Агентите на ЦРУ в Дамаск потвърдиха часа на полета на Хурани до Пхенян и АУАКС преведе служебния самолет през половината свят. Щом навлезе в афганистанското въздушно пространство, от Баграм излетя бомбардировач стелт „Ф–22 Раптър“. Минута по-късно самолетът „Фолкън“ на Корпорацията се отправи на юг, далеч от сирийците. Съединените щати контролираха всички радарни съоръжения, които следяха какво ще се случи. Не биваше да има доказателства за подмяната.
В едната от няколкото зони, където нямаше радарно покритие, Гундерсон Дребосъка, главният пилот на Корпорацията, започна да завива обратно и да се връща на север. Само че този път „Дасолт Фолкън“ не беше сам. Към него се присъедини бомбардировач Б–2 стелт от военновъздушната база „Уайтман“ в Мисури. Тъй като бомбардировачът беше по-голям от фолкъна и неуловим за радарите, Дребосъка летеше на петнайсет метра над крилото му. Никой базиран на земята радар не можеше да засече Б–2 и така самолетът на Корпорацията остана невидим, докато се приближаваха до самолета на Хурани.
Сирийският фолкън се движеше на максималната височина — дванайсет хиляди метра. Раптърът можеше да го свали лесно, но подбирането на подходящия момент беше от изключително важно значение. Когато Б–2 беше само на половин миля зад самолета на Хурани, раптърът изстреля две ракети AIM–120C AMRAAM.
Ако сирийският самолет имаше предупредителен радар, ракетите нямаше да се появят изневиделица. Но по-старият, произведен във Франция самолет нямаше такава система, така че двете ракети го поразиха без никакво предупреждение и той се превърна в огнено кълбо. Пилотът на Б–2 се отдалечи от фолкъна на Гундерсон Дребосъка. На тази височина всеки на земята, който видеше припламналото за момент огнено кълбо, щеше да го помисли за падаща звезда. А всеки, наблюдаващ радарен екран, щеше да забележи, че сирийският самолет за миг изчезва и се появява отново половин миля по-нататък на запад, като продължава по маршрута си. Най-много някой да предположи, че в системата е възникнала някаква неизправност… ако изобщо се замисли за случилото се.
И сега, след като Кабрило, Ханли и Казим благополучно бяха стъпили на борда на „Звездата на Азия“, им оставаше само да поставят бомбата, да избегнат разкриване, докато слязат от кораба, да се срещнат с Еди Зенг в миниподводницата, да се измъкнат незабелязано от най-добре охраняваното пристанище в Северна Корея и да стигнат до „Орегон“, преди някой да разбере, че на борда на „Звездата“ е станал саботаж.
Денят не беше типичен за членовете на Корпорацията, но не беше и чак толкова необикновен.
2
Крясък събуди Виктория Болинджър.
И също така спаси живота й.
Тори беше останала единствената жена на борда на научноизследователския кораб „Авалон“ на Кралското географско дружество, след като преди седмица съквартирантката й беше закарана в болница в Япония заради остър апендицит. Фактът, че каютата беше изцяло на нейно разположение, също допринесе за спасението й.
Плаваха от един месец — участваха в международна кампания да се състави пълна карта на теченията в Японско море. Районът беше малко изследван, защото Япония и Корея ожесточено бранеха риболовните си права и смятаха, че всяко сътрудничество може да ги изложи на риск.
За разлика от съквартирантката си, която беше донесла куфари, пълни с дрехи и лични вещи, Тори живееше почти спартански на кораба. С изключение на завивките на леглото, джинсите й за смяна и няколко тениски, сега каютата беше празна.
Крясъкът долетя от коридора. Крещеше мъж. В агония. След миг Тори чу изстрели от автоматични оръжия и още писъци.
Всички на „Авалон“ бяха предупредени, че в Японско море върлуват пирати. През последните два месеца бяха отвлекли четири кораба и бяха натоварили хората на спасителните лодки. Само петнадесет от сто седемдесет и двама бяха оцелели. Предишния ден имаше съобщение, че още един товарен кораб е изчезнал безследно. Поради заплахата от пирати на мостика имаше шкаф с оръжия, но двете ловджийски пушки и единственият пистолет не можеха да се сравнят с автоматите, покосяващи учените и моряците.
Инстинктът за самосъхранение на Виктория се задейства и тя скочи от леглото. Загуби две секунди в безсмислен избор. Нямаше къде да отиде. Пиратите бяха в коридора и стреляха в каютите. Щяха да я убият в мига, в който отвореше вратата. Не можеше да избяга и нямаше какво да използва като оръжие.
Светлината на пълната луна, проникваща през илюминатора, озаряваше празното легло срещу нея и й подсказа идея. Тя грабна одеялата и чаршафите и ги напъха под рамката, след това извади дрехите си от шкафа и остави вратата отворена, както вечно правеше съквартирантката й. Нямаше време да вземе тоалетните си принадлежности от банята. Вмъкна се под леглото, притисна се до стената и придърпа дрехите пред себе си.
Паниката замъгли съзнанието й. От сините й очи потекоха сълзи. Тя сподави риданието си… и в същия миг вратата на каютата се отвори. Лъч на фенерче проряза мрака и освети първо леглото на Джуди, после нейното, и се спря за секунда на двете празни шкафчета.
Виждаше краката на пирата. Беше с черни кубинки, черните му панталони бяха напъхани в тях. Пиратът отиде до малката баня, освети я с фенерчето, дръпна завесата и провери зад нея. Или не видя сапуна, шампоана и балсама за коса на Тори, или реши, че не са важни. Излезе и тресна вратата, очевидно убеден, че в каютата няма никого.
Виктория лежеше примряла. Най-после стрелбата в коридора утихна. На кораба имаше тридесет души. Повечето спяха в каютите си, защото нощем машинното отделение работеше на автопилот, само двама дежуриха на мостика. Каютата й беше една от последните в коридора и тя беше сигурна, че пиратите са приключили с екипажа.
С приятелите й.
Но ако искаше да се измъкне жива, не можеше да си позволи да мисли за тях. За колко време щяха да вземат плячката от „Авалон“? На борда нямаше много ценни неща. Скъпата апаратура и научните уреди бяха твърде обемисти. Подводните сонди не струваха нищо за хората извън научната общност. Имаше телевизори и компютри, но те едва ли си заслужаваха труда.
Въпреки това Тори прецени, че ще им трябва поне половин час, за да претърсят дългия четирийсет метра кораб, преди да отворят изпускателните клапани и да го пратят на дъното. Започна да отброява минутите по светещите точки на мъжкия ролекс, който носеше на китката си — позволи си да се вглъби в миниатюрната галактика от фосфоресциращи петънца, за да не изпадне в паника.
Само след петнадесет минути усети промяна в движението на „Авалон“. Нощта беше спокойна и корабът плаваше, като леко се поклащаше — обикновено успокояващо движение, което я приспиваше всяка вечер. Сега обаче люлеенето на „Авалон“ се промени, сякаш бе станал по-тежък.
Пиратите бяха отворили изпускателните клапани и го потапяха. Виктория се опита да намери логика в действията им, но безуспешно. Не беше възможно да са претърсили кораба толкова бързо. Защо напуснаха „Авалон“, без дори да го ограбят?
Не можеше да чака повече. Измъкна се изпод леглото и хукна към илюминатора. На хоризонта се виждаше нисък остров… но после разбра, че е огромен кораб. До него имаше друг, по-малък. Двата сякаш всеки момент щяха да се сблъскат, но това може би беше илюзия, дължаща се на лунната светлина. На преден план различи очертанията на кърмата и дирята на голяма надуваема лодка. Бръмченето на извънбордовия й мотор заглъхваше — тя се отдалечаваше от нападнатия океанографски кораб. Виктория си представи пиратите на нея и се ядоса.
Изскочи от каютата. В коридора нямаше трупове, но подът беше осеян с гилзи и във въздуха се носеше неприятна миризма на нещо химично. Тори се опита да не гледа кръвта, разплискана по стените. Знаеше, че в спасителната лодка „Зодиак“ до носа има костюми за оцеляване, затова не я беше грижа, че е само по тениска. Босите й крака шляпаха по металния под, тя тичаше, притиснала ръка до гърдите си, за да не подскачат.
Качи се по стълбите за главната палуба. Между нея и изхода имаше труп. Тя изхлипа. Мъжът лежеше по корем. Лъскавата хлъзгава кръв беше намокрила тъмната му риза и се процеждаше по палубата. Беше вторият машинист, жизнерадостният Джорди, чиито закачки беше започнала да насърчава. Сърце не й даде да го докосне. Локвата кръв й каза всичко, което беше необходимо да знае. Тори долепи гръб до студената стена и мина покрай трупа. Стигна до края на коридора и погледна през прозорчето на люка дали някой не е останал на тъмната предна палуба. Не забеляза нищо и предпазливо натисна дръжката. Тя обаче не помръдна. Тори натисна по-силно, но без резултат.
Успя да запази спокойствие: напомни си, че от надстройката има още четири изхода и просто трябва да разбие стъклото на мостика, ако вратите там също са заключени. Все пак първо провери другите врати на главната палуба и се качи на мостика чак после. Знаеше, че ще се измъкне, но докато се приближаваше към вратата за командната палуба, я обзе страх. Въпреки че бяха избили целия екипаж, пиратите бяха отделили време да запечатат кораба като ковчег. Не биха оставили такъв очевиден път за бягство. Дългите й пръсти потрепериха, когато докосна дръжката… и тя се превъртя.
Тори бутна тежката стоманена врата, но тя не се отвори. Дори не изскърца. Нямаше прозорци или илюминатори, през които да се провре. Беше хваната в капан. Хвърли се върху вратата и я заудря с рамо, заболя я. След това закрещя, отново заблъска вратата, накрая се свлече на пода. Разрида се и закри очите си с ръце. Черните й коси паднаха около лицето.
Корабът изведнъж се люшна и осветлението угасна. Водата, нахлуваща в ниските отделения на трюма, беше намерила друго място, което да запълни. Тори потрепери. Все още беше жива и ако предотвратеше потъването на „Авалон“, щеше да има време да измисли как да се измъкне. Беше видяла в една от работилниците оксижен. Ако успееше да стигне дотам, щеше да изреже дупка и да избяга.
Изпълни я енергия като в първите секунди на отчаяние, когато чу крясъка. Беше убедена, че е бил доктор Халвърсън, добродушният океанограф с изтънчени обноски, вече към седемдесетте. Тя скочи и хукна обратно по пътя, по който беше дошла. Мина покрай жилищните помещения на екипажа и стигна до стълбите, спускащи се към машинното отделение. Когато слезе на най-долната площадка, усети полъх на студен въздух. Звукът на изпълващата трюмовете вода беше като бучене на водопад.
Спря в малкото преддверие с херметически затварящ се люк, водещ към машинното отделение, и пипна метала. Беше топъл от дизеловите двигатели. Но когато спусна ръката си по-надолу, усети, че стоманата е студена. Не беше влизала в машинното отделение и не познаваше разположението, но въпреки това трябваше да опита.
— Е, да почваме. — Гласът й потрепери, докато отваряше люка.
Водата бликна около босите й крака и за секунди стигна до коленете й. Към пода на добре осветеното машинно отделение водеха стъпала без перила. Зад плетеницата от тръби гигантските мотори, всеки колкото микробус, вече бяха до половината под вода.
Тори тръгна надолу и ахна, когато водата стигна до гърдите й. Не беше ледена, но тя се разтрепери. На най-долното стъпало се наложи да се надигне на пръсти, та главата й да е на повърхността. Продължи напред: искаше да открие мястото, откъдето водата проникваше в кораба.
„Авалон“ продължаваше да потъва, като леко се поклащаше, което не позволяваше на Тори да определи откъде точно нахлува водата. Тя трескаво търсеше с крака, после заплува, но без резултат. Не можеше да направи нищо. Дори да откриеше изпускателните клапани, нямаше представа как функционират.
Светлините примигнаха и отслабнаха. Време беше да се измъква от този мрачен лабиринт. Заплува с плавни и отмерени движения към преддверието. Стъпи на пода. Водата беше до кръста й. Успя да затвори люка и се замоли „Авалон“ да не потъне, докато не мине някой кораб.
Трепереше от студ. Качи се на втората палуба и влезе в каютата си. Избърса се с хавлията, завърза на опашка дългите си до раменете коси и облече най-дебелите си дрехи. Въздухът й се струваше леден. Не беше забелязала, но някъде в машинното отделение си беше порязала устата. Избърса кръвта. В нормални обстоятелства чертите й бяха привлекателни, особено в съчетание с поразително сините й очи. Но докато гледаше отражението си в огледалото над мивката сега, видя изтерзания вид на жена, която водят към гилотината.
Обърна се към илюминатора. Луната и млечният й блясък вече не се виждаха, лодката на пиратите и големите кораби също. Нощта беше станала абсолютно тъмна, но Тори не беше в състояние да отмести поглед от единствения прозорец към външния свят.
Може би ако имаше нещо, с което да се намаже, щеше да успее да се измъкне. Прозорците в трапезарията горе бяха малко по-големи. Заслужаваше си да опита. Тя понечи да се обърне, но в същия миг нещо премина навън. Тори се вгледа внимателно, очите й се насълзиха.
Стори й се, че го видя отново, само на два-три метра. Птица ли беше? Движеше се като птица, но Тори не беше сигурна. И после неочаквано нещото се появи застрашително пред нея, изпълни целия илюминатор. Тя изпищя и се дръпна. През прозореца я гледаше голяма сива риба с широко отворена уста. Хрилете й помръдваха. Грамадният морски костур я наблюдава с жълтите си очи още миг, привлечен от светлината в каютата, после размаха опашка и отплува в дълбините.
От каютата си Тори не можеше да види, че палубата на научноизследователския кораб „Авалон“ вече е наводнена. Вълните се плискаха в кърмата и товарните люкове на носа. След няколко минути водата щеше да се покачи до мостика и да залее целия кораб. В морето щеше да остане да стърчи само кранът — като кокалеста ръка, протегната за спасение. Малко по-късно океанът щеше да се затвори над единствения комин и „Авалон“ щеше да започне да потъва към морското дъно — на две мили дълбочина.
3
Когато двамата севернокорейски агенти от безмилостната държавна агенция за сигурност дойдоха да вземат сирийските клиенти, двама от тях четяха Корана, а третият преглеждаше документацията на ракетите „Нодонг“. Единият агент направи знак на тримата да го последват и пистолетът в кобура под мишницата му се видя. Кабрило и Хали Казим прибраха кораните, а Ханли пъхна чертежите в куфарчето и щракна ключалките.
Тръгнаха. „Звездата на Азия“, регистриран в Панама товарен кораб, бе превърнат в контейнеровоз. Въпреки че беше изхабен на външен вид, вътрешните пространства бяха добре поддържани и отвесните херметични прегради блестяха от прясна боя. Корабът изглеждаше безлюден, ако не се брояха двамата агенти, които придружаваха купувачите.
Малката група стигна до люк на главната палуба и единият агент го отвори. Влязоха в тъмна стоманена пещера: миришеше на трюмна вода и стар метал. Мъжът запали лампите и флуоресцентният блясък освети десетте ракети „Нодонг“, поставени в специални гнезда. Бяха завити с дебели мушами. Всяка ракета беше дълга осемнайсет метра и тежеше петнадесет тона, когато е заредена с течно гориво. Направена по модела на култовата руска „Скъд–Д“, „Нодонг“ можеше да пренесе един тон полезен товар на шестстотин мили.
Макар че бяха завити, ракетите не бяха изгубили застрашителното си, смъртоносно излъчване в тъмния трюм на товарния кораб. И мисълта какво се планира за две от тях засили решителността на членовете на Корпорацията.
Слязоха по металните стъпала. Макс Ханли, под прикритието на експерт по ракетите, смело пристъпи към първата и махна на агентите да смъкнат мушамата.
Генерал Ким дойде точно когато Макс беше свалил капака на първата ракета и се беше навел над отвора с уред за анализиране на електрическите вериги.
— Виждам, че изгаряте от нетърпение да разгледате новите си оръжия.
— Страхотни са — отвърна Кабрило. Не можа да измисли какво друго да каже.
— Нашите експерти много подобриха стария съветски дизайн и направиха бойните глави по-мощни.