Отдолу, за разлика от това, което бяхме видели досега, всичко беше едно огромно зелено петно. Пресичахме района на екватора. Дъждовната гора покриваше всичко. Безкрайна зелена съвкупност от листа. Нещо подобно би било целта на следващото ни пътуване изкачване с лодка по река Амазонка със спирки, за да се насладим на множеството форми на живот на това място. Вече бяхме видели необятността на една обезлесена савана и сега исках да видя величието на море от преливаща растителност и живот. За да мога да се придвижвам с помощта на мачете през почти непроходимата дъждовна гора, да се науча да си набавям храна, да се срещам с изгубени за цивилизацията племена, да видя екзотични животни и растения... но, това щеше да е догодина, ако успея отново да убедя приятелите си; а ако ли не Северна Италия не изглеждаше чак толкова лоша.
Силен шум като от експлозия, последван от много рязко движение на самолета, ме накара да напусна фантастичния си свят. Апаратът започна да се клати във въздуха и скоро ми се стори, че съм във влакче в увеселителен парк. Озовах се легнал на пода в средата на пътеката върху една жена. Станах някак си и се върнах на мястото си, опитвайки се да не падна отново. Писъци на паника отекваха от всички страни. Настана пълен смут.
Пожар, пожар, уцелеха крилото! извика някой от другата страна на пътеката на самолета.
Вдясно! посочи друг пътник.
Първоначално не знаех какво има предвид, но когато погледнах през прозореца от онази страна, видях гъст пушек, от който изглеждаше, че е нощ, една трагична нощ. Самолетът правеше все по-резки движения. Някои хора започнаха да крещят. Нервният и едва разбираем глас на пилота се чуваше от високоговорителите, казвайки ни, че партизанската група в Конго, над който прелитахме, ни е ударила с ракета и че ще извършим принудително кацане. Една жена получи истеричен пристъп и се наложи две стюардеси и един мъж, който предложи да помогне, да я успокоят и да я сложат да седне. Ние тримата седнахме бързо. Закопчахме предпазните колани и застанахме в позицията, която стюардесата беше показала, когато се качихме в самолета: с глава между коленете, вперили поглед в не толкова успокояващия метален под. Бяхме ужасени. Докато бях в това неудобно положение, си спомних, че веднъж по новините бяха говорили за тези бунтовници, които разполагаха с финансови средства, защото контролираха една от мините за диаманти в страната или скъпоценния колтан минерал, който съдържа основен метал за производството на карти за мобилни телефони, микрочипове или компоненти на атомни електроцентрали. Това беше нещо като кървава гражданска война, в която всички околни държави имаха икономически и военни интереси и която продължаваше вече над двадесет години и като че ли нямаше край.
Клатенето на самолета беше толкова силно, че ме изтласкваше напред отново и отново с такава сила, че предпазният колан се притискаше към стомаха ми, изкарвайки въздуха ми и удряйки главата ми в предната седалка. Забелязах как носът на самолета сочеше към земята и започваше шеметно спускане. Шумът беше адски, като хиляди двигатели, работещи наведнъж с пълна газ. Точно преди самолетът да достигне земята, пилотът издаде последно предупреждение по високоговорителя. Щеше да направи опит за принудително кацане на една поляна, която беше локализирал. Последното нещо, което си помислих е, че всички щяхме да загинем при сблъсъка. След това всичко беше смут, силни звуци, удари, тъмнина...
Когато дойдох в съзнание, имах много силно главоболие. Сложих ръка на челото си и забелязах, че кърви леко. Имах също синини и драскотини по цялото тяло; най-вече едно голямо ожулване със силно зачервена кожа, където ме беше притискал коланът. Прекарах пръсти отгоре и усетих силно смъдене, което ме накара да стисна зъби. Погледнах приятелите си. Хуан изглеждаше в шок; издаваше звук подобен на жалващо се сумтене и се движеше леко; Алекс... Алекс изобщо не се движеше; лицето му, преди винаги ведро и жизнено, беше напълно бледо, гримасата му беше скована, кръвта му изтичаше обилно от тила. Повиках го отчаяно, отново и отново. Докоснах лицето му, беше силно сковано, взех го в ръцете си и го разтърсих леко, викайки го, умолявайки го. Алекс беше мъртъв, мъртъв. Тази дума отекваше в главата ми отново и отново, сякаш беше нейно собствено ехо. Мъртъв.
Разстроен, безсилен пред ситуацията, се опитвах да се окопитя. В главата ми звучеше туп-туп-туп, вероятно от удара. Чакай малко! Не беше в главата ми. Отдалеч чувах звука на барабани в повтаряща се мелодия. Изглеждаше, че някой говори в далечината.
Разстроен, безсилен пред ситуацията, се опитвах да се окопитя. В главата ми звучеше туп-туп-туп, вероятно от удара. Чакай малко! Не беше в главата ми. Отдалеч чувах звука на барабани в повтаряща се мелодия. Изглеждаше, че някой говори в далечината.
Мамка му! помислих си.
Изправих се, залитайки. В главата ми се появи идея. Ако са ни свалили партизаните, те ще дойдат тук и ще ни вземат като пленници и може дори да ни убият. Трябваше да тръгнем незабавно. Първата ми реакция беше да предупредя Алекс, но когато обърнах глава и го видях отново, осъзнах смъртта му за пореден път. Останах неподвижен в продължение на няколко секунди, докато успях отново да се окопитя. Приближих се до Хуан, който не беше мръднал от мястото си и се беше разтресъл няколко пъти, както някой, който спи и има кошмар.
Хуан, - запелтечих аз - трябва да се махнем оттук.
А Алекс? промърмори той, без да отвори очи.
Алекс... Алекс е мъртъв, Хуан отговорих, опитвайки се да не рухна. Хайде, Алекс е мъртъв и ние също ще бъдем, ако не се махнем. Мъртъв е.
Препъвайки се, започнах да търся раницата си сред хаоса, докато най-накрая я намерих. Взех я и се насочих към задната част на самолета. В тази част едната страна гореше и беше много горещо. Целият самолет беше пълен с хора, разпръснати в най-необичайни позиции, някои ранени, други опитващи се да се окопитят, а трети бяха мъртви. От всички страни се чуваха крясъци, стенания и мърморене. Стигнах до кухненската част и прибрах в раницата си всичко, което намерих: кутии с безалкохолни, сандвичи, кутии с неидентифицирани неща, вилица. Когато я напълних, се върнах при Хуан и взех раницата му, която беше върху една жена. В нея сложих няколко одеяла от самолета. Тогава си спомних за аптечката и се върнах в кухнята. Беше там, на пода, отворена и с всичко разпръснато. Взех каквото успях от нещата около мен и отидох да взема Хуан.
Хайде, Хуан, да се махаме оттук.
Не мога прошепна той всичко ме боли.
Хайде, Хуан, трябва да станеш или ще убият всички ни. Ще оставя раниците навън и ще дойда за теб.
Добре, добре, ще опитам отвърна той, като се разклати леко на място.
Грабнах двете раници и излязох, като все още залитах малко от шока от удара. Трябваше да положа големи усилия, за да не спра да помогна на други хора, но не знаех с колко време разполагам и само исках да живея. Да живея още един ден, за да видя още един изгрев. Бяхме от едната страна на поляна в дъбравата. Очевидно пилотът се беше опитал да кацне тук, като се възползва от липсата на дървета, но се беше отклонил малко. Беше загубил лявото крило при удара с големите дървета. Голям димен стълб се издигаше от самолета към небето, позволявайки на всеки да го види в радиус от много километри. Навлязох леко в гъсталака и оставих раниците под едно голямо дърво. След това се обърнах с намерението да се върна в самолета, но в този момент група въоръжени чернокожи мъже нахлуха на поляната от противоположната страна на мястото, където бях. Залегнах бързо и се скрих зад един дънер. Усетих пробождаща болка в стомаха. Партизаните, някои облечени в камуфлажни дрехи, а други в цивилни дрехи, заобиколиха самолета, насочвайки оръжията си и крещейки, без да спират. Не разбирах нищо от това, което казваха, но от района, в който се намирахме, трябваше да е суахили или кой знае какво.
Nitoka! крещяха те отново и отново. Enyi! Nitoka!Maarusi!1
Скоро от самолета започнаха да излизат някои озадачени и смутени пътници. Партизаните ги бутаха безцеремонно на земята и ги претърсваха старателно. Пристигаха още бунтовници. Един от пътниците, мъж, който седеше пред нас, се изнерви и стана, опитвайки се да избяга. Партизаните изстреляха няколко патрона по него с автоматите си, което предизвика смъртта му почти мигновено. В този момент на смут Хуан излезе от самолета и хукна в посока, обратна на мястото, към което всички бяха насочили вниманието си.
Basi!2, Basi! изкрещяха няколко бунтовници, когато го забелязаха.
Nifyetua!3 извика един, който изглежда беше водачът, когато Хуан беше на път да достигне края на поляната.
Тогава двама от тях, без да се бавят, го разстреляха с автомат в гърба. Някои от куршумите преминаха близо до мен, свистейки. Наведох глава и зажумях силно, вярвайки наивно, че това може да ме спаси от снарядите. Той падна на колене едва на пет метра от мястото, откъдето наблюдавах, и преди да се срине напълно, успя да ме види приклекнал и ми посвети последната си усмивка.