Напоследък изглеждаше по-добре. По-спретнат, по-представителен. Влиянието на Лепида, разбира се. Паулиний погледна към мащехата си.
Тя се беше облегнала на възглавниците и ядеше грозде от сребърен поднос, а изящната линия на шията ѝ изглеждаше толкова млада и някак незащитена. Почти не бе отронила дума през цялата вечер. Паулиний усети внезапен изблик на съчувствие към нея. Естествено, тя вероятно усещаше, че губи почва под краката си – да се омъжи за такъв изключителен мъж. Наистина беше много млада – на двайсет, една-две години по-млада от него самия. А когато я беше видял за пръв път с червения младоженски воал, не изглеждаше на повече от шестнайсет. Той ѝ се усмихна през масата.
Лепида
Не бях изпитвала подобно отегчение от… – ох, не си спомням откога. Отегчителният Маркус и отегчителните му приятели и този отегчителен гръцки оратор, и всичките им отегчителни разсъждения за съдбата на империята. Всеки път, когато си помислех, че най-накрая разговорите им са се изчерпали, някой отново подхващаше темата за Платон. Или за някой от ужасните трактати на Маркус.
– Намирам възгледите ти относно намаляващата раждаемост за доста интересни, Норбан – казваше сенатор Сулпиций или Грациан, или някой друг, точно толкова отегчителен, и те продължаваха още цял час, обсъждайки отвратително скучния трактат на Маркус, който се наложи да прочета миналата година само за да бъде доволен. Разбира се, всички го караха да чете на глас откъси от него, но той за мое щастие отказваше, въпреки че за мен бе очевидно, че всъщност изгаря от самодоволство. Колко е елементарен! Тях изобщо не ги интересуваше трактатът му; просто се надяваха да получат поредното безплатно угощение. За всички беше очевидно. За всички, освен за слабоумния ми съпруг.
Паулиний си тръгна последен. Той настоя Маркус да го заведе горе, за да каже лека нощ на Сабина. Просто да ти се догади от погледа и лицата им, докато гледат надолу към малкото креватче. Не разбирам защо са толкова привързани към нея. Изобщо не прилича на мен. Едва ли човек би могъл да я изведе сред обществото, не и с тия гърчове, които получава на обществени места. Гърчещо се изчадие със запенена уста. Трябваше да се досетя, че което и да е дете на Маркус ще бъде деформирано. А тя е дете на Маркус; бях се погрижила за това.
– Мисля, че всичко мина много добре, скъпа – каза Маркус, когато най-сетне отпрати Паулиний.
– Да, мили – усмихнах се аз и повдигнах ръката си до устните му.
Наведох се напред и го целунах, а той задържа лицето ми в дланите си.
– Остани при мен тази нощ… – казах лукаво.
Имах собствена спалня – бях настояла за това! – и Маркус никога не си позволяваше да идва, без да го поканя, но аз му осигурявах редовен достъп. Тези малки прояви на привързаност го правеха щастлив и плащаха сметките ми.
– С удоволствие! След като разкажа на Сабина приказка за лека нощ. Сабина, винаги Сабина! Той съвсем изглупяваше по това тъпо дете! Понякога се чудех дали не беше грешка, че я родих. Няма да е добре да бъда изместена от собствената си дъщеря, нали? Но се усмихнах и измърморих:
– Колко добър баща си! – и продължих да се усмихвам, докато стъпките му не заглъхнаха в стаята ѝ и тогава му се оплезих зад гърба.
Влязох в спалнята си и се загледах в отражението си в полираното метално огледало, докато Ирис махаше фибите от косата ми. Наситено червената туника ми отиваше. Имах подходящ цвят на лицето за червено, а с това не можеха да се похвалят много момичета. Дори Юлия от императорското семейство изглеждаше бледа под сватбения си воал. Моят воал, от друга страна – сватбеният ми ден беше прекрасен! Бялата туника, пурпурният воал, процесията, ритуалът в гробницата – всичко беше идеално! Е, освен Маркус; той просто изглеждаше стар. И все пак установих, че мога да го пренебрегна доста лесно. На сватба младоженката е звездата. Дори имаше двама гладиатори, които се сражаваха в моя чест.
Не, не Варварина. Той беше изпратен от своя ланист на турне из провинцията. Страхуваше се от мен, без съмнение и от това, което можех да направя, ако посмееше да си покаже лицето в Рим. Е, с право се боеше. Щях да го хвърля на лъвовете, без да се поколебая и за миг, все още бих го направила. Ако се бе осмелил да се покаже на сватбата ми!
Така де… Беше великолепен ден! Просто великолепен! Но нощта Маркус, според традицията, трябваше да ме пренесе през прага, но беше твърде стар и немощен. Паулиний ме пренесе вместо него, а след това всички се поклониха и ме оставиха насаме с новия ми съпруг в тъмната спалня.
– Косата ти?
Когато свалих червения воал, Маркус посочи към купчината къси къдрици, оформянето на които беше отнело на Ирис и машата цялата сутрин.
– Ами една много зла стара жена с ножица ме завлече в някаква тъмна уличка – казах непринудено. – Вероятно точно в този момент пришиват косата ми към перуката на някоя плешива матрона.
Това беше историята, която пробутах и на баща си, когато се прибрах от гладиаторските казарми с коса, окастрена почти до кожата. Ох, можех да накарам да хвърлят Ариус на лъвовете, но първо трябваше да обясня на татко защо изобщо съм отишла в стаята му, а дори и благосклонността на татко си имаше граници… Не. По-добре щеше да бъде да се погрижа за Ариус когато му дойде времето.
Но докато се върне от едногодишното си турне из провинцията, татко вече беше повишен от организатор на игрите в претор и нямах никакъв шанс. Е, някой ден ще да успея да му отмъстя! Винаги успявам!
– Поне са ти взели само косата… – Маркус беше доста загрижен и аз го дарих с най-омайната си усмивка. Погледът му омекна и той взе ръцете ми в своите и ме накара да седна: – Лепида, нека ти разясня нещо… – Седна до мен. – Това, което ще става тук, го определяш ти! Ако искаш този брак да бъде формален и само за известно време, ще го разбера!
– Не ставай смешен, Маркус – направих гласа си нежен и съблазнителен. – Искам да съм добра съпруга. С деца и… – понадиплих разни красиви думи по темата и гледах как погледът му съвсем омеква, а веднага щом се наведох към него и го целунах… Е, това беше всичко.
Изобщо не беше ужасяващо. Нищо, от което да ти побелее косата. Маркус беше точно какъвто очаквах да бъде. Нежен. Деликатен. Внимателен. Малко прекалено внимателен. Не искам да се отнасят към мен сякаш съм направена от стъкло. Обичам малко да си… поиграят с мен. Но, разбира се, въздишах и го гледах с обожаващ поглед и му казвах, че е прекрасен, а той дори и не заподозря, че когато затварях очи, го правех, защото не можех да гледам голото му деформирано рамо, без да изпитам отвращение. Но си струваше, защото ми позволяваше да правя всичко, което пожелая. Да ходя, където пожелая. Да харча, колкото пожелая Въздъхнах и прокарах сребърния гребен през косата си. Какви славни години бяха! Маркус се отправяше към Сената всяка сутрин, а вечер аз се измъквах на пиршества за цялата нощ. Наистина, понякога се чувствах доста привързана към Маркус. Не си бях мислила, че ще остана омъжена за него толкова дълго – лесно можех да се прехвърля на някой по-млад и хубав още през първата година, – но бързо научих, че толерантен стар сенатор е по-добре от ревнив млад войник.
– Имаш ли нещо против, ако изляза? – не забравях да го питам от време на време. – Обожавам приемите и пиесите, скъпи. Аз просто не съм толкова умна и интелигентна като теб.
– Не, ти си млада, прекрасна и много очарователна! – Той ме целуваше по бузата. – Така че върви да се забавляваш.
Винаги му благодарях сладко, преди да се обърна и да се впусна в забавления. Какви приеми! Вино, музика и красиви мъже, които ми правеха комплименти, мъже, които се тълпяха около лектуса ми и ми казваха, че съм красива, мъже, които дори не биха ме погледнали една година по-рано, но които сега ме желаеха, защото бях патрицианката Лепида Полиа и имах дремещ стар съпруг, който ми позволяваше да правя каквото си поискам, а аз се погрижих да стана най-красивата жена в Рим.
Научих се как да си гримирам лицето така, че да изглеждам елегантна, а не като провинциалистка. Научих се как да завързвам столата си небрежно на рамото, така че коприната да изглежда сякаш всеки миг ще се смъкне. Научих се как да се движа съблазнително в тези коприни. Научих се как да се смея с очи и да обещавам най-различни удоволствия с миглите си. Научих се да използвам провлечения говор на хората от висшето общество, който незабавно разкриваше кой е от елита и кой не е. Научих, че наистина смятат баща ми за доста непохватен, така че хората, които бяха важни за мен, по-добре да не ме виждаха с него. Научих за отварите, които можеш да изпиеш, за да се предпазиш от бременност. Научих, че една омъжена жена може да прави всичко, което си поиска, стига мъжът ѝ да не го е грижа или поне да не забелязва. О, колко много научих!
– Как можа веднага след като я роди, така напълно да се откъснеш от дъщеря ни?! – питаше ме Маркус, омагьосан, надвесен над люлката.
– Не искам да я разглезвам, скъпи И тръгвах в коприните с цвят на нефрит или сапфир, показвах раменете си повече от всякога – добре че бременността не развали фигурата ми! – за да се срещам със сенатори, войници и трибуни, защото една омъжена жена с дете, което без съмнение е от съпруга ѝ, можеше да прави каквото си поиска
– Толкова дълго те чаках! – изръмжа Луций Марцелий, а и Авъл Дидианий, а и онзи доста впечатляващ африкански боец с тризъбец, който не говореше много, но пък беше повече от готов да си поиграе с мен. Доста бях разочарована, когато Ариус го уби на арената.
Маркус не заподозря нищо. Това беше друг урок, който научих. И колко прекрасно беше всичко – и приемите, и бижутата, и пиршествата, и мъжете! Лепида Полиа – примата на Рим! Винаги съм си знаела, че ще стане така! Винаги! Точно каквото заслужавах!
И тогава изведнъж – край! На всичко! Запратена в Брундизиум, хубав малък крайморски град с разкошни летни вили и сапфиреносиньо пристанище с твърде много екзотични езици, отекващи по доковете – но на стотици левги от Рим… А Маркус – винаги милият, винаги любезният Маркус – изведнъж се беше превърнал в каменна стена.
Гласът на Ирис прекъсна мислите ми:
– Да ви облека ли нощницата, домина?
– Да.
Внезапно ми опротивя червената стола. Червено – сватбеният цвят, цветът, който носех, когато се омъжих за Маркус. Маркус – виновният за това, че съм изолирана тук!
Стъпките на Ирис се отдалечиха и аз наблюдавах отражението си в полираната стомана. Изглеждах невероятно съблазнителна. Косата ми беше израснала отново чак до талията, като блестящ синкавочерен водопад. Как можеше съпругът ми да ми откаже каквото и да било?
– И какво стана после? – измънка Сабина, като се прозяваше.
– Ще довършим приказката утре, скъпа. Вече си почти заспала.
– Не съм… – тя отново се прозя.
Маркус погали меката ѝ кестенява коса. Беше толкова копринена, също като на Лепида. Той се усмихна и изпита мълчалива благодарност към жена си, че го беше дарила със Сабина. Първата му жена не искаше деца; Паулиний беше случайност, за която тя обвиняваше Маркус.
– Е, надявам се, че наистина аз съм виновникът, Тулия – беше казал той в опит да се пошегува, а тя грабна един мраморен бюст на баща му и го метна по него.
– О, аз не съм Тулия – беше казала закачливо Лепида със съблазнителен глас.
И още през първата година от брака им: Вибия Сабина.
– Лека нощ – каза той нежно на дъщеря си и се оттегли.
– Маркус? – извика Лепида като чу стъпките му отвън. – Влез, скъпи. В този коридор е толкова студено!
… Но го стопли усмивката, с която го посрещна, извръщайки се от огледалото, както и черната ѝ коса, спусната по гърба ѝ, и трапчинката, играеща на бузата ѝ.
– Седни, Маркус. Сгряла съм малко вино Той ѝ се усмихна в отговор и се остави топлината да го обгърне
Глава девета
Противникът с мрежа и тризъбец беше Тракиеца, прославен в Силиция, който обаче трепереше от ужас, че ще трябва лице в лице да се изправи срещу Варварина в Колизеума. Ариус го уби с бързина и безразличие, като проби с върха на меча си челюстта му, и излезе с горда крачка през Портата на живота. Почитателите ликуваха, а демонът се прозя и отиде да спи някъде дълбоко в съзнанието му.
– Много добре, скъпо момче! – Галий почти не вдигна поглед от сметките си, когато Ариус се прибра и се отби при казармения лекар за обичайния преглед. – Върви да се напиеш, ако искаш. Опитай се да се върнеш преди зазоряване. Нали?
Последва обичайното вилнеене в таверната на любителите на игрите, обичайното трошене на кани за вино и на прозорци. Те знаеха, че трябва да стоят настрана – беше юли, улиците се нажежаваха под огненото месингово слънце, а всички знаеха, че нравът на Варварина беше мрачен и избухлив през летните жеги. Едно момиче се доближи, като се усмихваше неспокойно.
– Аз съм Фулвия – каза то запъхтяно, докато той пиеше направо от бурето с пиво. – Ти си Варварина, нали?
Той я погледна. Сини очи. Светла коса. Става.
– Видях те днес на арената. Ти си чудесен боец Ариус посочи с пръст нагоре по стълбите, където собственикът на хана му даваше да ползва една стая. Тя се засмя и тичешком се втурна към леглото. Момиче без особени изисквания. Нямаше нищо против, когато той завъртя лицето си към стената след това и млъкна. Никоя от тях нямаше нищо против, тези дузини момичета, които бяха споделяли леглото му през последните години. Те изглеждаха разочаровани, ако им говореше, сякаш говоренето разваляше загадъчността. Те искаха Варварина мрачен, мълчалив, тайнствен.
За него нямаше значение. Вече не искаше да говори с момичета. Никога вече.
Преди виждаше Теа навсякъде. Всяка тъмна плитка беше нейната, всяко тясно бедро, подпряло кошница. Надеждите му се пробуждаха и разбиваха десетки пъти на ден. Агония, но сега и тя му липсваше. Агонията беше по-добра от забвението. Лицето ѝ вече се изплъзваше от паметта му, какви точно бяха очите, и носът, и устните ѝ; убягваше му. Понякога сядаше с плътно затворени очи и се опитваше да си спомни, докато главата не започваше да го боли. Ако забравеше лицето ѝ, щеше да забрави всичко: начина, по който докосваше белезите му, начина, по който го караше да говори, начина, по който го беше убедила, че неща като демоните, кръвта и кошмарите не са истински.
Вероятно вече бе мъртва.
Скоро той остави русото момиче, тихичко се измъкна през мрачните пресечки до улица "Марс". Главорезите на Галий го пуснаха да влезе, без да кажат и дума: звездата гладиатор нямаше вечерен час. Галий дори му плащаше скромна месечна издръжка. Всичко беше съвсем цивилизовано, всичко, освен частта с убиването.
Кучето му изскимтя радостно, когато влезе в стаята. То лежеше свито на възглавницата му и прогризваше дупка в кожените му ръкавици за дуели.
– Това е третият чифт ръкавици за тази година – изсумтя той.
Сивата кучка размаха опашката си и заподскача, накуцвайки, към края на леглото. Тя беше загубила единия си крак при сбиването с онази глутница улични псета, но се справяше достатъчно добре и на другите три. Той се смъкна в леглото с пъшкане, костите му, с които злоупотребяваше, изскърцаха в знак на протест, а кучката се сви на кълбо в краката му.
– Веднага надушваш слабото място на човек, нали? Безполезно куче.
Той подръпна закачливо коприненото ѝ ухо, а тъмният ѝ поглед безнадеждно му напомни за Теа.
Сива туника, сребърни гривни, сплетена коса: моите доспехи.
– Теа? – Пенелопа подаде главата си с посивели къдрици в спретнатата ми малка стаичка. – Нали знаеш, че ще пееш на прощалния прием преди вечерята у сенатор Абрактий?
– Да, готова съм.
Закопчах последната гривна на мястото ѝ и се огледах за лирата си.
– Ларций ти изпраща един едър роб за ескорт. Тези колесничари понякога са доста груби.
– Скъпият Ларций – усмихнах се аз.
Моят господар. Колко го обичах! След като Лепида Полиа ме беше изхвърлила като лекьосана дреха, трябваше да издържа три месеца в бордей на морския бряг. Три месеца с потни пръхтящи мъже: търпях, докато свършат, забравях веднага щом си тръгнеха. Растящият ми корем ме спаси; моят господар ме наливаше с отвари, за да махне детето, но аз ги повръщах. Когато коремът ми ме направи твърде тромава, че да приемам клиенти, господарят ми ме плесна по тила и се огледа за някой, който да го отърве от мен. Бях изпратена до една доста приятна малка вила, която гледаше към оживения Форум на Брундизиум и скоро стоях изправена пред розовото лице на новия си господар. Просто друг сводник, както допуснах.