— Да, спомням си — отговори бързо, напълно смаяна, че изобщо искаше да говори с нея. — Какво има?
— Ами, ако нямаш нищо против, показах филма на Джедедая Ейнджъл, мой близък приятел, и той иска да го използва като фон за модното шоу този уикенд.
Ванеса уви краката си с черната хавлия. Беше малко конфузно да разговаря с Кен Могул, когато практически беше гола и покрита с лепкавата кафява смес.
— Джеремая кой? — попита тя. Кен винаги говореше на холивудски и този път нямаше никаква представа за какво ставаше въпрос.
— Джедедая Ейнджъл. Той е моден дизайнер. Марката му се казва „Култ към хуманността на Джедедая Ейнджъл“. Жесток. Джед казва, че ти си следващият Бертолучи. Твоят филм е като анти-_Долче Вита_. Успяла си да го разтърсиш.
Ванеса се ухили. Защо хората трябваше да говорят така превзето само защото са преуспели? Разтърсила го?
— Страхотно — отговори тя, без да знае какво да каже. — Имате ли нужда от мен?
— Просто ела на шоуто и се забавлявай. Аз също ще бъда там и искам да те запозная с някои хора. Вече си богиня на филмите, малката. Разтърсваща си.
— Супер — отговори Ванеса, в интерес на истината леко напрегната от факта, че повтори два пъти разтърсваща. — Как се казваше дизайнерът?
— „Култ към хуманността на Джедедая Ейнджъл“ — повтори бавно Кен. — Осемнадесет часа. Петък на магистрала 1. Това е клуб в Челси.
— Чувала съм за него. — Беше от тези места, които Ванеса избягваше като чумави. — Ще се видим там тогава.
— Суперстрахотно — Кен беше развълнуван. — Чао!
Ванеса затвори и обели една засъхнала коричка от коламаска на китката си. После взе телефона и набра номера на Дан, без дори да поглежда бутоните.
— Ало? — Джени вдигна след първото позвъняване.
— Здравей, Дженифър. Ванеса се обажда. — Ванеса винаги я наричаше Дженифър — по нейно настояване.
— Не знам дали Дан ще говори с теб. Не иска да говори с мен. Затворил се е в стаята си, откакто се прибра. Ужасно е и цигареният дим излиза изпод вратата.
Ванеса се засмя и се облегна на черните възглавници. Всичко в стаята й беше черно с изключение на стените, които бяха тъмночервени.
— Откъде знаеш, че не си слага гел на косата? Новата му прическа изисква доста поддържане.
Двете девойки се изхилиха.
— Чакай да видя дали ще се обади. Стой така.
— Какво има? — Дан вдигна телефона една или две минути по-късно. — Джени каза, че е спешно.
Ванеса повдигна крака си нагоре и издърпа още една лента. Сякаш се беше сраснала с кожата й. После ми говори за спешни случаи!
— Може би те интересува, че се обади Кен Могул. Каза, че някакъв дизайнер, наречен Джедедая Ейнджъл, с някаква модна марка, наречена „Хуманитарна култура“, или нещо от тоя род, ще използва моя филм за фон на модното шоу в петък вечер. Кен каза, че съм го разтърсила — тя изсумтя. — Не е ли жестоко?
— Това е фантастично — отвърна искрено Дан. — Наистина, поздравления.
Фантастично? Откога Даниел Хъмфри започна да използва думи като фантастично? Ванеса не знаеше какво да каже. Дан изобщо не усети сарказма в гласа й. Все едно му се обаждаше, за да му се похвали.
— Окей — каза тя равнодушно, — мислех, че ще искаш да го чуеш. Оставям те да работиш. — Мина й през ум да се пошегува как някога ще станат богати и известни и ще си купят големи гъзарски къщи една до друга в Бевърли Хилс. Но после се отказа. Дан можеше да я приеме на сериозно. — Обади се после, ако искаш. Окей?
— Окей — отговори Дан, очевидно зает с новата си поема.
Ванеса затвори и стана от леглото. Ъгълът на черната хавлия беше залепнал за лявото й коляно. Запъти се към банята, за да изчисти маската. Може би някой ден, като стане отвратително богата и известна, щеше да има лична асистентка за коламаска, но сега трябваше да си махне космите по старомодния начин — с розова пластмасова бръсначка „Дейзи“.
gossipgirl.net
Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.
Клубът на месеца
Знаете ли какво стана с онази изрусена принцеса с изкуствени гърди и плосък корем, чиито песни всяка сутрин звучаха по радиото и оставаха в главата ви целия ден, което ви влудяваше? Ще я нарека Сали тук, за да не обидя някой от верните й фенове. Но съм сигурна, че знаете за кого говоря. Чух, че имала нервен пристъп и оттогава е на рехабилитация в Палм Спрингс. Толкова й е харесало, че си купила ранчо наблизо, пребоядисала го в розово и го нарекла Салиленд. Ако имаме късмет, ще остане там завинаги. Ще се появи само в края на шейсетака, за да пее в някое кабаретно шоу на Вегас — да си докаже, че може все още да участва с най-добрите, въпреки напредналата си възраст и промит от дрогата мозък.
А какво да кажем за любимите ни двадесет и няколко годишни актриси, които имат особен проблем със закона — нещо общо с пазарски чанти, пълни с крадени стоки от добре известни магазини? Тя също е на рехабилитация, но не се притеснявайте — филмовата индустрия ще намери начин да я върне. Всъщност точно това е разликата между звездата на месеца и истинските звезди. Искаме да я видим отново. Искаме да знаем, че животът продължава, след като те окошарят. Искаме да я видим в нова светлина, въпреки че не ни интересува особено какво е станало със Сали. Тя беше изморена още на деветнадесет.
По време и след рехабилитацията
По своя статус рехабилитационните центрове и колежите си приличат много. В някои от тях ходят известни личности и богаташки деца, а в останалите — обикновените хора. Да влезеш в най-добрите, е изключително трудно, но влезеш ли един път, вече си вътре… Тъй че аз не бих се притеснявала за скъпия ни Н. Може и да е в беда, но родителите му няма да го оставят да влезе в който и да е рехабилитационен център.
Вашите имейли
В: Скъпа Интригантке,
Работя за „Ле Вест“ и чух, че Лес е изпратил хора да шпионират как изглежда С. Полудял е, че е била наета, без дори да я види.
Лил
О: Скъпа Лил,
Обзалагам се, че му е минало, нали?
Интригантката
В:Скъпа Интригантке,
Защо не говориш вече за К и И? Чудя се дали не си една от тях.
Шпионско око
О: Скъпо Шпионско око,
Няма да ти кажа, тъй че разкарай се!
Интригантката
Наблюдения
К и И — ето, споменавам ги — в Брайънт Парк, със замръзнали задници в тъничките къси полички „Блу Култ“, докато се опитват да си намерят места на първия или втория ред за модното шоу в петък и събота вечер. Б наема Как да откраднеш един милион с Одри Хепбърн за седемнадесети път от „Блокбастър“ на ъгъла на 72-ра улица и „Лекс“. Мисля, че това е начин да се подготвиш за интервюто в „Йейл“. Н потегли по „Мерит Парк“ за Кънектикът на задната седалка на черния мерцедес на техните. Може би на път за рехабилитационния център? В е в „Барнис“ и разглежда едно черно яке на Джедедая Ейнджъл. Беше изкушена, но на тази цена по-добре да си накъса дрехите и да свърже парчетата с кламери.
Моят проблем не е да седна на първия ред — моят проблем е на кое шоу да отида. Всички ме искат! Въздъхна. Да си известен май наистина не е лесно.
Знаете, че ме обичате
Интригантката
Дж и Е обсъждат слабите си места
— Още пет минутки, дами — съобщи госпожа Крамб на деветокласничките от „Констънс Билард“ в часа по творчество. Тя пооправи къдравата си черна коса и извади малко ушна кал с гумичката на жълт молив номер две. — Запомнете, не е важно за какво пишете, а как го описвате.
Никое от момичетата не повдигна глава. Бяха заети с писане, а и освен това, нямаха желание да гледат какво прави госпожа Крамб, когато си мислеше, че не я виждат. Достатъчно се бяха отвратили.
Според момичетата всички учителки в „Констънс Билард“ бяха лесбийки, но госпожа Крамб беше единствената официално призната. Тя живееше в една селска къща в Ню Палтц с още пет жени и често споменаваше своята „партньорка“ — например: „Онази вечер, докато седях в кухнята и преглеждах тестовете ви, моята партньорка пиеше «Амстел лайт» и гледаше Барбара Уолтърс — луда е по нея.“
Всяка година деветокласничките започваха с желание литературния час на госпожа Крамб. Надяваха се, че е улегнала и здраво стъпила на земята, имайки предвид колко наясно беше със своята сексуалност. Но само след първия ден в нейния час ученичките разбираха, че няма просто да седят 45 минути и да обсъждат женски работи с една жена, която харесва жените — трябваше да пишат нещо всеки ден, да го четат на глас в час и после да слушат как госпожа Крамб и нейните съвипускнички го критикуват — понякога това беше доста неприятно. Но въпреки строгостта на госпожа Крамб, те предпочитаха творческото писане пред геометрията.
Днес госпожа Крамб ги беше накарала да си изберат партньорка — в платоническия смисъл на думата, и да опишат тялото й. Разбира се, Елиз избра Джени и Джени избра Елиз. Вече правеха заедно почти всичко.
Странно е, че украсяваме ушите си с общи, а не се опитваме да ги скрием, написа Джени. Те са точно толкова неприлични, колкото и частите, които покриваме, като голи дупки, които водят право в главите ни. Ушите на приятелката ми Елиз са малки и покрити с рус мъх. Освен това чува добре, защото никога не казва „Моля?“ и не ме кара да повтарям. Мисля, че ги поддържа доста чисти.
Джени вдигна поглед и реши да задраска последното изречение и да го замени с друго. Госпожа Крамб можеше да се обиди — чистенето на уши очевидно беше неин фетиш.
Вместо да напише нещо друго, за да замести изречението с чистенето на ушите, Джени се сети отново за електронната поща. Преглеждаше я редовно, точно както й каза Блеър. Въпреки това, единствените съобщения, които имаше, бяха майтапи от Елиз и брат й, който й казваше да престане да си проверява пощата и да си пише домашните. Тя погледна към Елиз, която вече пишеше втора страница. Искаше й се да има писателската дарба на Дан. Повече й се удаваше чертането, рисуването и калиграфията. В горната част на листа нарисува старателно ухото на Елиз и профила й, надявайки се да получи точки за артистичност, въпреки че есето й куцаше. Мислите й блуждаеха отново към русото момче в „Бендел“. Дали и той беше артистичен?
Звънецът удари и часът свърши. Госпожа Крамб се изправи и изтупа тебеширения прах от тъмносивата си вълнена рокля — приличаше на монахиня от някое студено старомодно място като Грийнленд.
— Времето свърши, дами. Оставете моливите. Предайте ми работите си, като тръгвате — тя пъхна обутите си в кафяви чорапи крака в чифт черно сабо. — Приятен следобед!
— Е, за какво писа? — попита Джени Елиз, след като взеха нещата си и излязоха от училище.
— Не е твоя работа — отговори Елиз и се изчерви.
— Не си мисли, че никога няма да разбера. Може би ще трябва да го прочетеш на висок глас в понеделник — напомни й Джени. — Аз писах за ушите ти, но май не стана добре.
Двете момичета сведоха главите си срещу силния февруарски вятър и се запътиха към Лексингтън, за да вземат автобуса на Източна 59-та улица. Елиз беше помолила Джени да й помогне да намерят перфектните дънки за по-малко от 80 долара и както обикновено Джени се нуждаеше от нов сутиен — или се късаха ластиците или се чупеха подпорите.
„Блумингдейл“ беше мръсна, оживена от туристи зона, която те сефтосваха с току-що купените си спортни костюми и маратонки от „Найктаун“, заедно с ято синьокоси измамници, но това беше единственото място, където можеха да намерят огромни сутиени и сравнително евтини дънки, които да не са ужасните „Мейси“. Който имаше по-добър вкус и по-големи финансови възможности ходеше в „Бергдорф“, „Бендел“ или „Барнис“, но за хора като Джени и Елиз оставаше „Блумингдейл“.
— Не мога да повярвам, че ги слагаш ей така и са перфектни на дължина — каза завистливо Джени, докато Елиз изпробваше първия чифт дънки „Парис Блус“. Джени беше висока само 1.50 м. и трябваше да си скъсява всичко. Елиз беше 1.70 м., но пък имаше други проблеми — плоски гърди, закръглен ханш и смъкнато дупе.
Елиз намръщи луничавото си лице и погледна към широкия си ханш.
— Виждаш ли защо не мога да ям на обществени места? — измърмори тя. Дънките бяха 9 процента ликра, но това не променяше много нещата — имаше плосък корем и закръглени бедра. Тя издиша въздуха безсилно и отпусна корема си. — Окей, забрави. Следващия чифт.
Когато Елиз се измъкна от отхвърлените дънки, Джени й подаде едни красиви дънки „Севън“, които бяха на разпродажба и можеха да бъдат голям удар, ако й станеха. Забеляза светлосиньото дантелено бельо на Елиз и бързо отвърна поглед, преди да я хванат, че гледа.
Елиз взе дънките, обу крачолите и ги вдигна по хълбока.
— О, Господи. Не мога да повярвам, че забравих да ти го кажа — каза тя, докато ги закопчаваше. — Преди часа по творческо писане, в тоалетната чух Кати Фаркас и Изабел Коутс да говорят за Нейт Арчибалд. За малко да отиде в затвора, хванали го в парка да продава дрога на дванадесетгодишни. Баща му отишъл в полицията и платил гаранцията, но ще трябва да ходи на рехабилитация. Вие не бяхте ли заедно по едно време? Чула ли си за това? Не е ли шантаво?
Джени не беше чула нищо и не беше съвсем сигурна как се чувства. Нейт я заряза завинаги като досадна муха и според нея си беше получил заслуженото. Освен това, Нейт беше от тези мъже, които винаги изплуваха невредими на повърхността. Трябваше ли да губи повече време в притеснения и мисли за него? Погледна към Елиз, която се бореше с бакърените копчета на дънките. Стояха й перфектно навсякъде, но бяха така опънати в ханша, че щеше да е невъзможно да седне.
— Защо не пробваш следващия размер?
Елиз присви очи упорито. Често правеше това и Джени се замисли дали не се нуждае от очила.
— Защото, Госпожице Нулев размер, аз съм седми размер, не девети. Дай ми други дънки и престани да гледаш тлъстините ми.
— Не гледам — настоя Джени и й подаде ластични дънки „Лий“.
Имаха дупки на джобовете и широка ниска талия, което изглеждаше подходящо за хълбоците на Елиз.
— Никой няма да знае какъв размер носиш. Аз няма да кажа — Джени се сети за собствения си размер. Нямаше намерение да кани Елиз в пробната, докато облича сутиените. Да, вярно е, вече бяха интимни приятелки, но трябваше ли Елиз да разбира, че не е просто D, а двойно D? Все пак, щеше да е гадно да не извика от своя страна Елиз в пробната, след като тя я покани.
Елиз се намръщи на дънките.
— Тези изглеждат голямо менте.
— Какво ще правиш тогава? — попита Джени и подхвърли дънките на пейката зад себе си.
Елиз закопча униформата и обу черните си ниски обувки. Джени остана смаяна колко прилична-и-сладка-малка-ученичка изглеждаше Елиз, докато не я опознаеш.
— Ще взема „Севън“. Знам, че сега не стават, но смятам да отслабна 5 кг преди края на годината. И ти ще ми помогнеш.
Джени кимна. Не че тя не си купуваше неща, които й бяха малки.
Да, наричаше се мотивационно пазаруване. Правеха го всички амбициозни момичета.
Пробните в отдела за бельо бяха мръсни, претъпкани и лошо осветени. С гръб към Елиз, Джени свали шала си. После съблече пуловера си и го метна върху стола в ъгъла. След това свали бялата тениска и покри несъзнателно гърдите си с ръце.
— Кой сутиен ще пробваш първо? — попита Елиз, докато преглеждаше пластмасовите закачалки, които Джени беше награбила. — Черния дантелен с готината закопчалка или белия удобен сутиен с широки презрамки?
— Подай ми черния — промърмори Джени и я доближи да го вземе. Тя разкопча грозния си бежов суперподдържащ сутиен „Бали“, който падна на земята и започна да се мъчи с черния сутиен, продължавайки да се прикрива с ръце. Презрамките на черния сутиен бяха по-къси и закопчалката беше странен метален клипс. Джени вдигна глава и срещна погледа на Елиз в огледалото. Пробната имаше тристенни огледала — тоест нямаше голяма полза Джени да й обръща гръб.