушите си, за да чуе какво му крещеше Линда.
— … ън оттам. Пазачи в далечната част. Гомес пристига. Побързайте.
Той затърси очилата за нощно виждане. Внезапно иззад ъгъла на близката сграда се появиха трима мъже в сиви униформи. Хуан загуби част от секундата, за да види дали бяха въоръжени. Единият откри огън с автомат. Куршумите се забиха в стената на общежитието. Кабрило се просна по корем, прицели се идеално и удари пазача в средата на тялото, но мъжът само леко залитна назад.
— Влизайте вътре! — изкрещя Кабрило на хората си.
Изпълзя в коридора и затвори вратата с крак. Крещеше, за да надвика алармата.
— Имат автомати и бронирани жилетки. Нашите пластмасови куршуми няма дори да ги забавят.
— Да, все едно сме тръгнали с ножове срещу артилерия — изрева Еди.
Фасадата на сградата се разтресе от нов откос. Линк пъхна стол под бравата на вратата, за да я залости, после се протегна към стената и прекъсна алармата. Воят най-после престана.
— По-скоро сме с въздушен пистолет срещу танкове, приятелю.
14.
Кабрило се нуждаеше само от секунда, за да състави нов план. — В спалнята на Кайл има прозорец. Задната част на тази сграда е по-близо до външната ограда.
Той ги поведе отново по коридора, като размахваше пистолет към всеки, който посмееше да се покаже от стаята си. Видът на оръжието беше повече от достатъчен да накара всички да си останат вътре. Съквартирантът на Кайл беше в дълбок наркотичен сън.
Хуан се втурна в стаята и стреля няколко пъти към големия прозорец на отсрещната стена. Пластмасовите куршуми напукаха стъклото и той се хвърли навън. Търколи се на сухата морава и усети няколко порязвания по ръцете и тила си.
Лампите в повечето стаи на общежитието вече светеха и той видя ясно бетонната ограда на пет метра от себе си. Пазачите все още бяха съсредоточили усилията и огъня си върху входа и не бяха заобиколили сградата. Стъклата захрущяха зад него. Мърф, Линк и Еди изскочиха един след друг през счупения прозорец. Действията на Хуан им бяха осигурили поне няколко секунди преднина.
Експлозивите, които Еди бе заредил, се намираха по продължение на оградата. Мястото бе избрано повече заради камерите отколкото заради тактическото си разположение. За да стигнат до него, трябваше да прекосят стотина метра открито пространство, което щеше да ги превърне в идеална мишена за пазачите на „Отговорните“.
— Линда, какво е положението? — изрева Кабрило, който се нуждаеше от по-ясен поглед върху терена.
— Ти ли скочи през прозореца?
— Да. Какво става наоколо?
— Трима пазачи до входа на общежитието. Дузина мъже се разполагат из цялото имение. Всички са сериозно въоръжени, а двама от тях са в джипове. Джордж е на път. Скоро ще чуете хеликоптера. Хуан вече дочуваше перките на „Робинсъна“.
— Кажи на Макс да се задейства. Може да се наложи да използваме план Б.
— Тук съм, Хуан — каза Макс по радиото. — Вече се задействахме. Кайл с вас ли е?
— Да. В момента е добре, но трябва да изчезнем оттук колкото се може по-бързо.
— Не се тревожи, кавалерията пристига.
— Същото са обещали на Къстър на Литъл Биг Хорн8, но знаеш какво му се е случило.
Звукът от приближаващия хеликоптер се усили до оглушителен вой. Тъкмо преди Джордж да се спусне над оградата, Хуан кимна на Еди. Нямаше нужда да си говорят. План А се бе провалил и трябваше да преминат към план Б. Еди държеше детонатора в ръка. Изчака секунда, за да остави пазача от джипа да се приближи до бомбата, после спокойно натисна спусъка.
Част от стената избухна в облак от бял прах и пламъци. Пазачът излетя от джипа на шест-седем метра височина, преди да се просне на земята. Колата се преобърна и гумите се завъртяха безпомощно. Парчета бетон се посипаха като градушка.
Екипът се затича напред. Линк с Кайл на рамо не изоставаше от останалите. Когато стигнаха до ъгъла на сградата, Хуан надникна предпазливо. Един от пазачите лежеше на земята. Лицето му бе обляно в кръв от раната, нанесена от парче бетон. Помагаше му друг пазач, докато третият се опитваше да отвори вратата.
Прицелвайки се внимателно, Хуан изстреля четирите куршума от глока си. Знаеше, че телата на мъжете са защитени от бронирани жилетки, а и не искаше да ги убива, затова насочи куршумите ниско. Нямаше чак да ги кастрира, но слабините щяха да ги болят поне седмица. Двамата паднаха на земята с писъци.
— Съжалявам, момчета — каза Хуан, докато прибираше оръжията им.
Пазачите имаха миниузита, които бяха великолепно оръжие за близко разстояние, но не вършеха работа отдалеч. Метна едното на Еди, а другото на Линк, който беше по-добър стрелец с човек на рамото си от Мърф, застанал в звукоизолираната будка на стрелбището.