— Кои две ще бъдат разтоварени в Сомалия?
Севернокореецът повтори въпроса на единия агент и той посочи две ракети в задната част на трюма.
— Онези двете под червената мушама. Поради примитивните съоръжения, които са на разположение в Могадишу, бойните глави вече са монтирани. Горивото може да бъде заредено от резервоарите в предния трюм, за да спазим крайния срок на изстрелване, при условие че не добавите твърде скоро корозивната смес. Три дни в Сомалия би трябвало да са достатъчни.
— Мисля, че един ден ще е по-безопасно — възрази Хуан. Знаеше, че думите на Ким са проверка на знанията му за ракетите. Зареждането на течното гориво три дни преди изстрелването щеше да причини разлагането на тънките алуминиеви резервоари на ракетата и по всяка вероятност да взриви „Звездата на Азия“.
— О, три дни ли казах? Простете. Повече от един ден би било наистина опасно. — В извинението на Ким нямаше нито топлота, нито сърдечност.
Дълбоко в себе си Кабрило се надяваше, че генералът ще е на борда, когато ракетите експлодират. Макс Ханли го повика да види нещо в електронния мозък на „Нодонг“. Хали Казим застана до другото му рамо. Няколко минути тримата мълчаливо гледаха плетеницата от жици. И както очакваха, чуха, че Ким нетърпеливо пристъпва от крак на крак.
— Нещо не е наред ли? — измърмори накрая.
— Не, всичко е точно — отвърна Хуан, без да се обръща.
Продължиха да се преструват още няколко минути. От време на време Макс се консултираше за някой детайл с чертежите, но с изключение на това и тримата стояха неподвижно като статуи.
— Необходима ли е такава щателна проверка, полковник Хурани? — със зле прикрито безразличие попита Ким.
Кабрило прокара пръст по фалшивите си мустаци, за да се увери, че са на мястото си, и се обърна.
— Съжалявам, генерале. Господин Мухамад и професор Хамиди са много взискателни, но след като се уверят, че първата ракета е в изправност, ще действат по-бързо с останалите.
Ким си погледна часовника.
— Ще се възползвам от възможността и ще прегледам някои документи в капитанската каюта. Намерете ме, когато приключите с инспекцията. Тези хора ще останат с вас в случай, че се нуждаете от нещо.
Хуан сдържа усмивката си.
— Както желаете, генерал Ким.
След десетина минути тримата членове на Корпорацията се приближиха до втората ракета. Двамата агенти бяха седнали на стъпалата за трюма. Единият пушеше цигара след цигара, а другият наблюдаваше арабите, без да мига. И двамата държаха саката си разкопчани, за да могат да извадят оръжията си по-бързо. Ким може и да се беше отегчил от процедурата, но двамата тайни агенти бяха нащрек.
За срещата с Еди Зенг нямаше определен час. Ако всичко вървеше според плана, той щеше да е докарал подводницата до кърмата на „Звездата“, за да може сложният пасивен сонар да засече звука, когато те тримата скочат във водата. Хуан смяташе, че ограничението във времето се дължи на желанието му да отдалечи „Орегон“ колкото е възможно повече в международни води преди разсъмване.
Дотогава оставаха три часа. Хуан пресметна времето, необходимо да влязат в миниподводницата и да избягат от залива Янгхунг. И да стигнат до „Орегон“. Оттам вече всичко щеше да зависи от магнитохидродинамичните двигатели на кораба, на които Кабрило имаше пълно доверие. Технологията на използване на свободни електрони, извлечени от морската вода, за задвижване на плавателния съд, все още беше в експериментален етап, но през двете години, откакто приемаха поръчки, сложната система на криоохладени магнити, зареждащи с тяга помпите на четирите пулсиращи водни двигателя, не го беше разочаровала.
Време беше. Стомахът на Хуан леко го присви, но не точно от страх, а от напрежение, породено от стария му враг Закона на Мърфи. Беше се превърнал почти в религия за него. Кабрило беше превъзходен тактик и стратег, както и майстор на планирането, но също така умееше да разпознава и капризите на шанса — пречка, която не можеше напълно да преодолее. Дотук операцията беше минала без засечка, но това само увеличаваше вероятността, че нещо може да се обърка.
Хуан не се съмняваше, че могат да продължат с измамата, докато корабът стигне до Сомалия, откъдето лесно щяха да избягат. Това обаче би означавало провал, другия му стар неприятел, който мразеше повече и от прочутите предписания на Мърфи. От друга страна, знаеше, че щом са поели опасната отговорност, връщане няма. Ако зарът паднеше лошо, с Макс и Хари бяха обречени. Ако обаче късметът им се усмихнеше, след няколко часа в сметката на Корпорацията на Каймановите острови щяха да се появят десет милиона долара от черната каса на Чичо Сам.
Хуан почука по часовника си, каквато беше уговорката им, и изведнъж безпокойството му се изпари. Той започна да действа на автопилот: разчиташе най-вече на уменията, придобити в Корпуса на офицерите от запаса, затвърдени в тренировъчната база на ЦРУ във Вирджиния и усъвършенствани по време на петнадесет години оперативна работа.
Хали леко се премести, за да попречи на агентите да видят как Ханли и Макс щракват няколко тайни ключалки на куфарчето. Кабрило се обърна, видя, че пристрастеният към никотина пазач го гледа, направи универсалния знак, че иска цигара, и тръгна към него. Севернокореецът извади от сакото си почти празен пакет.
Скрит от погледите на агентите, Макс Ханли извади бомбата от двойното дъно на куфарчето. Взривното устройство беше по-малко от кутийка за компактен диск, чудо на миниатюризацията, заредено с детониращата сила на противопехотна мина.
Когато до стълбището останаха пет крачки, пушачът стана и слезе на пода. Кабрило погледна другия, който седеше до партньора си. По дяволите Законите на Мърфи. Взе си цигара и се наведе към пазача, за да му я запали с безценната си запалка „Зипо“.
Дръпна, задържа за секунда пушека в устата си и се закашля, сякаш тютюнът беше по-силен, отколкото бе очаквал. Агентът се ухили и се обърна към партньора си, явно да подхвърли някоя остроумна забележка.
И не видя, че пристъпът на кашлица е позволил на Кабрило да превие тяло като натегната пружина.
Хуан вложи в удара всеки грам сила на тялото си с ръст метър осемдесет и два. Юмрукът му се заби в челюстта на пазача и го простря на пода, сякаш го застреля. Кабрило се надяваше, че рефлексите на втория пазач ще са лоши, че севернокореецът ще разбере какво става най-малко след две секунди.
Но той вече беше на най-горното стъпало на стълбището и посягаше да извади пистолета си. Хуан се хвърли към него и протегна ръце към краката му. Дулото на автоматичното оръжие се показа от кобура в мига, когато Кабрило го хвана за глезените. Падна тежко на стоманените стъпала и сряза брадичката си на някакъв ръб, но все пак успя да повали корееца. Пистолетът изтрака на горната площадка.
Кабрило се надигна. От брадичката му течеше кръв. Пазачът пълзеше към пистолета, а дори един-единствен изстрел щеше да предупреди Ким и корабът щеше да се напълни с армия охранители. Макс Ханли вече беше изтичал до ракетата, предназначена да взриви свещения град Мека. Трябваше да постави бомбата близо до бойната глава, за да предизвика контролирана детонация. Хали Казим извади кама, скрита в подвързията на Корана, и затича към стълбите. Знаеше, че схватката ще свърши, преди да стигне до шефа си, но въпреки това трябваше да опита.
Кабрило пробва да забие лакът в слабините на корееца, докато той се дърпаше нагоре по стъпалата, но гъвкавият пазач се изви и той не го уцели. Дясната му ръка се вцепени от лакътя надолу, когато я удари в пода. Хуан изруга и успя да сграбчи дясната китка на пазача точно преди пръстите му да стиснат пистолета. Макар че беше по-висок и по-силен, беше в неудобно положение. Кореецът пак посягаше към оръжието.
Хали вече беше на десетина крачки от стъпалата. Кореецът се хвърли към пистолета. Хуан успя да го удари в слепоочието и за миг го зашемети. Пазачът разтърси глава, ритна го в десния крак и го запрати към перилата. На фона на учестеното дишане на биещите се изпука счупена кост. Кореецът беше сигурен, че сириецът е довършен, и отново посегна към оръжието. Хуан обаче беше нащрек и щом пазачът сграбчи дулото на пистолета, хвана китката му и блъсна ръката му в пода. На третия удар оръжието изхвърча от пръстите му и изтропа надолу по стъпалата. Хали го грабна и удари корееца по главата с дръжката. Очите на агента се подбелиха и той изгуби съзнание.
— Как си, шефе? — попита Казим и помогна на Кабрило да стане.
Макс изкачи стъпалата със скоростта на човек на половината на годините му.
— После ще питаш. Бомбата тиктака. Имаме петнадесет минути.
Тримата познаваха всички видове кораби и без да сгрешат, побягнаха към главната палуба. Спряха само за миг да се уверят, че там няма пазачи. След миг видяха разрушителя в средата на залива. Монтираните на кулите му стомилиметрови оръдия бяха насочени към пристанището. Тримата се втурнаха към перилата и се хвърлиха в морето.
Водата беше студена и имаше вкуса на супа от керосин. Макс се изплю и изхлузи робата през главата си. Отдолу беше по бански и тесен термоелек. Хуан събу ботушите си, но остави униформата. Беше израснал край прибоя на Южна Калифорния и се чувстваше удобно както във водата, така и на сушата. Хали, най-младият от щурмовия екип, съблече сакото си и изрита туристическите си обувки — те веднага потънаха в черната вода. Безшумно заплуваха към витлото на кораба и се гмурнаха под извития корпус, за да не ги забележат отгоре.
Скоростта и безшумното им придвижване бяха добре пресметнати. Еди можеше да задържи десетметровата „Дискавъри 1000“ под водата, но влизането отнемаше много време дори при най-благоприятните обстоятелства. Така че Кабрило беше наредил Еди да изплува. Щяха да са на открито за не повече от тридесет секунди и въртящото се витло на „Звездата на Азия“ щеше и да ги прикрие, и да заглуши издайническите звуци.
Чакаха само минута. После изпод кърмата на „Звездата на Азия“ изригнаха мехури. Тримата заплуваха още преди плоският нос на миниподводницата да започне да пори вълните. Хали стигна до нея пръв. Люкът изсвистя и се отвори и Хали се хвърли в тъмната вътрешност на подводницата, Макс и Хуан го последваха и затвориха люка. Действаха пипнешком, тъй като единствената светлина в „Дискавъри“ идваше от слабия блясък на електрониката в кабината отпред.
Кабрило натисна един бутон на напречната преграда и включи две червени лампи. Подводницата не беше направена да се потапя на по-дълбоко от трийсет метра и можеше да работи само двадесет и четири часа, без да презарежда и да сменя филтрите за въглероден двуокис. За тази акция седалките за осем души бяха махнати, за да се направи място за акумулаторите и разните други уреди, свързани с увити като змийско гнездо проводници. Щайги с филтри и провизии за Еди Зенг бяха натрупани на всяко свободно пространство. Сред хаоса от празни кутии от храна се извисяваше химическата тоалетна. Въздухът беше натежал от влага и миришеше неприятно.
Еди беше сам в подводницата, откакто го бяха спуснали от „Орегон“ преди петнадесет дни. Пристанището гъмжеше от подводни подслушвателни станции и редовно се проверяваше за активни сонари, затова той беше потопил „Дискавъри“ по време на един отлив и я беше оставил на дрейф с прилива, като включваше електрическите мотори под прикритието на някой влизащ кораб или патрулен катер. Нямаше друг начин да вкара подводницата във военноморската база, без да го забележат.
В екипажа на „Орегон“ имаше и други подводничари, но като директор на „Брегови операции“, Еди не им позволи да поемат риска. Той също беше ветеран от ЦРУ, макар че Хуан не го познаваше, докато служеха там. Хуан беше прекарал по-голямата част от кариерата си в Близкия изток, а Еди беше прикрепен към американското посолство в Пекин и ръководеше няколко успешни шпионски мрежи. Промените след терористичните атентати на 11 септември 2001 година го прехвърлиха на бюро в САЩ. Зенг все още жадуваше за „зъбите на занаята“, както ги наричаше, така че се присъедини към Корпорацията и бързо се утвърди като незаменим член.
Кабрило се промъкна над акумулаторите и се плъзна на мястото на помощник-лоцмана вдясно от Еди. Черната коса на Еди беше провиснала, защото отдавна не беше мита, и слабото му лице беше брадясало. Емоционалното и физическото напрежение през изминалите две седмици беше замъглило обикновено ясните му очи.
— Здравей, шефе — ухили се той. Нищо не можеше да отслаби чара и сговорчивостта му. — Добре дошъл на борда.
— Благодаря — отвърна Хуан. Подводницата вече се беше спуснала на десет метра. — Часовникът тиктака, така че дай да се измъкваме от пристанището и увеличи скоростта. Имаме четиринадесет минути.
Моторите на „Дискавъри“ засилиха оборотите и витлото разпени водата. Не можеха да направят нищо с шума. Просто трябваше да се отдалечат колкото е възможно повече от „Звездата на Азия“.
Кабрило наблюдаваше сонара. Само минута, след като започнаха да се отдалечават от обречения кораб, уредът засече обект.
— Мърфи надига грозната си глава.
— Какво видя? — Ханли се наведе над рамото му.
Компютърът анализира акустичния сигнал и Кабрило прочете мрачните факти.
— Патрулен катер клас „Синпо“. Дванадесет души екипаж. Въоръжени с две 37-милиметрови картечници и установки за дълбочинни бомби. Максималната скорост е четиридесет възела и вече достига двадесет и идва към нас.
— Това е рутинна обиколка — каза Еди. — Правят го, откакто влязох в пристанището. На всеки два часа патрулен катер обикаля доковете. Мисля, че търсят моряци, които се опитват да напуснат кораба.
— Ако поддържат този курс, ще минат точно над нас.
— Тези катери имат ли сонар? — попита Макс.
Кабрило отново провери в компютъра.
— Не пише.
— Какво да направя? — Гласът на Еди бе спокоен и професионален. — Да продължа да бягам или да се спусна на дъното и да ги оставя да минат?
Хуан си погледна часовника. Бяха изминали малко повече от четвърт миля. Намираха се твърде близо.
— Продължавай. Ако ни чуят или видят дирята ни, ще трябва да намалят и да обърнат, за да се опитат да ни намерят. Нуждаем се само от пет минути.
След миг четиримата в подводницата чуха боботене: катерът пореше вълните. Звукът гневно се усили, катерът се приближаваше. Мина над тях и се отдалечи. Те чакаха, затаили дъх, сякаш безкрайно. Кабрило не откъсваше очи от екрана на сонара.
— Обръщат — отбеляза след секунда. — Връщат се да погледнат още веднъж. Хали, провери дали предават нещо по радиостанцията.
Казим оглавяваше комуникационното отделение на „Орегон“ и боравеше с радиопредавателите умело като пианист.
Комуникационният център на „Орегон“ беше модерен и сканираше и записваше хиляда честоти в секунда. Имаше и езикова програма, която превеждаше така, че операторът да може да поддържа разговор почти в реално време и да заблуди повечето слушатели. Електрониката на „Дискавъри“ обаче беше недостатъчна и щяха да извадят късмет, ако засекат някоя емисия, а тъй като не знаеха корейски, нямаше да разберат дали патрулният катер иска разрешение да хвърли дълбочинни бомби, или коментира времето.
— Не стигам доникъде — обади се Казим след минута.
Севернокорейският патрулен катер отново мина над подводницата. След малко чуха, че се връща пак.
— Движат се редом с нас — каза Еди.
Мощният сонар засече два плисъка, твърде тихи, за да са дълбочинни бомби. Хуан веднага разбра какво ще се случи.
— Дръжте се!
Гранатите бяха имитация на съветските РГД–5 и въпреки че съдържаха само стотина грама силен експлозив, водата усилваше взривната им мощ. Избухнаха почти едновременно на няколко метра зад „Дискавъри“. Подводницата се разтресе и подскочи и Хали Казим падна върху наредените акумулатори. Мътното дъно изведнъж се появи пред големия полиакрилен екран и Еди се помъчи да издигне носа. Ушите им кънтяха и никой не чу кога пуснаха във водата вторите две гранати. Те избухнаха над подводницата и я блъснаха в тинята точно когато Еди успя да я уравновеси. Около „Дискавъри“ се вдигнаха талази утайка и намалиха видимостта до нула. От скъсаните кабели се пръснаха искри и ги заслепиха.
Еди бързо намали тягата, за да даде възможност на Макс да оправи връзката. Инженерът стисна миниатюрно фенерче между зъбите си и почна работа веднага, но явно не можеше да отстрани повредата бързо. През илюминаторите се видяха проблясъци на електричество, зловещо сияние от дълбините.