Черната стрела - Стивенсон Роберт Льюис 17 стр.


— А сега — каза младата дама, като го накара да седне на един стол — седнете тук и слушайте височайшата ми воля. Животът ви е моите ръце и аз не ще се посвеня да използувам властта си. Пазете се! Защото много жестоко стиснахте ръката ми. Не знаел, че съм девойка! Ако знаеше, сигурно би вдигнал ремъка си срещу мене!

С тези думи тя изскочи от стаята, като остави зяпналия от учудване Дик да се пита буден или е, или сънува.

— Да вдигна ремъка си срещу нея! — повтори той. — Да вдигна ремъка си! — Споменът за вечерта в гората изплува в паметта му и той видя отново потръпващата снага и умолителния поглед на Мечем.

След това се сети изведнъж за сегашните опасности. В съседната стая се чу шум от тихи стъпки, някой въздъхна съвсем наблизо, после зашумя рокля и пак се чуха стъпки. Докато той се ослушваше, гоблените покрай стената се раздвижиха, чу се отваряне на вратата, завесите се разтвориха и Джоана Седли влезе в стаята с лампа в ръка.

Беше облечена в скъпа рокля с тъмен топъл цвят, подходяща за снежния зимен ден. Косите и бяха прибрани и я красяха като корона. Девойката, която изглеждаше някога толкова дребна и неловка в облеклото на Мечем, беше сега висока като върбичка и просто плуваше из стаята, сякаш смяташе за недостойно да пристъпва.

Без да се изненада и без да трепне, тя вдигна лампата и погледна младия монах.

— Какво правите тук, добри братко? — запита тя. — Навярно сте се заблудили? Кого търсите?

И остави лампата на поставката.

— Джоана — започна Дик, но гласът му измени. — Джоана — започна той отново, — ти каза, че ме обичаш! И аз, глупакът, повярвах, че е така!

— Дик! — извика тя. — Дик!

И за най-голяма изненада на младежа хубавата висока млада дама се приближи към него, обви с ръце шията му и го обсипа с целувки.

— О, глупчо! — извика тя. — О, мили Дик! О, да можеш да се видиш! Ах! — добави тя след малко. — Каква пакост направих, Дик! Изтрих ти боята! Нищо, това може да се поправи. Но онова, което не може, Дик, или поне мисля, че не може да се поправи, е женитбата ми с лорд Шорби.

— Решена ли е вече? — запита момъкът.

— Утре преди пладне, Дик, в манастирската черква ще бъде жалкия край на Джон Мечем и на Джоана Седли. Ако би имало полза от сълзи, бих изплакала очите си. Моля се непрестанно, но небето остава глухо към молбите ми. Мили Дик… Добри Дик… Ако не можеш да ме измъкнеш от този дом, преди да съмне, трябва да се целунем и да си кажем сбогом.

— Не — каза Дик, — никога няма да изрека тази дума. Положението ни е безнадеждно, но докато сме живи, Джоана, трябва да се надяваме. И аз ще се надявам. Да, и ще победя, кълна се в бога! Виждаш ли, когато ти беше за мене само едно име, аз тръгнах да те търся… Събрах добри хора да ми помогнат… Изложих на гибел живота си. А сега, когато те видях такава, каквато си в действителност — най-прекрасната, най-разкошно облечената девойка в Англия, — мислиш ли, че ще се върна назад?… Ако пред нас се простираше дълбоко море, бих го прегазил направо, ако пътят ми гъмжеше от лъвове, бих ги пръснал като мишки.

— О — каза сухо тя, — много голямо значение отдаваш на една небесносиня рокля!

— Не, Джоана — възрази Дик, — не само роклята. Скъпа моя, по-рано беше предрешена ти. Сега съм предрешен аз; погледни ме и кажи, не съм ли смешен… Не приличам ли на глупак?

— Да, Дик, наистина! — отвърна усмихнато тя.

— Добре? — продължи победоносно той. — Така изглеждаше и ти в гората, бедни Мечем. Ти беше наистина смешно девойче. А сега!

Те продължаваха да бъбрят, като се държаха за ръце и си разменяха усмивки и влюбени погледи; минутите им се струваха секунди; така биха могли да прекарат цялата нощ. Но нещо изшумоля и нисичката млада дама застана пред тях с пръст на устните.

— Господи! — извика тя. — Какъв шум вдигате! Не можете ли да говорите по-тихо? Казвай, прекрасна самодивке, какво ще дадеш на дружката си, загдето ти доведе любимия?

Вместо да отговори, Джоана изтича към нея и горещо я прегърна.

— А вие, сър — добави младата дама, — какво ще ми дадете?

— Мадам — каза Дик, — с готовност бих ви заплатил по същия начин.

— Добре — каза дамата, — позволявам ви.

Но Дик се изчерви като божур и целуна само ръката и.

— Какво не ви харесва в моето лице, прекрасни сър? — запита тя с дълбок реверанс и добави, след като Дик я прегърна хладно. — Джоана, твоят любим е много сдържан, когато е пред тебе. Но уверявам те, че беше по-смел при първото ни виждане. Цялата съм в синини, девойче; не ми вярвай никога, ако те лъжа! А сега — продължи тя — наприказвахте ли се? Защото трябва да отведа вече твоя рицар.

И двамата възразиха, че нищо не са си казали, че току-що се е мръкнало и е още много рано да се разделят.

— Ами вечерята? — запита младата дама. — Нали трябва да слезем на вечеря?

— О, разбира се! — извика Джоана. — Забравила бях.

— Скрийте ме тогава — каза Дик. — Оставете ме зад някой гоблен, в сандък, гдето искате, за да съм тук, когато се върнете. Не забравяйте, прекрасна лейди — добави той, — че ние сме в окаяно положение и може никога вече да не се видим.

Младата дама се смили при тези думи; когато гонгът подкани към трапезата домашните на сър Даниъл, Дик бе скрит до стената между два гоблена, гдето можеше да диша малко по-свободно и дори да поглежда в стаята.

Но твърде скоро бе разтревожен от нещо необяснимо. Тишината в този етаж на къщата се нарушаваше само от съскането и прашенето на една суха цепеница в огнището, обаче напрегнатият слух на Дик долови след малко шум от предпазливи стъпки, вратата се отводи и едно мургаво джудже в ливрея с цветовете на лорд Шорби вмъкна в стаята най-напред главата, после гърбавата си снага. То бе зяпнало, сякаш по-добре да чува, а искрящите му очи сновяха бързо и неспокойно насам-нататък. То обиколи няколко пъти стаята като почукваше тук-там окачените по стените гоблени, но по някакво чудо не забеляза Дик. След това надникна под мебелите, разгледа лампата и най-после се приготви с израз на дълбоко разочарование да излезе също тъй безшумно, както бе влязло, но изведнъж коленичи, взе нещо паднало между тръстиките на пода, разгледа го и с очевидна радост го скри в кесията, окачена на колана му.

Сърцето на Дик се сви, защото падналата вещ беше пискюл от неговия колан; той знаеше, че това джудже-съгледвач, което изпитваше злобна наслада от длъжността си, не ще закъснее да занесе пискюла на своя господар, барона. И беше почти готов да отдръпне гоблена, да се нахвърли върху негодника, да изтръпне дори с цената на живота си изобличителната находка. Но докато се колебаеше, възникна нов повод за тревога. Откъм стълбището се разнесе дрезгав, пресеклив пиянски глас, а след малко по коридора се чуха тежки несигурни стъпки.

— Какво търсите, весели юнаци, в зеления лес? — пееше гласът. — Какво търсите тук? Хей, глупци, какво търсите тук — добави той с пиянски смях и запя отново:

Ако и ти пиеш бялото вино,
тлъстий братко Джон, приятелю мой,
аз ако ям, ти ако пиеш,
как мислиш, кой ще служи литургия?

Пиян като хусар, Лоулес обикаляше из къщата и търсеше някое кътче да се наспи след пиенето. Дик се разтрепери от ярост. Изплашено отначало, джуджето-съгледвач се успокои, щом разбра, че има работа с пиян, измъкна се като котка из стаята и изчезна от погледа на Дик.

Какво трябваше да стори Дик? Ако загуби връзка с Лоулес през тая нощ, би бил безпомощен да обмисли и проведе отвличането на Джоана. А кой знае дали джуджето не се е скрило някъде наблизо и дали, ако Дик се обади на пияния скитник, няма да се случи нещо непоправимо?

Въпреки всичко Дик реши да постъпи именно така. Той се измъкна иззад гоблена и застана пред вратата на стаята с предупредително вдигната ръка. Залитащ, почервенял, с кръвясали очи, Лоулес се приближаваше все така неуверено. Най-после зърна смътно водача си и въпреки повелителните знаци на Дик го извика веднага по име.

Дик се нахвърли и разтърси гневно пияния.

— Говедо! — изсъска той. — Говедо, а не човек! Неразумността е по-лоша и от измяна! Твоето пиянство може да погуби и двама ни.

Но Лоулес само се смееше, залиташе и се опитваше да потупа младия Шелтън по гърба.

В тоя миг острият слух на Дик долови бързо изшумоляване в гоблените. Той изтича към този звук и в следния миг един гоблен бе смъкнат от стената, а Дик и джуджето се затъркаляха в гънките му, като се мъчеха да се уловят за гушите. Те продължиха да се търкалят така, омотани в гоблена и безгласни в смъртоносната си ярост. Но Дик, който беше много по-силен, натисна скоро съгледвача под коляното си и го довърши с един удар на дългия си кинжал.

Глава III

Мъртвият съгледвач

Лоулес наблюдаваше безпомощно тази яростна кратка борба; дори когато тя приключи и Дик се изправи отново, заслушан тревожно в далечния глъч от по-долните етажи, старият скитник продължи да се люшка като огъван от вятъра храст и да гледа тъпо лицето на мъртвеца.

— Добре стана — каза най-после Дик, — никой не ни чу, слава на светците! Но какво да правя сега с този нещастен съгледвач? Да извадя поне пискюла си от кесията му…

С тези думи той отвори кесията; вътре намери няколко монети, пискюла и едно писмо до лорд Уенслидейл, запечатано с печата на лорд Шорби. Това име пробуди доста спомени у Дик; той счупи веднага восъка и прочете писмото. То беше кратко, но за негова най-голяма радост доказваше очевидно, че лорд Шорби води изменническа преписка с Йоркския дом.

Младежът обикновено носеше рог с мастило и други принадлежности за писане; затова, коленичил до труда на съгледвача, можа веднага да напише следните думи на късче хартия:

„Милорд Шорби, знаете ли вие, който сте написали онова писмо, защо умря вашият човек? А позволете да ви посъветвам: не се женете.

Всеотмъщаващия Джон“

Той остави хартийката върху гърдите на трупа; а Лоулес, който го наблюдаваше с едва проблясващо съзнание, извади неочаквано изпод расото си една черна стрела и забоде хартийката с нея. Младият Шелтън ахна ужасен при това неуважение или по-скоро при тази жестокост към мъртвеца, но старият скитник само се засмя.

— Искам да прославя с този подвиг нашия орден — запелтечи той. — Искам да прославя веселите си другари… да ги прославя, братко…

После затвори очи, отвори уста като диригент на църковен хор и запя гръмогласно:

Ако ти пиеш бялото вино…

— Млъкни, глупако! — извика Дик и го притисна с все сила до стената. — Ако можеш да разбереш от дума, макар че в тебе има повече вино, отколкото разум, махай се от тази къща, в името на Дева Мария! Останеш ли тук, ще закараш на бесилото и себе си, и мене! Дръж се здраво на нозе и внимавай. Иначе, ей богу, мога да забравя, че съм донякъде твой началник, а донякъде и твой длъжник! Тръгвай!

Мнимият монах си бе възвърнал донейде разума, а гневният глас и поглед на Дик изясняваха съвсем значението на думите му.

— Кълна се в светия кръст — извика Лоулес, — щом не трябвам ще си отида.

Той измина със залитане коридора и заслиза по стълбите, като се блъскаше ту в едната, ту в другата стена.

Щом Лоулес изчезна от погледа му, Дик се върна в своето скривалище, твърдо решен да изпълни намерението си. Благоразумието му подсказваше наистина, че трябва да се махне, но любовта и любопитството бяха по-силни.

Времето минаваше бавно за изправения зад гоблените младеж. Огънят в стаята загасна, лампата почна да догаря и да пуши. А никой обитател на горните етажи не се връщаше; чуваше се само слаба глъч нейде далеко долу, гдето гостите вечеряха; навън целият Шорби почиваше безшумно под тежкия покров на снега.

Най-после по стълбището почнаха да приближават стъпки и гласове; не след много някои гости на сър Даниъл стигнаха до площадката, тръгнаха по коридора и видяха смъкнатия от стената гоблен и трупа на съгледвача.

Едни се разтичаха напред, други се върнаха назад, всички издадоха гръмки викове.

Тези викове привлякоха отвред гости, войници, дами, прислужници, с една дума, всички обитатели на големия дом, които увеличиха общата врява.

След малко тълпата направи път на сър Даниъл, който се появи, придружен от утрешния младоженец, лорд Шорби.

— Милорд — каза сър Даниъл, — не ви ли казвах аз за тази подла Черна стрела? Ето я, за доказателство на думите ми! И то забита в тялото на наш човек, побратиме, или може би човек, откраднал вашите цветове?

— Мой човек беше — каза лорд Шорби, като се поотдръпна. — Бих искал да имам повече такива хора. Той душеше като хрътка и мълчеше като къртица.

— Наистина ли, побратиме? — запита рязко сър Даниъл. — А какво е дошъл да надушва в най-горния етаж на бедния ми дом? Ех, все едно: няма да души вече нищо.

— Ако позволите, сър Даниъл — обади се някой, — на гърдите му е забодена хартийка, с нещо писано по нея.

— Дай ми и нея, и стрелата — каза рицарят. След като я взе, той гледа доста време, мрачно замислен. После се обърна към лорд Шорби: — Да, омразата на този човек ме преследва по петите. Такава черна пръчица ще довърши някой ден и мене. Позволете на един прост рицар да ви посъветва, побратиме: щом тези псета почват да преследват и вас, бягайте! Те са като болест… не можеш да се отървеш от нея. Я да видим какво са писали… Да, така е, както си мислех, милорд; белязани сте като стар дъб от дърваря; утре или вдругиден ще се стовари брадвата. А какво писмо сте писали?

Лорд Шорби грабна хартийката от стрелата, прочете я, смачка я и преодолявайки отвращението, което не бе му позволило досега да се приближи, коленичи до трупа и почна да рови бързо из кесийката му.

Но твърде скоро се изправи с разстроено изражение.

— Побратиме — каза той, — наистина съм загубил едно много важно писмо и ако мога да пипна негодника, който го е взел, веднага ще го пратя на бесилото. Но най-напред да завардим всички изходи от този дом. Кълна се в Свети Джордж, стигат ни досегашните пакости!

Веднага поставиха стража около къщата и в градината; на всяка площадка по стълбището оставиха също по един часовой; един отряд бе разположен в главното преддверие, друг около огъня под навеса. Хората на лорд Шорби се присъединиха към войниците на сър Даниъл; имаше следователно достатъчно хора и оръжие за отбрана на къщата или за залавяне на някой укрит враг.

Междувременно, при все че продължаваше да вали сняг, трупът бе пренесен в манастирската църква.

Едва след като всички тези мерки бяха взети и в къщата се възстанови отново тържествена тишина, двете девойки измъкнаха Ричард Шелтън от скривалището и му разказаха подробно станалото. Той от своя страна им разправи как бе дошъл съгледвачът, какво бе намерил и как бе свършил.

Джоана се облегна в изнемога до покритата със завеси стена.

— От това няма никаква полза — каза тя. — Нали утре сутринта все пак ще ме омъжат?

— Какво! — извика другарката й. — Та нали нашият рицар, който разгонва лъвовете като мишки, е все още тук? Ти наистина малко му вярваш! Хайде, приятелю лъворазгонител, утешете ни? Дайте ни някой смел съвет.

Дик се смути от тази подигравка над собственото му самохвалство, но при все че се изчерви, заговори твърдо.

— Ние сме наистина в тежко положение — каза той. — Но ако успея да се измъкна поне за половин час от този дом, уверен съм, че всичко може да се нареди; и венчавката няма да стане.

— И лъвовете — почна да му подражава девойката — ще бъдат разгонени.

— Моля да ме извините — каза Дик. — Сега не говоря като самохвалко, а като човек, който иска помощ и съвет, защото ако не успея да се измъкна, без да ме зърне стражата, не ще мога да сторя нищо. Моля да ме разберете правилно.

— Защо ми казваше, че бил недодялан, Джоана? — запита другата девойка. — Обзалагам се, че умее да говори според случая — и нежно, и смело. Какво повече искаш?

Назад Дальше