От нападателите бяха останали живи само петима. Няколко стрелци ги уловиха за ръцете, отведоха ги набързо до края на гората, изправиха всекиго под дърво с подходяща височина, направиха примки за въжетата, стрелците уловиха краищата им, покатериха се бързо и след по-малко от минута петимата мъже увиснаха, без никой да продума.
— А сега — извика недъгавият вожд — връщайте се по местата си и когато ви повикам пак, гледайте да се явите по-бързо!
— Милорд херцог — каза един от хората, — моля ви се, не оставите тук сам. Задръжте поне няколко копиеносци при себе си.
— Приятелю — каза херцогът, — аз се въздържах да не ви смъмря за закъснението. Не ме дразнете сега. Макар и гърбав, аз се уповавам на ръката си. Забавихте се, когато ви призовах с тръбата, а сега бързате със съветите си. Така е било всякога: последният в битка е пръв в приказки. Нека бъде обратното.
И той ги отпрати с движение, нелишено от сурово благородство.
Пехотинците скочиха пак на седлата зад конниците, целият отряд потегли бавно и изчезна в двадесет различни посоки из гората.
Почнало бе вече да се развиделява; звездите гаснеха една след друга. Първият блед лъч на зората освети лицата на двамата младежи, които се погледнаха отново.
— Ето — каза херцогът, — вие току-що видяхте моето отмъщение, което е остро и бързо като меча ми. Но за нищо на света не бих искал да ме сметнете неблагодарен. Вие ми дойдохте на помощ с ценен меч и още по-ценна смелост и затова — ако не ви отблъсва моят недъг — елате да ви прегърна!
При тия думи младият вожд протегна ръце за прегръдка.
В най-скритите кътчета на душата си Дик вече се ужасяваше и почти ненавиждаше човека, когото бе спасил, но поканата бе изразена по такъв начин, че би било само неучтиво, а просто жестоко да я отклони или дори да се поколебае, затова той побърза да я приеме.
— А сега, милорд херцог — каза той, когато се освободи от прегръдката му, — правилно ли се досещам? Вие сте милорд Глостърския херцог, нали?
— Да, аз съм Ричард Глостърски 31 — отговори херцогът. — А вие как се казвате?
Дик каза името си и подаде пръстена и печата на лорд Фоксхем; херцогът веднага го позна.
— Избързали сте — каза той, — но какво от това? И вие сте като мене — аз дойдох тук два часа преди да съмне. Това е първия поход на моите бойци; от него, мастър Шелтън, зависи дали ще се прославя, или ще се проваля. Отсреща са моите врагове под началството на двама стари, опитни водачи — Райзинхъм и Брекли; предполагам, че са доста силни, но притиснати между морето, пристанището и реката, те нямат никаква възможност за отстъпление. Струва ми се, Шелтън, че тук може да се нанесе страшен удар, ако действуваме безшумно и внезапно.
— И аз мисля така — извика с увлечение Дик.
— У вас ли са бележките на лорд Фоксхем? — запита херцогът.
След като му обясни защо бележките не са у него, Дик се осмели да предаде на херцога собствените си наблюдения, които смяташе за еднакво ценни.
— Лично аз, милорд херцог — добави той, — ако имах достатъчно хора, бих нападнал още сега, защото на разсъмване нощната стража отива да спи; а денем те нямат нито стража, нито охрана; само по крайните квартали обикалят конни патрули. Затова трябва да бъдат ударени тъкмо сега, когато нощната стража е вече без оръжие, а другите войници са отишли да пийнат утринната си чашка.
— Колко предполагате да са? — запита Глостърския херцог.
— Нямат и две хиляди — отговори Дик.
— Аз имам седемстотин души в гората зад нас — каза херцогът. — Седемстотин ще пристигнат скоро откъм Кетли: освен тях идват други четиристотин, а милорд Фоксхем има петстотин души на половин път оттук — в Холиуд. Да чакаме ли пристигането им, или да нападнем още сега?
— Милорд — каза Дик, — вие решихте този въпрос, когато обесихте петимата негодници. Макар и разбойници, в такива размирни времена те са потребни, та ще ги потърсят и ще се вдигне тревога. Затова, милорд, ако смятате, че изненадата ще е от полза, по моето скромно мнение не трябва да се бавим нито час.
— И аз мисля всъщност така — отвърна Гърбушко. — Добре, след по-малко от час вие ще си спечелите рицарско звание в самия разгар на битката. Ще изпратим вестоносец до Холиуд с пръстена на лорд Фоксхем, а друг към друма — да подбере моите безделници! Да, Шелтън, кълна се в разпятието, че ще успеем!
При тия думи той вдигна пак тръбата и затръби.
Този път не чака дълго. Само след миг полянката около кръста се изпълни с коне и хора. Ричард Глостърски застана на стъпалата и започна да изпраща вестител след вестител, за да ускори съсредоточаването на своите седемстотин души, скрити в съседната гора; не бе минал и четвърт час, когато, привършил приготовленията си, той застана начело на своята войска и се спусна по хълма към Шорби.
Планът му беше прост. Трябваше да завземе един квартал от Шорби вдясно от широкия път и да се укрепи в тесните улички, докато пристигнат подкрепленията му.
Ако лорд Райзинхъм предпочете да отстъпи, Ричард щеше да се озове в тила му и да го постави между два огъня, а ако предпочете да задържи града, щеше да попадне в клопка и да бъде постепенно сломен от числено превъзхождащия го неприятел.
Имаше само една опасност — и то много близка и голяма — седемстотинте бойци на Глостърския херцог можеха да бъдат отблъснати и разбити още при първата схватка; за да се избегне това, те трябваше да пристигнат съвсем ненадейно.
Затова пехотинците се качиха пак на седлата зад конниците и Дик бе удостоен с особената почит да пътува на коня на самия Глостърски херцог. Докато бяха под прикритието на гората, войските се движеха бавно, а когато стигнаха пред друма, се спряха да починат и разузнаят местността.
Изгрялото слънце светеше с мразовит блясък сред кръг от жълтеникаво сияние, а точно срещу него над Шорби — поле от заснежени покриви и червеникави стрехи — се извисяваха кълба утринен дим.
Глостърския херцог се обърна към Дик.
— В това жалко селище — каза той, — гдето сега хората си приготвят закуската, или вие ще спечелите рицарско звание, а аз ще започна живот, изпълнен с големи почести и слава, или и двамата, както предполагам, ще умрем, без никой да ни спомни. И двамата сме Ричардовци. Е добре, Ричард Шелтън, и двамата трябва да се прославим! Нека имената ни прозвучат в хорските уши по-гръмко, отколкото мечовете ни ще звънят о шлемовете на бойците!
Смаян от тази толкова голяма и така пламенно изразена жажда за слава, Дик отговори благоразумно и спокойно, че обещава да изпълни дълга си и не се съмнява в победата, ако всеки постъпи по същия начин.
Конете бяха вече съвсем отпочинали; поведени от предводителя, който препускаше с вдигнат меч и отпуснати поводи, бойците се втурнаха по двама на седло към заснеженото поле, което ги отделяше от Шорби.
Глава II
Битката при Шорби
Разстоянието, което трябваше да изминат, нямаше повече от четвърт миля. Но щом излязоха от прикритието на гората, те забелязаха пръснати хора, които тичаха и викаха из снежните ливади от двете страни на пътя. Почти в същия миг в града се вдигна олелия, която непрестанно се разрастваше и засилваше; преди да стигнат на половината път до най-крайната къща, камбаните от звънарната почнаха да звънят зад тях.
Младият херцог скръцна зъби. От тези толкова ранни признаци за тревога той се изплаши, че враговете му са може би готови за отбрана; а знаеше, че ако не успее да заеме позиция в града, малкият му отряд ще бъде скоро разбит и погубен в откритото поле.
Но положението на ланкастърци не беше толкова добро. В града ставаше това, което бе предвидил Дик. Нощната стража бе снела вече бойните си доспехи, другите още се разтакаха из помещенията си необути, необлечени, съвсем неподготвени за бой; из целия Шорби нямаше може би повече от петдесет въоръжени мъже и петдесет оседлани коне.
Звънът на камбаните и изплашените викове на тия, които тичаха из улиците и блъскаха на вратите, вдигна много скоро на крак около четиридесет души от петдесетте. Те се метнаха веднага на седлата и тъй като тревогата продължаваше да кънти отчаяно и настойчиво, препуснаха в различни посоки.
Така че, когато стигнаха до първите къщи на Шорби, Ричард Глостърски бе посрещнат само от шепа копиеносци, които помете, както ураган отнася лодка.
На стотина крачки вътре в града Дик Шелтън побутна херцога; в отговор херцогът стисна поводите, вдигна тръбата, даде уговорения призив и пое вдясно. Целият отряд се понесе като един човек подир него и мина в бесен галоп по съседната уличка. Само последните двадесетина конници останаха в началото на улицата; пехотинците наскачаха от седлата и започнаха да приготвят лъковете си и да заемат къщите от двете страни на улицата.
Изненадани от тази внезапна промяна на насоката и обезсърчени от здравия фронт на ариергарда, след кратко съвещание неколцина ланкастърци препуснаха обратно към града за подкрепления.
Градският квартал, който Ричард Глостърски зае по предложение на Дик, се състоеше от пет тесни улички с бедни, почти необитавани къщи и се намираше на едно малко възвишение, зад което се простираше открито поле.
Охраната на всяка уличка бе поверена на силна стража, а ядрото на отряда се укрепи в центъра, вън от обсега на стрелите, готов да отиде на помощ, гдето стане нужда.
В този съвършено беден квартал нямаше ни един от ланкастърските лордове. Само неколцина техни наемници се бяха настанили тук; а жителите му напуснаха едновременно домовете си и се втурнаха с викове из улиците или през градинските стени.
В центъра, гдето се срещаха петте улички, имаше една малка пивница с фирма „Шахматна дъска“. Нея именно Глостърския херцог избра за своя главна квартира през този ден.
На Дик повери охраната на една от петте улици.
— Вървете — каза той, — да спечелите рицарско звание за себе си и прослава за мене; единият Ричард — за другия. Ако аз се издигна, по същата стълба ще се качите и вие. Вървете — добави той, като му стисна ръката.
Но щом Дик тръгна, херцогът се обърна към близкостоящия дребен и дрипав стрелец.
— Върви по-скоро, Дътон — добави той. — Проследи този младеж. Ако ни е верен, с главата си отговаряш за неговия живот. Тежко ти, ако се завърнеш без него! Но ако ни измени или ако ти се усъмниш и за миг дари в него — пронижи го с меча си в гърба!
В това време Дик бързаше да укрепи позицията си. Улицата, която трябваше да охранява, беше много тясна; и от двете й страни се притискаха една до друга къщи с надвесени над самия път горни етажи; но тъй като улицата свършваше на градския пазарен площад, при все че беше тясна и мрачна, главният изход на битката щеше да се реши навярно именно тук.
Пазарният площад беше пълен с безредно тичащи граждани, но не се виждаше още никакъв неприятел и Дик сметна, че ще има време да се подготви за отбрана.
В края на улицата се виждаха две необитавани къщи с отворени врати, както стопаните им ги бяха оставили при бягството си; оттам той извлече набързо всички мебели и ги натрупа като барикада пред входа на улицата. От стоте души, които имаше на свое разположение, той настани повечето по къщите, гдето те щяха да бъдат под прикритие и същевременно да стрелят през прозорците, а останалите построи зад барикадата под личното си командуване.
През това време виковете и безредието продължаваха из града; тревожният камбанен звън, звукът на тръбите, препускането на конните отряди, виковете на командирите и писъците на жените се сливаха в оглушителен шум. Най-после тази врява стихна постепенно, а след малко редици облечени в броня бойци и стрелкови отряди започнаха да се събират и строяват в боен ред на пазарния площад.
Голям брой от тия бойци бяха в червено-сини униформи и Дик позна веднага, че рицарят, който командува от коня си тяхното построяване в редици, е самият сър Даниъл Брекли.
Настъпи продължително затишие, прекъснато от почти едновременния зов на четири тръби от четири различни части на града. От пазарния площад им отговори пета, редиците потеглиха и върху барикадата се изсипа град от стрели, които зачукаха по стените на двете странични къщи.
Нападението бе започнало по общ сигнал срещу петте изхода на квартала. Глостърския херцог беше обкръжен отвред и Дик разбра, че ако иска да задържи позицията си, трябва да разчита само на своите сто души.
Седем залпа стрели последваха един след друг; в разгара на стрелбата Дик усети, че някой го побутна по рамото: един паж му бе донесъл кожена ризница с метална броня.
— Изпраща я негова светлост — каза пажът. — Той забеляза, сър Ричард, че сте без ризница.
Дик се изправи, зарадван, че го нарекоха „сър Ричард“, и облече ризницата с помощта на пажа. Докато се обличаше две стрели удариха бронята, без да го докоснат, а третата рани смъртоносно пажа, който падна в нозете му.
В това време неприятелят напредваше упорито през пазарния площад с всички сили и беше вече наблизо, че Дик даде заповед да отговорят на стрелбата му. Иззад барикадата и от прозорците на къщите излетя веднага насрещен град от покосяващи стрели. Но очаквали сякаш само знак, ланкастърци се втурнаха с вик срещу барикадата; само конниците със спуснати наличници останаха по-назад.
Започна упорит, смъртоносен ръкопашен бой. Размахвайки в една ръка мечовете, нападателите се опитваха с другата да съборят барикадата, а от другата страна се стараеха като безумни да я защитят. Няколко минути нападатели и защитници падаха безмълвно едни върху други. Но да се руши винаги е по-лесно; и когато кратък тръбен зов даде заповед на нападателите да изоставят тази отчаяна задача, част от барикадата беше вече разрушена, а останалата — съборена наполовина и готова всеки миг съвсем да рухне.
В този миг пехотинците на пазарния площад се оттеглиха тичешком встрани. Построените в два реда конници потеглиха внезапно, превръщайки фланга си във фронт; и дългата бронирана колона се нахвърли с бързината на усойница върху рухващата барикада.
Единият от първите двама конници падна заедно с коня и бе стъпкан от другарите си. Вторият скочи върху барикадата и прониза с копието си един стрелец. Но бе почти веднага смъкнат от седлото, а конят му бе убит.
След това цялата мощ и устрем на нападението връхлетя срещу защитниците и ги пръсна. Тъпчейки падналите си другари и понесени от яростта на своя пристъп, конниците пресякоха разбитата линия на Дик и се разляха с грохот в следващата уличка, както река се прехвърля и разлива през съборен яз.
Но битката още не бе свършена. В тесния вход на уличката Дик и няколко оцелели бойци все още размахваха алебардите си като дървари, а малко по-нататък улицата бе препречена скоро с нова, по-висока и по-надеждна барикада от убити войници и изтърбушени коне, които се гърчеха в предсмъртни мъки.
Спрени от това ново препятствие, останалите конници се оттеглиха, а тъй като при отстъплението им стрелбата от къщите се удвои, оттеглянето им се превърна за миг почти в бягство.
В това време конниците, които бяха успели да прескочат барикадата, се втурнаха по-навътре в улицата, но пресрещнати пред вратата на пивницата „Шахматна дъска“ от страхотния Гърбушко и всички резерви на йоркистите, те се пръснаха назад в ужасно безредни и уплаха.
Срещу тях се нахвърлиха сега Дик и хората му; други войници наизскачаха от къщите; жестока градушка от стрели, посрещна бегълците, подир които вече препускаше Глостърския херцог; и след минута по улицата не остана жив ланкастърец.
Едва тогава Дик вдиша окървавения си меч и даде заповед за победен възглас.
В това време Глостърския херцог бе слязъл от коня да огледа полесражението. Лицето му бе бледо като платно. Но очите блестяха като скъпоценни камъни, а когато заговори, гласът му прозвуча дрезгаво и пресекливо от възбудата на боя и успеха. Той погледна укреплението, към което не можеше да се приближи нито свой, нито враг — така отчаяно се гърчеха там в предсмъртни мъки ранени коне, — и се усмихна скръбно при вида на толкова пролята кръв.