— Ха! — извика Том.
— Кълна се в Светата Дева от Бордо, същият е! — повтори Арблестър. — Е, морски разбойнико, пипнах ли те? — извика той. — Где е корабът ми? Ех, падна ли ми в ръцете? Дай ми едно въже, Том; ще вържа аз този морски разбойник за ръцете и нозете като пуйка за печене… Така ще го вържа… дявол да го вземе… а после така ще го натупам… така ще го натупам!
Той приказваше и в същото време увиваше въжето около ръцете и нозете на Дик с присъщото на моряците умение, като го затягаше яростно със здрави възли.
Когато Арблестър свърши, младежът заприлича на свързана бала — безпомощен като труп. Собственикът на кораба го държеше с една ръка и се разсмя с глас. След това му залепи една оглушителна плесница, после го обърна и почна бясно да го рита. В гърдите на Дик забушува бурен гняв, който го душеше до смърт, но когато жестоката игра дотегна на моряка и той го захвърли на пясъка, за да се посъветва с другарите си, Дик се овладя изведнъж. Настъпил бе кратък отдих; докато започнат да го мъчат отново, можеше да измисли начин да се измъкне от това унизително и съдбоносно приключение.
И наистина след малко, докато похитителите му още спореха какво да правят с него, той събра всичката си смелост и заговори твърдо:
— Господа — започна той, — да не сте полудели? Небето ви натиква в ръцете такъв случай да забогатеете, какъвто не се е падал на никой моряк… какъвто, кълна ви се, няма да срещнете и след тридесет презморски приключения… А вие какво правите? Набихте ме! Ех! Така би постъпило всяко сърдито дете. Но на вас, опитни моряци, които не се боят нито от огън, нито от вода и обичат златото като месо, не ви подобава да постъпвате така.
— Така е — каза Том, — щом те вързахме, ще се опитваш да ни залъгваш.
— Да ви залъгвам ли? — повтори Дик. — Ако сте глупци, няма да е мъчно. Но ако сте хитри хора, както предполагам, ще видите сами кое е изгодно за вас. Когато заех кораба ви, аз водех много хора, все добре облечени и въоръжени; помислете малко, кой може да събере такъв отряд? Само този, разбира се, който има много злато. А ако един богат човек е тръгнал да търси нещо, без да се бои от бури… Помислете пак… дали не търси някое скрито съкровище?
— Какво разправя? — запита един от тримата.
— Ех, ако сте загубили един стар кораб и няколко делви вкиснато вино, забравете ги, дребна работа е това — продължи Дик — и се присъединете към едно опасно начинание, което за дванадесет часа завинаги ще ви обогати или провали. Само че трябва да ме вдигнете, за да поговорим нейде на чашка, защото съм пребит, премръзнал и полузаровен в снега.
— Опитва се да ни залъже — каза презрително Том.
— Да ни залъже! Да ни залъже! — извика третият. — Да видим кой би могъл да ме залъже! А този пък колко прилича на хитрец! Та аз да не съм вчерашен! И аз мога да разбера, че насреща ми с черква, щом видя камбанарията й! Според мен, побратиме Арблестър, тоя момък може да е прав. Дали да го изслушаме наистина? Дали да го изслушаме, а?
— Аз бих пийнал с удоволствие чашка силен ейл, мастър Пирет — отвърна Арблетсър. — Какво ще кажеш, Том? Само че кесията е празна.
— Аз ще платя — каза другият, — ще платя. Много ми се иска да разбера тази работа, защото наистина мисля, че тук мирише на злато.
— Ако се запиете пак, всичко ще пропадне! — извика Том.
— Побратиме Арблестър — каза мастър Пирет, — ти си дал голяма свобода на твоя моряк. Слугата ли ще те командува? Пфу-у!
— Кротувай, момче! — обърна се Арблестър към Том. — Стига си бърборил! Хубава работа — моряците да учат капитана си!
— Щом е тъй, карайте, както знаете — каза Том. — Аз си измивам ръцете.
— Вдигнете го тогава каза мастър Пирет. — Аз зная едно скрито местенце, гдето можем да пийнем и да поприказваме.
— Ако ще ходя, приятели — каза Дик, когато го изправиха като стълб, — трябва да ми развържете нозете.
— Право казва — изсмя се Пирет. — То се знае, че така не може да върви. Прережи въжето, побратиме… Извади ножа си и го прережи.
И Арблестър дори се поколеба при това предложение, но тъй като другарят му настоя, а Дик има благоразумието да запази съвсем равнодушно изражение и само сви рамене при това бавене, собственикът на кораба най-после се съгласи и преряза въжето, с което бе обвързал нозете на пленника. Сега Дик не само можеше да ходи, но тъй като всички връзки бяха съответно разхлабени, той чувствуваше, че може да размърда ръката зад гърба си и се надяваше след някое време да успее съвсем да я освободи. Всичко това дължеше на огромната глупост и алчност на мастър Пирет.
Този достоен мъж застана начело и ги поведе към същата първобитна пивница, гдето Лоулес бе завел Арблестър по време на бурята. В пивницата беше съвсем безлюдно; куп червени въглени тлееха в огнището и излъчваха приятна топлина: след като се настаниха и стопанинът им донесе поръчания билков ейл, Пирет и Арблестър простряха нозе и се облакътиха на масата като хора, които се готвят да прекарат приятни часове.
Масата, край която бяха насядали, беше като всички маси в пивницата — една проста квадратна дъска, поставена върху две бурета; четиримата странно подбрани приятели насядаха край четирите й страни — Пирет срещу Арблестър, а Дик срещу моряка Том.
— Сега, младежо — каза Пирет, — почвай да разправяш. Изглежда, че ти наистина си поизиграл нашия побратим Арблестър, но нищо! Възмезди го… Или поне му покажи средство да забогатее… И аз се обзалагам, че той ще ти прости.
Дик говореше отначало по приумица; но сега, наблюдаван от шест очи, трябваше да измисли и разкаже някаква необикновена история, за да си възвърне, ако може, толкова ценния пръстен с печата. Преди всичко трябваше да спечели време. Колкото повече стоят тук, толкова повече похитителите му ще пият и толкова по-сигурно той ще може да избяга.
Дик не умееше да измисля, затова разказът му напомняше твърде много приказката за Али Баба, само че Изтокът бе заменен с Шорби и Тънстолската гора, а богатствата в пещерата бяха преувеличени, вместо да бъдат намалени. Както е известно на читателя, тази превъзходна приказка има само един недостатък — че не е вярна, но тъй като тримата прости моряци я чуваха за пръв път, очите им светнаха в почуда, а устата им зяпнаха като на лакерда в рибарница.
Те поискаха много скоро втора половина билково пиво и докато Дик заплиташе изкусно случките, трета половница последва втората.
Ето положението, в което присъствуващите се намираха в края на разказа:
Арблестър, три четвърти пиян и една четвърт заспал, се бе отпуснал безпомощен на стола си. И Том бе толкова възхитен от разказа, че бдителността му бе съответно намаляла. В това време Дик бе измъкнал дясната си ръка от възела и се готвеше да опита щастието си.
— Значи — каза Пирет — и ти си едни от тях!
— Заставиха ме — отговори Дик — против волята ми, но ако мога да се сдобия с една-две торби злато, ще бъда наистина глупак да живея в мръсната пещера и да се излагам на смърт като прост войник. Ние тук сме четирима. Отлично! Да отидем утре преди изгрев в гората. Ако можем да намерим муле, би било по-добре, но ако не можем, обзалагам се, че колкото и да са здрави гърбовете ни, на връщане ще залитаме от товара.
Пирет се облиза.
— А каква е, приятелю, магическата дума, с която се отваря пещерата? — запита той.
— Никой, освен тримата вождове не я знае — отговори Дик, — но за най-голямо щастие тъкмо тази вечер ще ми кажат заклинанието, което ще я отвори. То не се казва всякога и на всекиго.
— Заклинание ли? — извика Арблестър, като се събуди и погледна изкосо Дик с едното око. — Да пукнеш! Никакво заклинание! Аз съм добър християнин, питай Том!
— Ама това е бяла магия — каза Дик. — Тя няма нищо общо с дявола; свързана е само с тайната на числата, билките и планетите.
— Така, така — каза Пирет. — Това е само бяла магия, побратиме. Уверявам те, че в нея няма грях. Хайде продължавай, добри младежо. Какво е това заклинание?
— Ей сега ще ви кажа — отговори Дик. — Тук ли е пръстенът, който свалихте от пръста ми? Добре! Хванете го с крайчеца на пръстите си и протегнете ръка към червените въгленчета в огнището. Точно така! Това е заклинанието!
Поглеждайки разсеяно, Дик зърна, че между него и вратата няма никой. Той се помоли безгласно. След това протегна ръка, грабна пръстена и прекатури масата върху моряка Том. Нещастникът се строполи с рев под нея и докато Арблестър разбере какво става, а Пирет се съвземе от смайването си, Дик изтича до вратата и изчезна в лунната нощ.
От луната, която плуваше високо в небето, и от блясъка на белия сняг около пристанището беше светло като посред ден; така че младият Шелтън, който подскачаше с вдигнато расо между отломките, се виждаше отдалеко.
Том и Пирет хукнаха с викове подир него; привлечени от виковете им, нови хора се присъединяваха от всяка пивница към тях, докато най-после цял отряд моряци подгони беглеца. Но и в петнадесетия век моряците не бяха добри бегачи на сушата. А Дик бе взел голяма преднина, която бързо се увеличаваше, така че като наближи една тясна уличка, той се поспря и погледна със смях назад.
Всички моряци от Шорби се бяха струпали като черен грозд върху белия сняг; някои бяха изостанали самотно назад. Всички викаха, крещяха, ръкомахаха, а когато някой се търкулнеше в снега, върху него падаха още десетина.
Неразбираемите викове, стигащи чак до луната, едновременно разсмиваха и плашеха беглеца. Той не се боеше всъщност от тези хора, защото знаеше, че никой моряк от пристанището не би могъл да го настигне. Но глъчката им беше опасна, защото можеше да събуди всички заспали жители на Шорби и да изкара на улицата дебнещите часовои. Затова щом зърна зад един ъгъл някакъв тъмен вход, той се вмъкна бързо в него и изчезна, докато несъобразителните преследвачи отминат с викове и ръкомахания, зачервени от тичане и побелели от падане в снега.
Доста време мина, докато това нашествие в града откъм пристанището престана, а още повече — докато настъпи отново тишина. Още дълго време изостанали моряци блъскаха и викаха из улиците на града, във всички квартали и по всички посока. Последваха свади ту между самите тях, ту между тях и часовоите; ножове блясваха, удари се сипеха и немалко мъртъвци останаха на шега.
Когато след час и последният моряк се върна с мърморене в пивницата си на пристанището, никой не би могъл да каже кого е гонил. На другата сутрин се разправяха най-чудновати истории, а малко по-късно всички момчета в Шорби твърдяха, че градът им е бил посетен тази нощ от дявола.
Но младият Шелтън не посмя да напусне студеното си скривалище във входа дори след като и последният моряк се бе прибрал.
Защото по улицата още много време сновяха часовои; нарочни отряди излязоха да обиколят площада и да осведомят знатните лордове, чийто сън бе така необичайно нарушен.
Нощта бе почти съвсем превалила, когато той излезе от скривалището си и здрав, и читав, ала посинял от студ и бой, и стигна пред вратата на „Козела и гайдата“. Както повеляваха наредбите, в това заведение нямаше ни огън, ни светлина, но Дик успя все пак да се добере пипнешком до студената стая за нощуване, промъкна се до най-близкия заспал, намери един край от одеялото, зави се с него и потъна скоро в дълбок сън.
Книга пета
Гърбушко
Глава I
Зовът на тръбата
На другата сутрин Дик стана още преди да съмне, промени дрехите си, въоръжи се пак като благородник и тръгна към горското скривалище на Лоулес. Спомняме си, че там бе оставил книжата от лорд Фоксхем, а за да успее да ги вземе и да се върне навреме за срещата с Глостърския херцог, трябваше да стане рано и да се движи колкото е възможно по-бързо.
Сега беше още по-студено; нямаше вятър, ала ноздрите лепнеха от сухия студ. Луната бе залязла, но безчет звезди все още светеха, а снегът ярко и весело блестеше. Човек не се нуждаеше от лампа, за да вижда пътя, нито би изпитал изкушение да се бави сред тихия, кънтящ простор.
Дик бе вече почти изминал поляната между Шорби и гората, и бе стигнал до подножието на могилката, на стотина ярда под кръста на Светата невеста, когато в тишината на тъмното прозвуча такъв остър, ясен, пронизителен тръбен звук, какъвто той не бе чувал досега. Прозвуча веднъж, след малко втори път, после се чу звън от оръжия.
Младият Шелтън се ослуша, измъкна меча си и затича нагоре по хълма.
След малко зърна кръста и бушуващия на пътя яростен бой. Нападателите бяха седем-осем души, а нападнатият беше сам; но този сам човек беше толкова подвижен и сръчен, така отчаяно нападаше и отблъскваше нападателите, така ловко се задържаше върху леда, щото още преди намесата на Дик бе успял да убие един, да рани друг и да задържи останалите.
Истинско чудо беше все пак, че продължава да се бори и всеки миг някоя случайност, някое леко подхлъзване или погрешен замах можеше да му струва живота.
— Дръжте се, сър! Идва ви помощ! — извика Ричард; после забравяйки, че е сам и възгласът му е малко неуместен, втурна се в тил на нападателите с вик: — Напред, стрелци! Напред!
Но и нападателите бяха храбри мъже, защото не отстъпиха ни педя при тази изненада, а само се обърнаха и се нахвърлиха с невероятна ярост срещу Дик. Четирима против един… Стоманата святкаше около него под звездния светлик; искри летяха на всички посоки; един от нападателите падна в разгара на боя — Дик не разбра как бе станало това; после някой го удари по главата и при все че стоманеният шлем под качулката го запази, той падна на едното си коляно, а мозъкът му се завъртя като крило на вятърна мелница.
В това време, вместо да се намеси в битката, човекът, комуто той бе дошъл на помощ, се отдръпна и затръби отново още по-настойчиво и гръмко със същата тръба, с която бе дал първата тревога. В следния миг враговете му се нахвърлиха върху него и той започна пак да напада и да отстъпва, да подскача, да сече, да коленичи, използувайки и сабята, и меча, и нозете, и ръцете си с все същата непоколебима смелост, трескава подвижност и бързина.
Оглушителният призив бе най-после чут. Отнякъде долетя глух тропот по снега и за щастие на Дик, който видя до гърлото си острието на няколко саби, от двете страни на гората се втурна безреден порой от въоръжени конници в железни брани, със спуснати наличници, всеки с насочено копие или вдигнат меч и с един пътник на седлото — стрелец или паж, който скачаше веднага и удвояваше броя на бойците.
Като видяха, че са обкръжени от по-многоброен противник, първоначалните нападатели захвърлиха оръжието си, без да продумат.
— Заловете ми тия хора! — извика тръбачът; когато изпълниха заповедта му, той се приближи към Дик и го погледна в лицето.
Оглеждайки го на свой ред, Дик откри с изненада, че човекът, проявил такава сила, умение и подвижност, беше не по-възрастен от него, малко недъгав младеж — с едно рамо по-високо от другото, с бледо, измъчено и изкривено лице 30. Но очите му бяха ясни и смели.
— Сър — каза младежът, — вие дойдохте тъкмо навреме.
— Милорд — отговори Дик със смътно чувство, че се намира пред знатна личност, — вие владеете така удивително меча, та мисля, че и сам бихте се справили с тях. Но за мене бе щастие, че вашите хора не се забавиха повече.
— Как узнахте кой съм? — запита непознатият.
— И сега дори, милорд — отговори Дик, — не зная с кого разговарям.
— Така ли? — запита другият. — А все пак се хвърлихте главоломно в тази неравна битка.
— Видях, че сам човек се бори храбро против мнозина — отговори Дик, — и помислих, че ще е безчестие да не му помогна.
Странен присмех сви устните на младия благородник, когато отговори:
— Много хубави приказки. Но по-важно е — за Ланкастър ли сте, или за Йорк?
— Милорд, не крия, че съм решително за Йорк — отговори Дик.
— Кълна се в светата литургия, толкова по-добре за вас! — отговори другият и се обърна към един от своите хора.
— Да видим — продължи той със същия презрително жесток тон, — да видим сега заслужения край на тия господа. Обесете ги!