Nitoka, maarusi! продължаваха да викат по посока на самолета.
Не трябваше да полагам много усилия, за да не крещя, тъй като бях напълно безмълвен и парализиран. Не знам колко дълго съм бил в това състояние, но когато успях да се окопитя, разбрах със сигурност, че имам само един изход: да бягам, за да се спася. Взех двете раници и се отдалечих, навлизайки в буйната растителност на дъждовната гора възможно най-безшумно, което беше трудно, тъй като залитах и бях неспособен да контролирам изцяло болезненото си тяло. Не знаех накъде да поема, но ми беше ясно, че колкото повече дистанция оставя между тези диваци и себе си, толкова повече възможности да оцелея щях да имам.
Вървях в продължение на почти два часа, подтикван от ужаса, от страха от смъртта, докато краката ми не можеха повече и паднах на земята в безсъзнание. Имах чувството, че раниците бяха пълни с камъни. Лявото коляно ме болеше силно. Откакто се контузих, играейки футбол, не се беше излекувало напълно и все още ми създаваше проблеми от време на време, когато го претоварех. Отворих раницата си и извадих безалкохолно. Все още беше леко студено. Изпих го на един дъх. Потях се обилно, по брадичката ми се стичаха капки пот, сякаш току-що беше валяло или току-що бях излязъл от басейна. Задъхвах се и отварях уста, опитвайки се да поема въздух с дълбоки вдишвания. Задавих се от прекалено бързото преглъщане, започнах да кашлям силно и си помислих, че се давя. Когато успях да се успокоя малко, все още задъхан, си дадох сметка, че има по-малко светлина, свечеряваше се. Алекс загина при катастрофата, Хуан беше разстрелян; загубих двамата си най-добри приятели в един миг поради глупостта на гражданска война, която не разбирах и за която не ми пукаше. Защо не се убиват помежду си? Защо нас? Защо моите приятели, защо Алекс, защо Хуан? Копелета! Ако зависеше от мен, нека да пукнат всички заедно. Заради тях сега бях сам, на това скапано, влажно, потискащо, задушаващо място, без приятелите си. Защо аз, защо те? Смъртта на Хуан, разстрелян от тези диваци, минаваше през главата ми отново и отново, сякаш беше филм. Светлината в очите му избледняваше при последния поглед, който ми посвети... Опитах се да не мисля за това, да го скрия в някоя тайна гънка на ума си, но нямаше начин. Преди няколко часа бяхме заедно, смеехме се, докато си спомняхме смешните случки от пътуването, а сега...
Плаках дълго време, не знам колко, но ми се отрази много добре. Когато успях да спра, се почувствах много по-добре, или поне по-спокоен. Вече се виждаше, че се здрачава тъмната дъждовна гора навлизаше в света на мрака. Трябваше да намеря място, където да мога да спя. Беше ме страх да спя на земята, особено в случай, че бунтовниците ме откриеха, но и сънят върху дърво не ми даваше спокойствие заради змиите, онези врякащи маймуни или някой друг див и гладен звяр. Трябваше да взема решение: змии или въоръжени и разярени мъже? Змиите ми се струваха по-добър вариант, поне все още не ми бяха сторили нищо. Потърсих дърво, което да изглежда лесно за катерене, трудно за змиите и да има място, където да се настаня да спя.
В този момент осъзнах невероятния брой видове дървета и растения, които имаше. От най-малките растения, почти миниатюрни, до дървета, високи повече от петдесет метра, чийто ствол стърчеше над останалите, без да му се вижда края, цяла смесица от различни видове флора, осеяна навсякъде; включително много високи палми с изтъркани нарисувани листа и дълги няколко метра с компактни и плътни съцветия4. Имаше горен слой от дървета от около тридесет метра, като някои изпъкваха силно над останалите, след това втори слой с височина около десет или двадесет метра с издължена форма като кипарисите по нашите гробища и трети слой с височина от пет до осем метра, където достигаше много по-малко светлина. Имаше и храсти, млади екземпляри от различни видове дървета, макар и малко, и слой от мъх, който покриваше почти всичко в някои части, както и множество лиани, изкачващи се по всички стволове, висящи от всички клони. Цветя и плодове от всички страни, особено в най-високите слоеве, недостижими за мен. Чуваха се също всякакви животни. Не беше лесно да ги видя, но чувах безброй видове чуруликания на птици, викове на маймуни, клатещи се над мен клони, когато някои от тях преминаваха, насекоми жужаха около цветята и навсякъде, дори някакво сухоземно животно, чиито стъпки чу като далечен шум. Пеперудите и останалите насекоми пърхаха навсякъде. Ако не беше ситуацията, в която се намирах, щях да се радвам на едно толкова красиво място, но в този момент всичко беше потенциална пречка за оцеляването ми. И всичко ме плашеше.
След кратко търсене намерих дърво, което ми се стори подходящо, и се качих с двете раници на гръб. Струваше ми се, че тежат ужасно много и коляното ми плачеше за почивка. Когато бях достатъчно високо, за да се чувствам в безопасност, но не достатъчно, за да се утрепя или да се нараня сериозно при падане през нощта, се наместих възможно най-добре между два дебели клона, които бяха почти успоредни един на друг, и се завих леко с едно от малките одеяла от самолета, които бях взел, а другото използвах за възглавница. В небето можех да съзра как невероятен брой големи тъмнокафяви прилепи махаха с криле по онзи характерен за тях начин, все едно пърхаха хаотично и се движеха импулсно5. Не знаех как да ги преброя, но сигурно имаше хиляди, които кацаха най-вече по палмите, за да ядат плодовете им, мислех си аз, или пък за да уловят насекомите, които ядяха плодовете.
Сигурно съм спал два часа на малки интервали от петнадесет или двадесет минути. Шумовете ме тормозеха от всички посоки, постоянно чувах стъпки, гласове, крясъци, грачения, пронизителни писъци, бръмчене, шепоти, едно нестихващо мърморене, което непрекъснато се усилваше и намаляваше. Дори на няколко пъти ми се стори, че чувам агонизиращия вик на дете и слонове, които ревяха. Не знаех дали беше истина или просто така ми се струваше. От време на време чувах доста обезпокоителен рев, който ме караше да си представя някакъв див звяр, който ме поглъща, докато спя. Понякога мъката не ми даваше да дишам, притискайки сърцето ми почти болка. Всеки звук, всяко движение, всичко, което се случваше около мен, беше мъчение, усещане за незабавно задушаване. Веднага щом успеех да заспя, нещо все ме караше да се събудя от уплаха. Понякога виждах проблясващи очи в мрачната нощ и, за да се опитам да се утеша, се казвах, че това е просто бухал или най-близкият му роднина по тези краища, но опитите да остана позитивен бяха краткотрайни и накрая винаги виждах котки с безскрупулни намерения или някоя опасна змия, търсеща плячка. Друг път ми се струваше, че чувам близки изстрели, периодични избухвания, но ако заслушах внимателно, не можех да чуя нищо.
Хавиер! чух как Алекс ме викаше
Да, къде си? казах, като се събудих стреснат.
Хавиер! чух отново.
Огледах се във всички посоки, измъчен, очакващ, нетърпелив да видя приятеля си. Докато не осъзнах, че Алекс беше мъртъв и че съм сам и без никаква помощ насред дъждовната гора. Плашеше ме това, че не можех да разчитам на някого, който би могъл да ми помогне, с когото да споделя болката си в този момент, да споделя отчаянието си. Не биваше да се паникьосвам, за да оцелея, трябваше да прогоня лошите мисли от главата си, но ми беше невъзможно. Задушаващото усещане за самота ме принуди да се задълба в страховете си.
Хавиер, Хавиер!
През цялата нощ викът му беше непрестанен, любопитен, приканващ. Щях да отида при него, ако знаех къде.
ДЕН 2
КАК ОТКРИВАМ ЧУДЕСАТА НА ДЖЪДОВНАТА ГОРА
Не, не го убивайте! извиках, треперейки конвулсивно, което предизвика падането ми от дървото с тупване.
Отърсих се, бягайки от собствените си призраци, пренебрегвайки болката от падането. Огледах се от всички страни, напълно дезориентиран и за миг неподвижен, присвит, хленчещ като тежко ранено животно. Докато разтривах наранения си гръб, разбрах, че това е било кошмар, един съвсем реалистичен кошмар, като се има предвид, че преживях отново смъртта на Хуан, катастрофата на самолета, отново безжизненото тяло на Алекс в ръцете ми. Потта се стичаше по челото ми, ръцете ми трепереха. Поех дълбоко въздух и реших да тръгна, просто исках да се отдалеча възможно най-много от самолета, в който бях загубил част от живота си. Миналото ми беше ужасяващо, а бъдещето ми мрачно.
Гърбът ме болеше много заради позата, която бях заел, заради падането или и заради двете едновременно и бях малко разстроен. Покатерих се пъшкайки, за да взема раниците и установих, че раницата с храна липсва. Така подскочих от изумление, че замалко да падна от дървото отново. Без тази раница бях за никъде. Потърсих уплашен сред клоните и когато си помислих, че никога няма да я намеря, видях, че е паднала на земята и цялото ѝ съдържание беше разпиляно. Възможно е да я бях хвърлил аз, повличайки я при падането ми или шавайки през нощта. Слязох внимателно с другата раница на рамо и събрах всичко, което намерих: три кена с безалкохолно, сандвич със салам, няколко нахапани бисквитки, пълни с мравки, кутия с малки пакетчета сол за салати и двете кутии, които се оказаха пълни със сладко от дюля. Останалите неща бяха изчезнали; предполагам, че ги бяха взели животните. Това ме наведе на мисълта, че е паднала през нощта.