Рада Какво пак? Не мога да слушам да ми хленчат!
Дончо. Глас да имах, заплакал бих дори, да чуеш какво ми е наболяло на сърце.
Рада Ще ти прилича тогава, да видиш. Я, остави ти тези, стъпи си на краката. Сега тъкмо захващат седенки, на десет моми бари да завъртиш ума! Да тръгнат с магии и чемери да те гонят!
Дончо. Не мога аз моми да въртя. Не съм като Сирака. Където погледна всички ще ме видят; река ли приказка, знаят с гвоздей е закована.
Рада Тогази стига си се усуквал около мене, да ставаш за смях на хората.
Дончо. Защо за смях? Смешно ли е, че подир тебе ми тегли сърцето? Че все тебе гледам да видя тебе да срещна и китка от твойто чело искам? (Изпада в умиление и после нерешително посяга да вземе китката и.) Дай ми китката си, Радо! Веднъж и на мене я дай. Пред моите очи е цъфтяла ще я зема
Рада(равнодушно, без да се противи). Като я земеш! Малко чупеше едно време плета за кокичето ми, като не цъфтеше твойто у вас, в мъртвината. Завистлив беше и тогази и сега пак арнаутска завист те яде.
Дончо. Тебе ти се досвидя, дето ми я даде.
Рада Аз китка досега никому не съм дала. Който иска, не пита. Той ще налита, аз ще се браня. Ако ме надвий, нека я земе.
Дончо. От мене защо не се брани?
Рада(с присмех). А-ах, да махна два пъти, и ще се разтрепереш за името на дяда си.
Дончо(обидено). Тъй ли?
Рада Пък и на тебе ли ще зема да се преструвам Да се закачаме. Чунким не се знаем и двама.
Дончо(като и хвърля китката). Не ми тряба. На ти я!
Рада Само да ми ягмисаш цветете.
Дончо. Не съм то ягмисал.
Рада Аз имах кому да го дам.
Дончо. Пак му го дай!
Рада От земята, хвърлена китка ще му дам.
Дончо. Ами все от чело ли за него?
Рада Защо? Или той като е сирак
Дончо Сирак съм аз. Ти и майстор Брайно му дадохте преднина на цяло село на главата да се качи. Той не е сирак!
Рада На когото е дадено да излезе напред, той и без людска помощ
Дончо. Дадено! От кого? Какво е той по-преден от мене?
Рада По-преден, че те задгърби.
Дончо. То още не се е минало. Чакай. Ще видим. Аз днес на градежа му наведох носа да се дига пред мене няма да го оставя!
Докато Рада и Дончо се разправят, откъм черква се приближава Христо и без да го видят те, той се изправя помежду им. Христо е Дончова пора момък, но по-пъргав от него, препасан с кожена зидарска престилка, поопръскан с вар иде тьй, както си е работил.
Христо. Ти какво правиш тука?
Дончо. То не е твоя работа.
Христо. Ти и тука ли мислиш ще се намери някой като уста Драгана да ти земе страна?
Дончо. Страна съм си аз.
Христо. Каква е тази китка?
Дончо. Теб като не ти мина на градежа, тука ли дойде да си изкарваш?
Христо. На градежа ний пак ще се разправяме. Какво е туй цвете, те питам?
Дончо. Нямам сега време за разправии и тука.
Христо. Като нямаш защо си се спрял да и крадеш китката?
Дончо. Спрях се. Ай тъй. И на теб сметка ли ще давам?
Христо. Че кой си ти?
Дончо. Аз не сбирам като Коняра дружина, мома да крам. С Биляркиния син не съм ходил по седенки и черкова на своя глава не смятам да дигам.
Христо. А-а, ти само което ти е на пай, него пазиш. Черква под земята правиш да има де да се къташ ти и другите като тебе.
Дончо. Ще се кътаме. Теб ще гледаме?
Христо. Затуй си сбрал дружина! Черква да градиш и момите да вардиш!
Дончо. Няма да ви оставим като кърджалии да връхлитате върху махалата, момичетата да отвличате.
Христо. Пъй да се не види макар! Дигни тогази едно кале, че се затворете в него да ги браните.
Дончо. И кале, когато потряба
Христо. Ама черквата ще остане отвън. Да бяхте държали на мойта да дигнем черквата на сборището, щеше да падне тъкмо сред калето.
Дончо. На хубаво място си е тя, черквата.
Рада. Ама отде-накъде вий ще ни пазите от подолци. Мене ще пазите?
Дончо. И тебе, и всички. Като нямате ум да се вардите сами, ний ще ви вардим.
Рада. Таквизи вардачи аз има де да ги гудя.
Христо. На гръстето.
Рада. Гаргите да плашат!
Дончо. Или вий тях, или те вас!
Христо. Какво? Я, кажи още веднъж. Къде ще ме гудите?
Дончо. Където ти е мястото, До Биляркини.
Христо. Мен ти ще ме гудиш!
Дончо(клати утвърдително глава). И билюка на Коняра биля ще те проводя да стигнеш!
Христо(стисва юмруци, погледва го и подигравателно се усмихва). Хъм
Дончо. На тях черква дигай! Всеки от тях на своя глава кара. Тъкмо за тебе е там. Нямаш ти работа у хаджи Славови да се вреш.
Рада. Ама аз да не съм ви останала от някого стока, помежду си да ме делите. Какво се репчите и двама?
Христо(дръпва Рада). Ти стой. Не се меси. Той от тази сутрин си е повлякъл пояса
Дончо(дига си котела и тръгва да си ходи). Не ми е сега до разправии. То ще му доде времето.
Христо(като му препречва пътя). Къде ще вървиш? Чакай де!
Дончо. Я се бягай от пътя ми!
Христо. Там на градежа как ти е до разправии, пък оттука
Дончо. Бягай от пътя ми, ти казвам!
Христо(хваща го за скутовете и го разтърсва). Да си туриш ти обица на ухото: да знаеш, че си поплювко!
Дончо(оставя по-скоро котела, отдръпва се и измъква скрит отзад в пояса си нож). Ще ти дам сега един поплювко, да ме помниш!
Христо(дръпва кобилицата от Радините ръце и изведнъж се хвърля срещу Донча). Една кобилица в главата, стига ти!
Дончо(неволно се стъписва крачка). Посмей само, пристъпи!.
Христо. Като пиле ще заперпелиш!
Рада(писва и се хвърля към Христа). Христо! Чакай! Какво правите!
Сепнати от Радиния вик, се извръщат старейшина, двамата селяни и зидарите откъм черква.
Дядо Милко. Хе, чакайте! Какво пак!
Христо(спрян от врявата наоколо, отпуща кобилицата). Щях да ти кажа!
Дончо. Да се свърши черквата Ще се разправим.
Старейшина, селяните и след тях майстора и някои от зидарите оставят работата и всички се стичат на поляната.
Дядо Милко. Едина извадил нож, другия кобилица туй пък какво е? На какво мяза? Все ний ли ще си ядем главите помежду си?
Майстор Брайно(личен мъж, едва наближава петдесет години. Като пристъпва бавно към чучура). Дотам ли я докарахте?
Дядо Милко. Какво делите? Няма ли за вас работа оставили сте градежа, да се трепете. Не знайте. Ей четирисетте дена минават, изина се свърши други ден като дойде субаша, неизкарана черквата ще ни накара да я съборим!
Иван(по-млад зидар, но с лична здравина и умна приказка зел преднина пред другите. Пристъпва към Донча). От отзарана цял ден се делякате отделихте се и тука
Дончо(посяга да се оправдава). Че аз си тръгвах. Аз нищо не му думах
Драган(най-старият зидар, побелял човек, с уверена приказка. Доближава се малко гневен към Рада). Все за хаджи Славовата, все за таятават всички крамоли тука! Не остави тя момък на мира в селото!
Рада(дига рамена, малко смутена пред множеството). Че какво аз
Дядо Милко(в същото време с няколко зидари, струпани около Донча). Тебе, Дончо, не те ли е срам?
Драган(който с други няколко зидари, струпани около Рада, гледа я в очите и клати сърдито глава). Какво ли какво!
Дядо Милко(продължава, към Дончо). Кое име носиш? Дядо ти ни е довел тука от полето, закътал ни е родът сега искаме неговото дело да закрепим с черква, ти си дошъл да се биеш!
Драган(също продължава, обърнат към Рада). Таквизи като тебе, дето са само за свади едно време им мятаха черната качулка на главата, че в манастиря.
Стойко(зидар, хванал вече да побелява, все припрян без шише ракия в пояс не ходи). В манастиря! Там им е мястото!
Драган. Няма тука цял род да си остави черк вата за твоите черни очи!
Герги(хванал вече да побелява зидар, като дърпа Драгана). Остави я, уста Драгане. За тази! За черните и очи! Да не бяха се яли за нея, от отзарана да сме покрили и забравили.
Драган(към Рада). Какво ме гледаш!