Синдер - Марисса Мейер 12 стр.

 Чух  започна Каи и изправи стойката си. Като навлажни уста, той влезе вътре. Зад него вратата щракна. Малката стая беше осветена само от една настолна лампа и яркия флуоресцент на изолатора.

Каи надникна в стаята на болния и видя един мед-дроид да покрива с бял чаршаф затворените очи на баща му. Лудо блъскащото се в гърдите му сърце замря.

 Закъснял съм.

Торин се раздвижи.

 Само няколко минути  той се отлепи с мъка от стената. Каи забеляза бръчките по лицето на съветника, уморените му от безсъние очи, а също и недокоснатия чай точно до портскрийна. Вместо да се прибере и да си легне, той беше останал да работи до късно.

Неочаквано изтощението се стовари върху Каи и той опря горящо чело върху хладното стъкло. И той трябваше да остане.

 Ще насроча пресконференция  гласът на Торин беше глух.

 Пресконференция?

 Страната трябва да научи. Всички заедно ще скърбим.

За кратък миг Торин сякаш се разтресе, но с отмерено дишане прикри вълнението си.

Каи стисна очи и ги разтърка с пръсти. При все че знаеше, че е неизбежно, че баща му е болен от тази нелечима болест, всичко все пак изглеждаше нелепо. Всичко беше изгубено толкова бързо. Не само баща му. Не само императорът. Младостта му. Свободата му.

 От теб ще стане добър император  обади се Торин.  Точно като баща ти.

Каи се отдръпна от него. Не искаше да мисли за това, за собствената си неопитност. Беше още млад и глупав, твърде наивен и пълен с оптимизъм. Нямаше да може да се справи.

Зад тях екранът избръмча и мек женски глас каза: Входящо съобщение от кралица Левана от Луна за Каито, кронпринца на Източната република.

Каи се извърна. С изключение на въртящия се глобус в единия ъгъл, който известяваше, че има получено съобщение, нетскрийнът беше празен. Всяка опасност да заплаче изчезна пред прииждащото главоболие. Въздухът се сгъсти, но нито един от двамата не помръдна.

 Как е узнала? Толкова скоро?  попита Каи.  Сигурно има шпиони.

С ъгълчето на окото си видя как Торин го измери с поглед  предупреждение да не започва отново с конспиративните си теории.

 Сигурно охранителят на чародейката те е видял  отвърна той.  Да тичаш посред нощ в двореца  какво друго може да означава това?

Като стисна зъби, Каи се изправи в целия си ръст и поздрави екрана като враг.

 Предполагам, че траурът завърши  измърмори той.  Екран, приеми съобщението.

Екранът се освети. Щом видя лунната кралица, Каи се наежи  като вечната невеста главата и раменете й бяха покрити с богато украсен кремав воал. Покривалото скриваше всичко и само загатваше дълга черна коса и неясни черти. Обяснението на лунитяните беше, че красотата на кралицата им е дар, който недостойните земляни не бива да виждат, но Каи беше дочул, че обаянието на кралицата  нейната способност да внушава на хората, че е божествено красива, като манипулира мозъчните им вълни  не може да се предава по нетскрийна и затова тя никога не се показваше по него.

Но каквато и да беше причината, очите на Каи винаги смъдяха, когато гледаше по-дълго увитата в бяло фигура.

 Скъпи мой принц  регент  със захаросан глас произнесе Левана,  позволете ми първа да поднеса своите съболезнования за загубата на баща ви, добрия император Рикан. Нека почива в мир.

Каи хвърли хладен поглед към Торин. Шпиони?

Торин не отвърна на погледа му.

 Въпреки скръбния случай, с нетърпение очаквам да продължа диалога с вас, новият владетел на Източната република на Земята. Тъй като не виждам причина да отлагаме разговорите до бъдещата ви коронация, считам за уместно да насрочим среща веднага, щом това бъде удобно за вас в тези времена на скръб. Ракетата ми е готова. Мога да потегля още при следващия земен изгрев, за да изкажа съчувствието си и лично да ви поздравя. Ще известя чародейката ми да очаква пристигането ми. Тя ще се увери, че покоите ми са обзаведени подобаващо.

Моля ви да не се безпокоите за моето удобство. Не се съмнявам, че в тези трудни дни ще имате много други грижи. Солидарна съм с вашата мъка и скръбта на Републиката  като отметна глава, тя завърши съобщението си и екранът почерня.

Зяпнал в почуда, Каи се обърна към Торин. Притисна юмруци в страните си, преди да са почнали да треперят.

 Тя иска да дойде тук? Сега? Та и петнайсет минути не са минали още!

Торин прочисти гърло.

 Трябва да обсъдим това сутринта. Преди пресконференцията вероятно.

Каи се извърна и заудря глава в прозореца. Зад стъклото очертанията на баща му почти не се виждаха под белия чаршаф, досущ като кралицата и нейния воал. През последните седмици императорът беше отслабнал толкова, че фигурата му приличаше повече на кукла, отколкото на мъж.

Баща му вече го нямаше. Не можеше да го защити. Не можеше да му даде съвет. Не можеше да управлява страната си. Никога вече.

 Тя мисли, че съм слаб  изрече Каи.  Ще опита да ме убеди да приема брачен съюз сега, докато все още цари хаос  той изрита стената и прехапа устни да не изкрещи от болка. Беше забравил, че е бос.  Може ли да й откажем? Да й кажем, че тук не е добре дошла?

 Не съм уверен, че това ще е израз на мира, който баща ви се мъчеше да постигне.

 Тя е тази, която през последните дванайсет години ни заплашва с война!

Торин сви устни, а тревогата в очите му обузда гнева на Каи.

 Ваше Височество, разговорите трябва да бъдат двупосочни. Ние ще изслушаме нейните искания, но и тя ще трябва да изслуша нашите.

Каи отпусна рамене. Обърна се, отпусна назад глава и се загледа в сенките на тавана.

 Какво искаше да каже с това, че чародейката ще приготви покоите й?

 Ще махнат огледалата, струва ми се.

Каи стисна очи.

 Огледалата. Вярно, бях забравил  той потърка чело. Какво им имаше на тези лунитяни? Но не кой да е, а кралица Левана. На Земята. В неговата страна, в дома му. Той потрепери.

 На хората това никак няма да им се хареса.

 Не, няма  Торин въздъхна.  Утре ще е мрачен ден за Републиката.

Глава седемнайсета

Кратко звънене прониза главата на Синдер, последвано от съобщение, което се завъртя на чернотата на съня.

Отне й минута да се отърси от упоението на съня и да осмисли изписващите се думи. Очите й се отвориха за стаичката без прозорци и тя се изправи в леглото. Цялото тяло я болеше от среднощното пътешествие до бунището. Изпитваше силна болка в гърба, като че старата таратайка беше я прегазила, вместо да седи безучастно, докато двете с Ико я бутаха и теглеха из малките улички. Все пак бяха успели. Колата беше нейна. Бяха я добутали до един тъмен ъгъл в подземния гараж на блока, където Синдер щеше да работи по нея всеки свободен миг. И стига никой да не се оплаче от миризмата, тя щеше да остане малката тайна между нея и Ико.

Когато най-сетне се прибраха у дома, Синдер заспа мигновено, сякаш някой беше натиснал бутона за захранването й.

За първи път нямаше кошмари.

Поне, докато съобщението не я събуди.

Помисли си за Пеони, съвсем сама в изолатора, и със сподавен стон се надигна от купчината одеяла. Надяна чифт ръкавици, отмъкна едно тежко копринено одеяло от гардероба в коридора и мина край Ико, която беше оставена в режим на съхранение и включена да се зарежда в хола. Почувства се необичайно, че излиза без андроида, но след това възнамеряваше да отиде право в двореца.

В коридора чу как някой ходи на горния етаж, а нетскрийнът мънкаше неясно сутрешните новини. За първи път в живота си, Синдер изпрати съобщение за кораб и докато излезе на улицата, той вече я чакаше там. След като сканира идентификационния си номер и даде координатите на изолатора, тя се настани най-отзад. Свърза се с мрежата, за да може да проследи пътя на кораба до изолатора. Картата, която беше пред очите й, показваше, че той се намира в индустриалния район, на двайсет и четири километра извън града. Целият град беше потънал в сенки, неясни, сънливи жилищни сгради, празни тротоари. Колкото повече се отдалечаваха от сърцето на града, сградите ставаха все по-ниски и все по-нарядко. Бледа слънчева светлина пълзеше по улиците и хвърляше дълги сенки по паважа.

И без помощта на картата, Синдер разбра, че са стигнали индустриалната част. Примигна, за да отхвърли картата и се загледа в профучаващите фабрики и ниските, масивни складове с гигантските ролетни врати, които можеха да поместят и най-големия кораб. Че и товарен кораб сигурно дори.

Като слезе, Синдер отново показа на скенера номера си, за да може корабът да таксува и без това почти празната й сметка, а сетне му нареди да я изчака. Отправи се към най-близкия склад, до чиято врата стояха група андроиди. Над вратата светеше чисто нов нетскрийн:

Тя преметна одеялото през едната си ръка и тръгна, като се мъчеше да изглежда самоуверена и се питаше какво да каже, ако андроидите я спрат. Но мед-дроидите явно не бяха програмирани да се справят със здрави хора, дошли в изолатора. Нещо повече, те не й обърнаха никакво внимание, когато ги подмина. Синдер се надяваше, че ще си тръгне също толкова лесно оттук. Може би трябваше да съобрази и да поиска пропуск от доктор Ърланд.

Щом прекрачи прага на склада, посрещна я зловонието на изпражнения и разлагаща се плът. Тя залитна назад и сложи ръка на носа си, а стомахът й се сви. Да можеше само интерфейсът в мозъка й да потиска миризмите също толкова лесно, колкото и шумовете.

Като пое дъх през ръкавицата, тя го задържа и се насили да влезе в склада.

Вътре бе хладно, циментовият под стоеше недокоснат от слънцето. Плътен зелен лист пластмаса покриваше тънката редица прозорци близо до високия таван, като обвиваше сградата в неприветлива дрезгавина. На тавана отгоре бръмчаха сиви крушки, но те бяха безсилни да разпръснат мрака.

Стените бяха опасани от стотици легла, покрити с всевъзможни одеяла  от дарения и от боклука. Беше доволна, че е донесла хубаво одеяло за Пеони. Повечето от леглата бяха празни. Изолаторът беше издигнат набързо едва преди няколко седмици  болестта пълзеше все по-близо към града. При все това мухите вече бяха усетили и изпълваха помещението с бръмчене.

Синдер подмина няколко болни, които спяха или гледаха безизразно в тавана. Кожата им беше осеяна в синьочерни петна. Онези, които все още бяха с ума си, стояха надвесени над портскрийновете си  последната им връзка с външния свят. Лъскави очи се вдигаха нагоре и проследяваха Синдер, докато тя минаваше бързешком.

Завари Пеони да спи увита в светлосиньо одеяло. Ако не бяха кестенявите къдрици по възглавницата, Синдер можеше и да не я познае. Лилавите петна бяха се разнесли нагоре по ръцете й. Макар че Пеони трепереше, челото й блестеше от потта. Приличаше на стара жена на прага на смъртта.

Синдер свали ръкавицата и докосна челото й с опакото на ръката си. Беше топло и влажно. Третият стадий на летумозис.

Синдер я покри с одеялото, после се изправи, като се питаше дали да я събуди, или е по-добре да я остави да си почива. Като се поклащаше на пети, тя се огледа наоколо. Леглото зад нея беше празно. На другото срещу Пеони, с гръб към нея, лежеше мъничка фигура, свита на кълбо. Дете.

Синдер подскочи, когато усети някой да я дърпа за лявата ръка. Пеони беше хванала стоманените й пръсти и ги стискаше с малкото останала й сила. Умоляващи, уплашени, ужасени, очите й гледаха Синдер. Сякаш Пеони виждаше призрак.

Синдер преглътна с мъка и седна на леглото. Беше почти толкова твърдо, колкото и пода в стаята й.

 Ще ме вземеш в къщи ли?  попита Пеони, а гласът й дращеше при всяка дума.

Синдер потръпна. Тя покри ръката на Пеони.

 Донесох ти одеяло  отвърна тя, сякаш това обясняваше присъствието й.

Пеони сведе очи. Прокара свободната си ръка по копринената материя. Дълго време никой не продума и тогава се чу писък. Пеони стисна ръце, а Синдер се извърна търсещо  беше сигурна, че убиват човек.

През четири редици една жена се мяташе и пищеше в леглото, молеше се да я оставят на мира, а невъзмутимият мед-дроид чакаше да постави инжекцията. След малко дойдоха още два дроида и хванаха жената, накараха я да легне и подадоха напред ръката й, за да я промушат.

Синдер усети как Пеони се сви до нея и се обърна, трепереше.

 Изкупвам някаква вина  изрече тя и затвори очи.

 Не говори глупости  възрази Синдер.  Чумата просто не е справедливо, знам. Но ти нищо лошо не си сторила.

Тя потупа Пеони по ръката.

 А мама и Пърл?

 И двете са съкрушени  рече Синдер.  Липсваш ни много. И двете са здрави.

Пеони отвори тревожно очи. Огледа лицето и врата на Синдер.

 А ти защо нямаш обрив?

Синдер разтвори устни и потърка разсеяно шия, но Пеони не дочака отговор:

 Можеш да спиш на това легло, нали?  тя посочи празното легло.  Нали няма да ти дадат някое легло далеч от мен?

Синдер стисна ръката на Пеони.

 Пеони, аз  тя се озърна, но никой не им обръщаше внимание. През две легла един мед-дроид помагаше на болния да пийне малко вода.  Аз не съм болна.

Пеони наклони глава.

 Но си тук.

 Да, знам. Сложно е. Виждаш ли, вчера отидох в центъра за проучвания на летумозис и там ме изследваха, и Пеони, аз имам имунитет. Не мога да се разболея.

Напрегнатото чело на Пеони се отпусна. Тя отново огледа лицето, врата, ръцете на Синдер, като че имунитетът й беше нещо явно, нещо, което веднага си личи.

 Имунитет ли?

С бързо движение Синдер потри ръката на Пеони, неспокойна, че беше споделила тайната си.

 Казаха ми днес пак да отида. Главният лекар смята, че може да ме използва, за да открие лекарство. Казах му, че ако намери нещо, каквото и да е, ти трябва да си първият човек, на когото ще го дадат. Накарах го да обещае.

Удивена, тя гледаше Пеони, чиито очи започнаха да се пълнят със сълзи.

 Наистина ли?

 Да. Ще открием лекарство.

 Колко време ще мине?

 Нне знам.

Пеони хвана ръката й и я стисна. Дългите нокти се забиха в кожата на Синдер, но дълго време мина, докато тя регистрира болката. Дишането на Пеони се беше учестило. Нови сълзи бликнаха от очите й, но част от мигновената й надежда в тях беше се изгубила, за да й остави само безумието на отчаянието.

 Не ме оставяй да умра, Синдер. Исках да отида на бала. Помниш ли? Ти щеше да ме запознаеш с принца  тя изви глава настрани и стисна очи в напразен опит да сдържи сълзите, да ги скрие, да ги изстиска по-бързо. Тогава остра кашлица се изтръгна от устата й заедно с тънка струйка кръв.

Синдер сгърчи лице и се пресегна да отрие с крайчеца на тежкото копринено одеяло кръвта от брадичката на Пеони.

 Не се предавай, Пеони. Щом аз имам имунитет, това значи, че има начин болестта да бъде победена. И те ще го открият. А ти ще отидеш на бала.  Помисли си да каже на Пеони, че Ико бе спасила роклята й, но осъзна, че тогава ще трябва също да й каже как всичко, до което някога се е докосвала, вече го няма. Покашля се и нежно махна косата от слепоочията на Пеони.  Има ли нещо, което мога да направя, за да се чувстваш по-добре?

Пеони поклати глава на износената възглавница и покри устата си с одеялото. Но тогава вдигна очи.

 Портскрийна ми?

Синдер трепна гузно.

 Съжалявам. Още не съм го поправила. Но още тази вечер ще го погледна.

 Искам само да пиша на Пърл. И на мама.

 Разбира се. Ще ти го донеса, щом смогна.  Портскрийна на Пеони. Андроидът на принца. Колата.  Пеони, съжалявам, но вече трябва да тръгвам.

Малките ръце я стиснаха.

 Ще се върна веднага, щом успея. Обещавам.

Пеони пое развълнувано дъх, подсмръкна, после я пусна. Пъхна слабичките си ръце под одеялото и потъна в него до брадичката.

Синдер се изправи и с пръсти оправи косите на Пеони.

 Опитай се да поспиш. Пази си силите.

С насълзени очи Пеони проследи Синдер.

 Обичам те, Синдер. Радвам се, че си здрава.

Сърцето на Синдер се сви. Като стисна устни, тя се наведе и целуна мокрото чело на Пеони.