Но!
– Моят иконом ми каза, че имаш прекрасен глас, дете мое – приятният интелигентен говор на патриций ме изненада, както и благостта в очите, които ме преценяваха. – Чул те е да пееш в някаква окаяна постройка на брега. Какво е правил в точно този квартал на града, няма да го питам, но независимо как предпочита да прекарва свободното си време, преценката му за музика е почти толкова добра, колкото моята. Кажи, можеш ли да изпееш "Очите на Ситера"?
След едночасов рецитал в слънчевия атриум, развеселеният ми нов господар – който явно не беше сводник – повика една симпатична освободена робиня, която му беше горе-долу като съпруга:
– Пенелопа, чакай само да чуеш най-новата ни придобивка. Как ти е името, дете? Теа? Тя е великолепна! Кой би могъл да предположи? Ще трябва да започне да взима уроци незабавно. Такъв глас трябва да бъде упражняван, подхранван, обработван – можеш ли да свириш на лира? Уроци и за това също. Ще те направим певица! Представи си само!
– Ооо, млъкни, Ларций – изсмя се Пенелопа. – Объркваш горкото момиче.
Тя ми обясни всичко, докато ми помагаше да се нанеса в една малка стая – толкова светла и чиста, че в нея се почувствах като мръсна курва до мозъка на костите.
– Ларций купува музиканти, нали разбираш. Това е хобито му – "Конюшните на Ларций". Тази къща е пълна с флейтисти, барабанисти, свирачи на лютни и един хор от момченца. Не ме гледай така, скъпа, хорът от момченца в тази къща служи само за пеене. Само най-доброто за Ларций! Има око за таланта!
– А той какво печели? – попитах предпазливо.
– Удоволствието да те слуша как пееш. – Тя ме потупа по ръката. – И не се тревожи за това, скъпа моя. Той не притеснява робите. Има си една превзета съпруга в Рим, не че изобщо ходи там, а тук си има мен. И така, кога да очакваме бебето? След два месеца? Ти просто си почивай повече.
Бебето ми се роди трудно, крещеше като демон и ме изцеди като мокра туника, преди господарят ми да започне да ми дава инструкциите си:
– Ще трябва старателно да научиш това, дете мое – хармониите на Аристоксен. Важно е да разбираш хармоничните тонове
– Ларций, престани! – сгълча го Пенелопа. – Та тя роди преди по-малко от трийсет и шест часа. А и това бебе е наистина голямо – добави, поглеждайки към кафеникавия пищящ вързоп, който беше мое дете.
– Много голямо – казах с чувство.
– Но тя дори не разбира разликата между най-високия тон на партений аулос и най-ниския на хипертелеиос! – запротестира Марций.
– Искам да започна с упражненията – намесих се, преди Пенелопа отново да започне да му се кара. – Искам да започна веднага.
Синът на Ариус дойде на този свят, като дигна на крак цялата къща с бебешкия си рев. Той ожесточено дъвчеше собствената си ръка, а косата му вече беше набола на червеникави кичури от меката още главичка. Не можех да го погледна, без смесицата от любов и копнеж, а и без болката да се надигне в гърлото ми. Много по-лесно беше да мисля за тоновете на партений аулос, отколкото за това какво име бих могла да дам на сина си.
Ларций ме заливаше с работа. Той плащаше за уроците ми по пеене и по свирене на лира, педантично критикуваше техниката ми, научи ме на триковете в изпълнението.
– Не поощрявай низките страсти на публиката, Теа. Привлечи ги към себе си.
От къде знаеше толкова много? Той беше патриций, специалист по римско законодателство, който никога през живота си не беше изпълнявал музика пред публика.
– И все пак трябва да признаеш – казваше той, когато му противоречах, – че що се отнася до музиката, винаги съм прав!
Пенелопа ме къпеше в мляко, за да избели кафявата ми кожа, миеше косата ми с отвара от градински чай и бъз, за да ѝ придаде блясък, мажеше ръцете ми с масла, за да омекоти старите мазоли.
– Ти вече си творец! – казваше тя, докато ме учеше на етикета за изискана вечеря и на елегантно водене на разговор. – Ще ти трябва сценично име. Нещо студено и възвишено, струва ми се. Калиопа, може би, или Ерато – музите на епоса и на поезията.
И така аз преминах от Леа от Масада, през Теа на Ариус, до безименна курва от крайбрежието, и накрая – до най-новия славей на Ларций – и като цяло, животът беше хубав! Всичките музиканти на Ларций носеха малък меден пръстен, на който беше гравирано името му, но иначе господството му не ни тежеше. Дотолкова не ни тежеше, че беше трудно да повярвам, че бяха изминали пет години. Пет години уроци по пеене, упражнения с лира, бъбрене с гостите и спорене с Ларций за интерпретациите на песните. Пет години на музикални изяви: интимни вечери, изискващи тихи любовни балади, шумни прощални пиршества, където се слушаха само жизнерадостни пиянски песни. Пет години. Както бях правила всяка нощ през последните пет години, аз се въоръжих със сивата си туника и сребърните гривни, взех си лирата и отидох да погледна спящата си рожба, преди да изляза, беше точно на пет и си имаше име, но не беше това на баща му. Вече никога, никога не мислех за баща му.
– Чувам, че ухажваш някаква музикантка. Или беше танцьорка?
Паулиний потърка гузно челюстта си.
– Всичко ли знаеш, татко?
– Просто си държа ушите отворени, момче. – Гласът на Маркус звучеше развеселен.
– Тя е великолепен творец – каза Паулиний твърдо.
– Не се съмнявам в творческите ѝ способности, която и да е тя.
Те излязоха в градината под сянката на лозата и Паулиний забави крачката си, за да хване ритъма на накуцващия си баща. Папратите грееха в зелено под слънчевата светлина, фонтанът със сините плочки ромолеше успокоително, а робите минаваха покрай тях с кани и кошници с пране. Всички се усмихваха на своя господар.
– Не е ли време да се ожениш? – продължи Маркус. – Би ми харесало да си имам снаха.
– Да заведа жена в преторианските казарми? Боговете на домашното огнище много ще се разстроят.
– Може да живее тук, докато ти си на служба. Къщата е достатъчно голяма за две жени.
– Така ли? – каза Паулиний с нотка на съмнение.
Маркус се изсмя.
– Лепида не е от ревнивите. Ще се радва да има компания.
– Но тя си има собствени приятели, нали?
– Да – отговори той кратко, – не точно от типа приятели, които аз бих искал да има. Момиче на нейната възраст в същата къща… ще ѝ се отрази добре. А и на теб ще ти се отрази добре.
– Заклет ерген като теб да възхвалява брака? – усмихна се Паулиний.
– Вече да.
Паулиний погледна баща си: самият образ на августейшия му дядо в обикновена груба туника и сандали, излъчващ задоволство. Маркус се усмихна.
– Искаш ли малко грозде? Тази година имаме хубава реколта. Или поне така казва икономът. – Той се спря до лозата, която се увиваше по стълбовете в градината. – Опитвам се да науча повече за гроздето. Мисля си да напиша трактат, в който да сравня упадъка на републиката със загниването на лозите през есента. Но дори не знам дали лозите загниват през есента. Единственото, което знам, е, че имам зряло грозде на масата си, независимо от сезона. Ето опитай това.
Паулиний опита гроздето. Кисело и със семки.
– Прочетох последния ти трактат за намаляващата раждаемост и възможните решения на проблема. Но беше много над нивото ми, естествено… – Той седна на мраморния ръб на фонтана. – Какво мисли императорът за него?
– Императорът? – Маркус откри още един изсъхнал грозд. – Бих се изненадал, ако изобщо е чувал за него.
– Император Веспасиан винаги четеше трактатите ти. – Паулиний тихичко пусна половината от гроздето си във фонтана зад гърба си.
– Домициан не е голям любител на четенето. И ако все пак стигне до това да го прочете, едва ли ще му направя добро впечатление. Той мрази всякакви политически разсъждения.
– Но ти просто предлагаш разрешение на проблема с ниската раждаемост. Какво политическо има тук?
– Може да го приеме като критика, че не е успял да остави наследник.
– О! – Паулиний се опита да осмисли чутото. – Императрицата… Е, наистина десетгодишен брак и никакъв резултат, освен няколко скандала. Той би бил в правото си да се разведе с нея, но ти настояваше да я върнат обратно, така че вероятно си смятал, че тя е по-добър вариант от...
– От? … – Маркус му отправи сух поглед. – Не за императрицата ме питаш всъщност, нали?
– Е, не е моя работа, не отричам, но дори и тук достигат слухове
– Имаш предвид слуховете, че Домициан се заглежда по племенницата си Юлия?
– Аз нямам мнение по въпроса. Хората говорят. Но все пак той наистина екзекутира съпруга ѝ за държавна измяна… А императори са се женили за племенниците си и преди. Четвъртата съпруга на император Клавдий.
– Която сложи отрова в гъбите му. Не е особено добър пример за подражание.
– Ами Юлия не би сложила отрова в ничии гъби. Поне такава си я спомням от времето, когато беше дете.
– Да, императорът е доста привързан към нея.
– Колко привързан?
– Не е добре да се доверяваш твърде много на слуховете. – Маркус разклати листата на лозата с нежно движение на пръстите си. – Императорът екзекутира мъжа на Юлия за измяна и оттогава се опитва да ѝ се реваншира със своята доста грубиянска представа за любезност.
Паулиний си припомни малката Юлия, която беше негова дружка в детските игри: сериозно момиче със сламен цвят на косата, която винаги искаше да бъде знаменосецът в игрите му.
– Не мисля, че наистина тези слухове са...
– Тогава защо питаш? – отвърна със сух тон Маркус.
– Е, приятелят ми Верий служеше в двореца… И той не вярваше на тези слухове, но каза… – Паулиний направи пауза – че вижда как Юлия изведнъж се свива всеки път, когато императорът влезе в стаята. Сякаш се страхува от него.
– О, да, така е – каза Маркус, – но тя се ужасява от всичко. Все още спи със запалена лампа в стаята си, защото не понася тъмнината. А Домициан, дори когато се държи мило, пак вдъхва страх. Тези слухове може би са придобили популярност, защото самата Юлия вярва в тях.
– Вярва във…?
– Не си виждал Юлия, откакто бяхте на десет. Тя не е… същата, откакто баща ѝ почина. Винаги е имала въображение, но сега говори за очи в мрака и за несъществуващи гласове… – Той замълча. – Робите казват, че гладува. Императорът трябваше да заповяда да я хранят насила, а тя изпадна в истеричен пристъп и се опита да си изскубе косата. – Строгият сенаторски поглед на Маркус се стрелна към сина му. – Това е само за твоите уши, Паулиний!
Паулиний кимна и преглътна.
– Какво искаш да кажеш? Имаш предвид, че Юлия е...
– Луда – каза Маркус, – въпреки че искам да се надявам, че просто губи почва под краката си в един свят, който е твърде сложен за нея. Мога да кажа същото и за Лепида.
Лепида? Паулиний с благодарност се вкопчи в смяната на темата:
– Защо я доведе чак тук, татко? Чух, че се е превърнала в център на вниманието за цял Рим.
Маркус направи гримаса:
– Това грозде е ужасно. – Той метна чепката във фонтана. – Втората ти майка може и да изглежда очарователна и земна, Паулиний, но все още е много млада. Свободата ѝ завъртя главата и на нея прекалено много ѝ хареса. Е, лоша компания, отдадена на разврат и гуляи. Трябваше да го спра, но не исках да ѝ отнемам младостта само защото съм стар и изморен и искам да прекарвам вечерите си в библиотеката. А и тя изглеждаше толкова щастлива, когато отлиташе към своите приеми. Трудно е да ѝ откажеш каквото и да било.
Паулиний изведнъж си представи Лепида, смееща се и забравила за околния свят сред гнездо с усойници.
– И какво се случи?
– Всяка седмица вечеряхме в двореца. Не биваше да я водя там, но тя ме умоляваше толкова очарователно
– И?
– Привлече погледа на императора – каза простичко Маркус.
Кратка пауза.
– О! – каза Паулиний.
– Отначало не си мислех, че е нещо особено. Той я загледа, но той заглежда всички. Но когато миналия месец Лепида получи императорска покана: вечеря в двореца, без мен...
– Ти какво направи? – Паулиний се увлече от разказа.
Маркус сви рамене.
– Изпратих обратно съобщение, че е болна и ще заминава за морето, за да се възстанови. Тръгнахме за Брундизиум още същата вечер.
Паулиний събра мислите си.
– А тя как го прие?
– Ядоса се и поплака малко. – Маркус се наведе към ръба на фонтана до Паулиний и сложи ръце на коленете му. – Не мисля, че осъзнаваше какво означава поканата. Тя е наивна по някакъв странен начин. Единственото, което виждаше, е, че я откъсвам от пиршествата и забавленията. Но през последната седмица се е поуспокоила.
– Но, татко, ти дори не изглеждаш ядосан… На императора, имам предвид. Че се е опитал да се добере до съпругата ти.
– О, той се опитва да се добере до съпругите на всички. Домициан харесва всичко живо, което е облечено в стола. Но за разлика от много от предишните ни императори, той няма нищо против, ако жената или съпругът ѝ кажат "не". Винаги има изобилие от млади жени по света за него. Сега е отново в Германия, воюва срещу хатите и вероятно е забравил, че Лепида съществува.
– Не го разбирам.
– Че кой разбира императора? Императорът, Паулиний, е човек, свикнал на абсолютна и божествена власт. Човек, който планира добруването на хиляди, твърде често е прекалено зает, че да се замисля за добруването на отделния човек. Дори и най-добрите императори са такива; дори и император Август Богът, нашият предшественик. Домициан не е Август; той е коварен и своенравен като всички Флавии. А и не е бог. Но съм виждал осем мъже да носят пурпурната тога, а на Домициан това му приляга по-добре, отколкото на мнозина. Не бях особено впечатлен от него, когато беше момче, но се превърна в един от най-добрите администратори, които съм виждал, и в доста добър военачалник също така. – Маркус погледна сина си. – Ще ми направиш ли една услуга, Паулиний Август?
– Каквото кажеш, татко.
– Наглеждай Лепида заради мен. Не ми харесва, че трябва да я оставя, но се налага да се върна в Сената след две седмици. Тя ще има нужда от компания.
– Имаш честната ми дума – отвърна Паулиний почтително и изведнъж осъзна, че все още държи гроздето в дланта си, прехвърли го в другата си ръка и почти загуби равновесие на ръба на фонтана. – Е, можеш да разчиташ на мен – обеща той.
– Не бих могъл да искам повече – усмихна се Маркус. – И така, какво ще кажеш да отидем да си намерим малко вино вместо това ужасно грозде и да вдигнем подобаващ тост?
– Както кажеш, татко.
Те се отправиха към атриума, крачеха с еднаква походка с ръце, кръстосани зад гърба, превитото рамо се докосваше до стройното.
Съдбата ми беше отредила да бъда императорска любовница. "Лепида Полиа – любовницата на императора" – колко по-добре звучи от "Лепида Полиа – сенаторска съпруга". От момента, в който зърнах за пръв път император Домициан, знаех че ще бъде мой. Единственото, което трябваше да направя, бе, ами всъщност – да се добера до него.
– Съпругата ми, цезаре – ме беше представил Маркус на първия ми императорски прием. – Лепида Полиа.
Направих много нисък поклон.
Наш Господар и Бог – така обичаше да се обръщат към него. Господар и Бог. И аз не бих имала нищо против да се обръщат към мен с Господарка и Богиня. Да, това определено много би ми се харесало.
Наблюдавах го през цялата вечер, докато Маркус бъбреше за данъците. Домициан съвсем не беше непривлекателен. Висок. С едри рамене. Румени бузи. Военен вид, но не толкова скован като Паулиний. Дистанциран с благородните си гости, радушен с военачалниците. А що се отнася до императрицата му, ами спокойно можеше да мине за статуя предвид вниманието, което той ѝ обръщаше.
Не че тя беше единствената ми конкуренция. Бях чула слухове за Домициан и племенницата му. Ако слуховете бяха верни – ако го беше отдалечила от някога обожаваната от него до безумие съпруга, – то тя трябваше да притежава нещо забележително.
Е, гледах я цяла вечер и не забелязах нищо зашеметяващо. Крехко дете: с ленена коса, стройна осанка, големи очи, мълчалива. Колко патетично. И колко странно. След като стоеше сгушена на лектуса си близо два часа, тя изведнъж стана и се запъти към далечния край на залата, като си мънкаше нещо сама на себе си. Разговорите спряха напълно, когато императрицата стана, хвана я за ръката и я отведе обратно до лектуса.