Zidari - Petko Todorov

Петко Тодоров

ЗИДАРИ

Лица:

Дядо Милко, старейшина на селото

Майстор Брайно, глава на зидарите

Дончо, момък зидар

Христо, момък зидар

Рада, напета девойка, Христова изгора

Иван

Драган

Михо зидар

Стойко зидар

Герги зидар

Зидари, моми, момци, селяни и бежанци

Действието става в старопланинско село през дните на черното робство.

Действие първо

Септемврийска тиха вечер. Полянка, обрасла с върбалак от едната страна; от другата се дига чучур с дълго дървено корито. Край върбите, пряко полянката, се вие зад чучура път, водещ към сега строящата се черква, чиято скеля стърчи нататък. Над черквата, пръснати по рида, се дигат къщите на селото.

На чучура още никой няма. Откъм черквата се чуват препирни зидарите нещо се карат помежду си и пак се замиряват. След малко край върбалака по пътя се задават двама селяни. Единът стиснал под мишца къс шаяк, другият платно и в ръка носи бяло шише с ракия. И двамата отиват към зидарите. Откъм черква насреща им иде Старейшината държалив, прибран и пъргав старец, с тояга в ръка, но на тоягата още не се подпира.

По-старият селянин. От нас малко, от бога повече.

По-младият селянин. Да не им ядем хака. Мъжки караха хората. Камък на камък не бяха оставили кърджалиите: заловиха се, разчистиха, отново туриха темел, издигнаха я като я покрият сега беше.

По-старият селянин. Цяло село не си добрахме мисирят да им помагаме. Черква за четирисет дена как се изкарва!

По-младият селянин. За четирисет. Страх ги е да дадат повече.

По-старият селянин. Да нямаме ний таквози място, дето да се видим сбрани. Знаят те, агарянците.

Дядо Милко(като ги посреща и спира на полянката). На зидарите ли дар, Димо? Добра среща. Елате и вий, елате всички днес хубаво им се отсрамиха.

По-старият селянин. Туй викам и аз. Ний поокъсняхме момите ще земат вече да се сбират на чучура ама

Дядо Милко.Не вреди. И от пръв драго, и от сетен. Аз моя къща сякаш градя не мога да се откъсна. Десет пъти става се повръщам.

По-старият селянин. Да не споходим дарите, не ми даде сърце. Баджанака зе малко платно, аз малко аба бари за по един ръкав.

Дядо Милко. Тъй. Ами туй за уста Стойка ли? (Показва на шишето с ракия.)

По-младият селянин. Врекъл съм му го. Други дар не рачи. Майстора си иска своето.

Дядо Милко. Кой що може и всекиму каквото се пада. Тъй и село върви, тъй и черква се гради. Ей и клепалото докараха.

По-младият селянин. Докараха? Защо не го чукнахте, дядо Милко, да му чуйме гласа бари!

По-старият селянин. Тамам! Турците туй чакат.

Дядо Милко. Да го видите само. Елате. Да го умирим, гласа му по Глогинкова могила ще се чуй. Какво! До Добри дял стига. Всички християнски сърца ще събуди!

По-старият селянин. Първом да изкараме черквата нататък е лесна. Инак отива пак на вятър всичко.

Дядо Милко. То я изкарахме. Като дигне чук майстор Брайно чукът пее, камъка отдолу му отпява. Жива песен, в сърце ти вяра да насади.

По-старият селянин. Да се свърши, да си отдъхнем веднъж.

Дядо Милко. И с тази песен утре ще се дигне кръста отгоре. Днес донесе у дома ковача един кръст пет пари не рачи за него. За вяра, казва. Граматика пък го запопили вече, ама останал да направи един препис на Царственика и той за в черква. На престола редом с евангелието и Царственика ще туриме. Едното да укрепява във вяра, другото в род род и вяра да закрепим.

По-старият селянин(замислено поклаща глава). На какво сме се обърнали! Децата ни ще си забравят и рода, и вярата. Петровата дъщеря току-тъй ли се потурчи!

По-младият селянин. Бай, българи сме! Турци ни трепят, кърджалии ни палят теглим и от чужди, и от свои, ама и вярата ни, и родът ни са по-хубави! Де нашите жени срещнат мъж, не искат да знаят. Онези кадъни се свиват в харема, в кафез.

По-старият селянин. Ама нали наши сепотурчат, нали ний се трепем помежду си Изгубихме си вярата, ще си изгубим и рода.

Дядо Милко. Ела, Димо. Да видиш. Като дигнем черквата, децата си като изправим пред олтаря вярата си ще сетят, ще видят родът си ще се научат да мрат за тях. Откакто расте черквата, и сърцето ми порасна Аз пак се повърнах и с вас.

И тримата тръгват към черквата. След малко стигат до зидарите и Драган се изстъпва горе на скелята с дара.

Драган(обърнат към село, развява дара и нарежда едва чуто). Хее, и дядо Димо донесе дар. Здраве му от бога

Още преди старейшина да тръгне със селяните към черква, откъм село, стъкната с китка на чело, се показва Рада, дигнала бели менци на кобилица, иде на чучура. Тя се доближава до коритото, мълчаливо снема кобилица и подлага менцитеси да се пълнят. Налива си едина, туря другия и все продължава да надзърта към черквата мълчаливо. Когато селяните отминават с дяда Милка, откъм черквата се показва Дончо млад, плещест момък, препасан с хубава зидарска престилка, носи котел за вода.

Дончо(като се изправя на чучура пред Рада). Много си подранила, Радо.

Рада. Какво ти е теб подранила съм

Дончо. Не видиш. Менци ти прелели, не ги отместяш бари.

Рада(отместя си менците и после един след друг ги излива в коритото). За ред ли бързаш? На. Пълни си котела, само не ми боли главата.

Дончо. Защо си ги пълнила, защо ги изливаш! Христа ще чакаш.

Рада Христа. Я си напълни котела, че се върни да му кажеш да дойде.

Дончо(вперил очи с недоумение в нея). Да му кажа да дойде Че аз ли ще ви нося заръките?

Рада Какво ще ти стане да ми сториш едно добро. Или като си на Донча Арнаутина унука, ще ти падне честта?

Дончо. Приказват ти човешки, ти се подбиваш!

Рада Тъй зер, ами че как!

Дончо. Тряба някой като Сирака. Като кривне глава, да не му дири.

Рада Ти можеш ли кривна? Веднъж, тъй, да те видя само.

Дончо. Лесно се кривва. Когато на нищо не държиш, сам изправен като топола.

Рада Е, изправи се и ти топола да те види и да те познае всеки!

Дончо. Топола сянка не прави. Радо. Ти ме знаеш от какъв корен аз съм издънка и как съм отхранен.

Рада Бре, тебе. Теб самия искам веднъжда видя! Какво правил дядо ти, той го сторил и си отишъл вече!

Дончо. Дяда ми го знае и почита цяло село. Неговото име ний да не почерним, стига ни.

Рада Като ви стига преживяйте само честта и името на дяда си и ти, и вашите из къщи!

Дончо. Ти у дома щеше да бъдеш като у вас. Не ти харесваме иди пък у Сирака, хайде

Рада Мен ми е дотук дошло удома. Няма все в тази махала да стоя. Омръзна ми! Като бяхме малки, не помниш ли: оставях овчарите от нашата махала, с подолци си изкарвах овцете.

Дончо. Помня. И тогаз, както и сега. Искаше, дето казват старите: да оставиш питомното, дивото да гониш.

Рада(дига рамена). Защо ти викам, търси си някоя питомна, като тебе. Да се радва на името и родът ти.

Дончо. Че тебе ще те зачерни ли моя род?

Рада Мене дивото ми тегли сърце. На питомно съм сита! Когато на Игнажден се оберем, като сегне някоя в съда да извади моя пръстен и запеят момите, аз затворя очи да видя какъв момък ще ми излезе на късмет жив да го видя.

Дончо. Ти аслъ все със затворени очи си дириш късметя. Той пред пряга ти ти си затваряш очите.

Рада Какви момци ми са се мяркали!

Дончо. Амй аз някога не съм ли ти се мярвал?

Рада Ти? Ха Че откогато съм се родила, откогато се човек помня, все тебе гледам през плета. За тебе ли ще зема и по Игнажден да бълнувам.

Дончо(дига рамена). Сирака е по-преден от мен За него пък бълнувай. От пладня ела тук на чучура да го причакваш.

Рада(с насмешка). Ами тебе ли да дойда да причаквам, бре! Че тебе виждам, когато излязваш и когато влязваш. Знам какво мислиш какво ще ми кажеш, знам. И на чучура ли да те причаквам. За какво ми си?

Дончо(въздиша). Откогато ти се завъртя ума подир Сирака, не ти трябвам вече. Пък мене ти още по легна на сърце оттогази, Радо.

Рада(дига рамена). Да не са се свършили момите по света за тебе?

Дончо(вперя очи в нея). Нямаш ли вяра, или сърце ти камък е станало! Защо приказваш тъй?

Рада Какво пак? Не мога да слушам да ми хленчат!

Дончо. Глас да имах, заплакал бих дори, да чуеш какво ми е наболяло на сърце.

Рада Ще ти прилича тогава, да видиш. Я, остави ти тези, стъпи си на краката. Сега тъкмо захващат седенки, на десет моми бари да завъртиш ума! Да тръгнат с магии и чемери да те гонят!