Черната стрела - Стивенсон Роберт Льюис 18 стр.


— Не — каза Дик, — аз все пак ще се опитам. На монасите не обръщат много внимание, а щом намерих една добра фея да ме доведе горе, ще намеря може би и друга да ме отведе долу. Как се казваше съгледвачът?

— Рътър — каза младата дама, много подходящо име за него! 29Но какви са намеренията ви, лъворазгонителю? Какво сте намислили да правите?

— Ще опитам да се измъкна — отговори Дик; — ако някой ме спре, ще кажа най-спокойно, че отивам да се помоля за Рътър. В църквата трябва да се молят вече край тленните му останки.

— Хитростта е малко простичка — отвърна девойката, — но може и да мине.

— Не — каза младият Шелтън, — не е никаква хитрост, а просто смелост, която помага обикновено повече в мъчни минути.

— Имате право — отговори тя. — Добре, вървете и Светата дева да ви пази! А бог да ви дари сполука! Тук оставяте една девойка, която ви обича от все сърце, и друга която ви е най-предан приятел. Бъдете предпазлив заради тях и не се излагайте на гибел.

— Да — добави Джоана. — Върви, Дик. Като отиваш, не се излагаш на по-голяма опасност, отколкото да останеш тук. Върви; със себе си отнасяш сърцето ми; да те пазят светците!

Дик мина толкова самоуверено покрай първия часовой, че войникът само трепна и го изгледа втренчено; но часовоят на втората площадка му препречи пътя с копието си и му заповяда да каже къде отива.

— Pax vobiscum! — отвърна Дик. — Отивам да се помоля край ковчега на бедния Рътър.

— Възможно е — отговори часовоят; — ала не може да отидете сам. — Той се наведе през дъбовия парапет и свирна пронизително. — Слиза човек — извика той, после даде знак на Дик да мине.

В долния край на стълбището. Дик се озова през часовой, който го чакаше; когато повтори къде отива, началникът на стражата заповяда на четирима души да го придружат до черквата.

— Внимавайте да не се изплъзне, момчета — каза той. — Заведете го при сър Оливър; и отговаряте с живота си!

Отвориха вратата; двама войници хванаха Дик за ръцете, един тръгна напред с факла, а четвъртият вървеше отзад с готов лък и стрела. Така минаха през градината, гдето снегът продължаваше да вали в мощния мрак, и се приближиха до едва осветените прозорци на манастирската църква.

Пред западния вход посипаните със сняг часовои се тулеха на завет под сводестото преддверие; след като размениха по някоя дума с придружниците на Дик, те пуснаха групата да влезе в светия храм.

Църквата беше осветена само от свещите на главния олтар и няколко кандила, спуснати от сводестия таван пред частните параклиси на знатни семейства. Мъртвият съгледвач беше положен с набожно скръстени ръце върху катафалка насред църквата.

Под сводовете се носеше бързият молитвен шепот на молещите се; духовници с качулки на глава бяха коленичили на клиросите, а един свещеник в богослужебни одежди отслужваше литургия пред стъпалата на главния олтар.

Щом групата влезе, един от духовниците с качулка се изправи, слезе от стъпалата на клироса и запита водача на четиримата войници защо са дошли в църквата. От уважение към богослужението и мъртвеца всички говореха шепнешком, но ехото на огромната празна сграда грабваше думите им и ги повтаряше многократно под сводовете.

— Монах ли? — извика сър Оливър (станалият духовник бе именно той), когато изслуша стрелеца. — Не ви очаквах, братко — добави той, като се обърна към младия Шелтън. — Позволете да запитам кой сте? По чия молба идвате да присъедините молитвите си към нашите?

Без да сваля качулката си, Дик направи знак на сър Оливър да се отдалечи на една-две стъпки от войниците; щом свещеникът се отмести, Дик каза:

— Не се надявам, че мога да ви измамя, сър. Животът ми е във ваши ръце.

Сър Оливър трепна; тлъстите му бузи побледняха. Доста време той не продума. Най-после каза:

— Ричард, не зная какво ви води тук, но много се съмнявам, че не е нещо добро. Въпреки това заради миналата ни близост няма да ви издам. Вие ще стоите цяла нощ на клироса при мене; ще стоите там, докато лорд Шорби се венчае и всички си отидат спокойно по домовете: ако всичко мине благополучно, ако не сте намислили нещо лошо, ще можете да отидете, гдето пожелаете. Но ако имате намерение да проливате кръв, тя ще се пролее и върху вашата глава. Амин!

Свещеникът се прекръсти набожно, обърна се и се поклони пред олтара.

След това каза няколко думи на войниците, улови Дик за ръка и го отведе на клироса, гдето младежът веднага коленичи от благоприличие и се престори, че се моли.

Но мисълта и очите му блуждаеха непрестанно насам-нататък. Той забеляза, че вместо да си отидат заедно с четвъртия, трима от войниците се настаниха в едно удобно крило на църквата; несъмнено беше, че постъпваха така по нареждане на сър Оливър. Попаднал бе значи в клопка. Трябваше да прекара нощта тук сред призрачно блещукащите светлинки в полумрака на църквата, да съзерцава бледото лице на човека, когото бе убил, а на утрото да види как любимата му ще се венчае пред очите му за друг.

Но той успя все пак да се овладее и да чака търпеливо края.

Глава IV

В манастирската църква

Богослужението в манастирската църква в Шорби продължи без прекъсване цяла нощ с пригласа на псалмопеенето или бавния звън на камбаните.

Съгледвачът Рътър бе удостоен с благороднишко бдение. Той лежеше така, както го бяха положили — със скръстени на гърдите безжизнени ръце, с втренчени в тавана незрящи очи, а съвсем близо, на клироса, младият убиец чакаше тревожно сутринта.

През тия часове Оливър се наведе само веднъж към своя пленник.

— Ричард — прошепна той, — ако си намислил да ми сториш зло, кълна се в спасението на душата си, синко, че си се насочил към невинен човек. Признавам, че съм съгрешил към бога, но към тебе никога не съм съгрешавал.

— Отче — отвърна също тъй шепнешком Дик, — вярвайте ми, че нямам лоши намерения: но щом става дума за невинността ви, не мога да забравя колко неумело се оправдавахте.

— Човек може да съгреши невинно — отговори свещеникът, — може да изпълни слепешката някакво поръчение, без да знае истинската му цел. Така стана с мене. Аз подведох баща ти към гибелта му, но кълна се в господа, който ни гледа в това свято място, че не знаех какво върша.

— Много е възможно — отговори Дик, — ала вижте каква страшна паяжина сте изплели, та аз съм сега и ваш пленник и ваш съдия, а вие заплашвате живота ми и в същото време се стараете да смекчите гнева ми. Струва ми се, че ако бяхте всякога честен човек и добър духовник, нямаше нито да се страхувате от мене нито да ме ненавиждате. Върнете се към своите молитви. Аз ви се подчинявам, защото не мога да старя нищо друго, но не искам да ме отегчавате с присъствието си.

Свещеникът въздъхна толкова дълбоко, че почти трогна младежа, и скри лице в ръцете си като човек, потиснат от бремето на страшна грижа. Той не се присъедини вече към псалмопеенето, но Дик го чу как мърмори през зъби някакви молитви, докато зърната на броеницата подрънкваха между пръстите му.

След малко сивото утро почна да прониква през цветните стъкла на църковните прозорци и трепетливият плам на свещите почна да избледнява. Постепенно се развидели, докато най-после през югоизточните прозорци нахлу сноп розови лъчи, които заиграха по стените. Бурята бе престанала, тежките облаци бяха изсипали снега си и отминали, та новият ден озари весела зимна гледка в бели багри.

Църковнослужителите се засуетиха, ковчегът бе пренесен в стаята за покойници, плочите бяха изчистени от капките кръв, за да не бъдат зла прокоба за венчавката на лорд Шорби. А лицата на свещениците, прекарали в скръбно бдение нощта, почнаха да се разведряват в чест на предстоящото радостно тържество. Като ново указание за приближаването на деня набожни енорийци влизаха в църквата да се помолят пред своя любим светец или да чакат реда си пред изповедните.

При тази суетня лесно можеше да се избегне бдителността на часовоите при входа и не след много Дик, който се оглеждаше предпазливо, зърна там самия Уил Лоулес, все още в монашеско расо.

Скитникът позна веднага началника си и тайно му направи знак с ръце и очи.

При все че не бе простил на стария негодник за ненавременното му напиване, Дик не искаше да го въвлече в своята беда, затова му даде колкото е възможно по-ясен знак да си върви.

Лоулес като че разбра, защото изчезна веднага зад един стълб и Дик си отдъхна.

Затова пък с още по-голям ужас усети, че някой го дърпа за ръкава и като се обърна, видя стария крадец, седнал на съседния трон и привидно отдаден на молитви.

Сър Оливър стана веднага, промъкна се между чиновете и тръгна към войниците в едно от крилата на църквата. Щом подозренията на свещеника бяха пробудени, бедата бе вече станала: Лоулес беше също пленник в църквата.

— Не мърдай — прошепна Дик. — Ние сме в най-окаяно положение преди всичко поради снощното ти свинство. А като ме видя тук, гдето нямам нито право, нито желание да стоя — чумата да те тръшне! — не можа ли да подушиш бедата и да се махнеш?

— Не — отговори Лоулес, — аз мислех, че имате вест от Елис и стоите тук на пост по негово поръчение.

— От Елис ли? — повтори Дик. — Та нима Елис се върна?

— Разбира се — отвърна скитникът. — Дойде снощи и ме наби както трябва, загдето се бях напил… Отмъсти значи вместо вас, господарю! Бесен човек е тоя Елис Дъкуърт! Препускал без почивка от Кревън дотук, за да осуети женитбата; а нали го знаете какъв е, мастър Дик, ще го стори!

— Тогава — каза хладнокръвно Дик — ние с тебе, братко, сме загубени, защото аз съм тук пленник и отговарям с главата си за венчавката, която той смята да осуети. Кълна се в честния кръст, че имам добър избор — да изгубя или любимата си, или живота си! Но жребият е вече хвърлен — ще изгубя живота си.

— Ей богу — извика Лоулес, като се понадигна, — махам се!

Но Дик сложи веднага ръка на рамото му.

— Кротувай, приятелю Лоулес — каза той. — Нали имаш очи — погледни в ъгъла до олтара: не виждаш ли, че щом се приготви да станеш, ония въоръжени мъже наскачаха, готови да те уловят. Примири се, приятелю. Ти се държа храбро на кораба, когато мислеше, че ще умреш в морето; бъди храбър и сега, когато наближава да умреш на бесило.

— Мастър Дик — каза задъхано Лоулес, — всичко това ми се стовари малко ненадейно на главата. Дайте ми една минутка да се посъвзема и кълна се в светия кръст, че ще бъда смелчак като вас.

— Браво, храбрецо! — отговори Дик. — А да знаеш, Лоулес, колко ми е тежко да умра, но щом хленченето не помага, защо да хленча?

— Така е — съгласи се Лоулес, — за смъртта не трябва да се мисли. Човек рано или късно ще умре, господарю. А казват, че смърт на бесило за справедливо дело била лека смърт, при все че никой не се е върнал от оня свят да каже дали е тъй.

При тия думи якият стар разбойник се облегна на стола си, скръсти ръце и започна най-нахално и безгрижно да се оглежда наоколо.

— Всъщност — добави Дик — за нас е все пак най-добре да кротуваме. Ние не знаем още какво е измислил Дъкуърт, а в края на краищата, ако работите вземат лош обрат, ще се опитаме да се измъкнем.

Щом замълчаха, те чуха весела музика, която идваше отдалече и ставаше все по-весела и гръмка, колкото повече се приближаваше. Камбаните от звънарната забиха с нестихващо ехтене, в самата църква заприиждаха все повече хора, които изтърсваха снега от нозете си и си духаха на ръцете. Когато разтвориха широко западните врати, оттам се показа огряната от слънцето заснежена улица и нахлу силна струя свеж утринен въздух; с една дума, по всичко личеше, че лорд Шорби желае да се венчае рано сутринта и сватбеното шествие вече приближава.

Войниците му приготвиха пътека през средното крило на църквата, като изтикаха хората назад с дръжките на копията си. Почти веднага по замръзналия сняг се показаха зачервени от свиренето флейтисти и тръбачи, а барабанчици и цимбалисти се надпреварваха зад тях кой по-силно да удря.

Когато стигнаха до вратата на храма, те се строиха от двете страни и продължаваха да отмерват такта на музиката си, като тупаха с нозе по снега. През това време зад тях и между тях се появи благородното сватбено шествие; със своите разнообразни весели багри, с изобилието от коприна и кадифе, от кожа и атлаз, от везби и дантели то се открояваше върху снега като цветна леха между пътеки или рисуван прозорец върху стена.

Най-напред вървеше младоженката, скръбна и бледа като зимен ден, облегната на ръката на сър Даниъл и придружена от дребничката млада дама, която се бе сприятелила с Дик миналата вечер. Точно зад тях пристъпваше в разкошно облекло младоженецът, който понакуцваше от подагра; когато влезе в храма и свали шапка, всички видяха, че плешивата му глава е поруменяла от вълнение.

В този миг настъпи часът на Елис Дъкуърт.

Замаян от противоречиви чувства, опрял ръце на чина, Дик забеляза някакво раздвижване в тълпата; хората се отдръпнаха назад, загледаха нагоре и вдигнаха ръце. Като проследи тези знаци. Дик зърна няколко души, които се наведоха с опънати лъкове от галерията на хора. В същия миг те пуснаха стрелите си и излетяха като птици от храма, преди смаяната тълпа да успее да извика.

Всички се озъртаха и пищяха; изплашените свещеници напуснаха местата си се събраха накуп; музиката престана; само камбаните продължаваха да бият още няколко мига, докато вестта за настъпилата беда стигна най-после и до стаята, гдето звънарите подскачаха на края на камбанните въжета, и ги накара да изоставят веселото си занимание.

Насред църквата се бе прострял мъртвият младоженец, пронизан от две черни стрели. Младоженката бе припаднала. Изненадан и разгневен, сър Даниъл стърчеше над тълпата. Дълга стрела потреперваше в лявата му ръка, а по лицето се струеше кръв от рана на челото, засегнато от втора стрела.

Докато се сетят да ги гонят, виновниците за трагичното прекъсване на тържеството бяха изчезнали по извитата стълба й през задния вход.

Но Дик и Лоулес бяха все още заложници; те се опитаха наистина да си проправят път до вратата още в първите минути на тревогата, но изплашените свещеници и певци се бяха струпали в тесните клироси, та опитът им не сполучи и те се вършаха търпеливо на местата си.

В този миг пребледнелият от уплаха сър Оливър стана и извика към сър Даниъл, като сочеше в ръка Дик.

— Ето Ричард Шелтън! — викаше той. — О, да е проклет този час!… Ето виновника за пролятата кръв! Заловете го! Заповядайте да го заловят! Хванете го и здраво го вържете, ако ви е мил животът! Той се е заклел да ни погуби!

Сър Даниъл беше заслепен от гняв… заслепен и от топлата кръв, която продължаваше да се струи по лицето му.

— Где е? — изрева той. — Докарайте го насам! Кълна се в Холйудския кръст, че той ще се кае за този час!

Тълпата направи път, няколко стрелци се втурнаха в клироса, сграбчиха грубо Дик, измъкнаха го с главата напред и го повлякоха за раменете по стъпалата. През това време Лоулес се спотайваше като мишка.

Сър Даниъл изтри кръвта от очите си и загледа своя пленник, като примигваше често.

— Да — каза той, — пипнах те най-после, нахални изменнико! Кълна се във всичко най-свято, че за всяка капка кръв, която се струи сега в очите ми, ще изтръгна по един стон и от тебе. Махнете го! — добави той. — Тук не е място за разправа! Отведете го у дома ми! Всяка кост от тялото ти ще счупя с мъчения!

Но Дик отблъсна пазачите си и издигна глас:

— Тук е храм божи! — извика той. — Храм божи! Чувате ли, отци? Искат да ме извлекат от църквата!

— От църквата, която ти оскверни с убийство, момче — добави един висок, разкошно облечен мъж.

— Какви доказателства има за това? — извика Дик. — Вярно е, че ме обвиняват в съучастие, но не са го доказали. Аз желая наистина да получа ръката на тази девойка; смея да кажа, че и тя е благосклонна към мене. Но какво от това? Струва ми се, че не е престъпление да се обича една девойка… нито да се спечели любовта й. А аз нямам никаква вина.

При това смело твърдение на Дик, че е невинен, зрителите започнаха да шушукат одобрително. Но в същия миг неколцина обвинители се развикаха, че го намерили миналата нощ в дома на сър Даниъл, че предрешването му като монах е цяло кощунство. А сред общата олелия сър Оливър посочи като съучастник и Лоулес, когото извлякоха веднага и оставиха до началника му. Страстите и от двете страни почваха да се разгорещяват: едни от зрителите дърпаха насам-натам пленниците, за да им помогнат да избягат, други ги ругаеха и блъскаха с пестници. Дик чувствуваше, че ушите му бучат, а главата му се замайва като на човек, който се бори с течението на буйна река.

Назад Дальше