Взех змията и я разрязах наполовина с ножката, като изтръгнах вътрешностите, доколкото можах, но не без се погнуся в голяма степен. За това я хванах за единия край и се завъртях с пълна скорост, въртях се бързо и червата летяха във всички посоки. Тогава си помислих, че това е в противоречие с плана ми да бъда дискретен и да не привличам внимание, но вече имаше останки от змия навсякъде и нямах никакво желание да ги събера. Останалата част почистих с ножката, като това ме накара да потръпна няколко пъти, беше отвратително. След това я одрах. Когато беше готова, осъзнах, че имам проблем. Не можех да запаля огън, за да я сготвя, защото това щеше да разкрие моето съществуване и местоположение, така че трябваше да я ям сурова. Погледнах кървавото месо с тревога. Отрязах голямо парче и го сложих в устата си. Ако животните се хранеха със сурово месо, и аз можех да го направя. Сдъвках няколко пъти и изплюх всичко. Беше отвратителна! Имаше консистенцията на пластмаса, сякаш се опитвах да ям някоя от куклите на сестрите ми или полуизхабен хрущял. Винаги съм харесвал добре опеченото месо, никога не бих могъл да го ям недопечено и още по-малко по този начин напълно сурово. Това, което винаги ме е отвращавало най-много, бяха нещата с консистенцията като на това месо: недопечената пилешка кожа, бекона, шкембето...
Тотално разочарован взех всички останки от змията и тези от храната си и ги зарових. След това сложих малко листа отгоре, за да ги скрия по-добре. Каква е ползата от възможността да намеря храна, ако не можех да я ям? Да рискувам да бъда ухапан от змия и да умра? За какво? Освен това имах проблем с водата. Трябваше да намеря нещо, защото все още бях ужасно жаден и ми бяха останали само две безалкохолни. Паднах на земята, потейки се изобилно от усилията, положени за улавяне на змията. Победен, изпих едно от двете безалкохолни и захвърлих кена. Нека ме открият, в крайна сметка е по-добре да умреш разстрелян, отколкото от глад, отнема по-малко време. Освен това, бях разпръснал змийски черва в радиус от два метра. Сбогом на победителя, сбогом на носещия оцеляването в кръвта си, привет на провалилия се, който щеше да умре в една дива градина. Заслужавах си го, така че не можех да се оплача. Бях убил двамата си най-добри приятели. Във всеки случай знаех, че бях гледал нещо по телевизията за водата в дъждовната гора, спомних си, че бяха казали, че е лесно да се намери едно място по определен начин, но не помнех къде.
Известно време, което не засякох, останах там, седнал на земята, с ръце, опрени на коленете и с наведена глава, с блокирал мозък, поддавайки се на момента. Примирение, конформизъм, изоставяне, отказ от живота. Самолетната катастрофа със смъртта на Алекс, гледката как застрелват Хуан, еуфорията със змията и последващото разочарование, изтощението, сънят... Твърде много неща практически за двадесет и четири часа, твърде много силни емоции. Защо Хуан трябваше да е толкова глупав и да хукне да бяга по този начин? Защо ме беше оставил сам? Поне щяхме да сме там двамата и всичко щеше да бъде различно, но не, трябваше да се опита да избяга така, така... Исках да се прибера у дома, да затворя очи и когато ги отворех, да бъда в леглото си и всичко това да беше било един по-реалистичен кошмар от обикновено, лош сън като всеки друг, анекдот, който да разкажа, когато се видех следобед с моята приятелка и приятелите ми. Започнах да плача, но почти никакви сълзи не паднаха от очите ми.
Изгубен, обезкуражен, разочарован и припаднал от умора и сън. Не знаех какво да правя. Накрая просто по инерция зарових кена, който бях изхвърлил, и станах, за да продължа пътя си, макар сега да вървях с много по-спокойни темпове, оставяйки се на течението, почти влачейки краката си. Вървях и спирах на интервали, докато стана осем вечерта. Спирките бяха все по-дълги, моментите на ходене все по-кратки. Използвах пръчката, с която си бях послужил за змията, като помощно средство, като по този начин облекчих напрежението от нараненото си коляно, въпреки че по това време вече не усещах краката си. Ходене просто за да ходя, без дори да се опитвам да си определя добре посоката, в края на краищата не бях сигурен как да го направя и почти можеше да се каже, че не ми пукаше. Защо трябваше да ги убеждавам да дойдат тук, защо? Никога не бях слушал никого, винаги трябваше да става на моето. Виж докъде ме доведе желанието ми да контролирам всичко, да командвам преди всичко. Хуан, тъпако, защо хукна да бягаш така, самоубивайки се? Ти беше виновен, аз нямах нищо общо с това. Ти беше виновен. Ти.
Когато вече не издържах, изядох една от кутиите със сладко от дюля и изпих останалото безалкохолно, скривайки всичко останало, включително едно от двете одеяла, които ми бяха останали. Защо ми бяха две? Колкото по-малка тежест носех, толкова по-добре. Освен това топлеха много когато носех раницата, имах усещането, че гърбът ми се пече, като тениската ми беше постоянно залепена за тялото от пот, което предизвикваше неудобство. Също бях започнал да изпитвам постоянно чувство на замаяност, вероятно защото бях обезводнен поради липсата на вода. Нищо чудно. Предполагаше се, че безалкохолните утоляват жаждата на момента, но не осигуряваха голяма хидратация. Един мой съученик му казваше Йо-йо ефект заради захарта.
Тъй като се стъмваше и не ми се искаше да спя отново толкова неудобно върху някое дърво, потърсих малко закътано място със суха земя, направих оскъден матрак от зелени листа и клони, сгуших се завит доколкото беше възможно с малкото одеяло и с раницата като възглавница и заспах. Бях прекарал първия си ден в дъждовната гора и вече ми беше повече от омръзнало, бях изтощен и исках това да приключи по един или друг начин.
ДЕН 3
КАК ЗАПОЧВАТ МОИТЕ СТРАДАНИЯ
Нещо ме нападаше, усещах как ме сърби цялото тяло. Скочих на крака от раз, с избистрен ум и викайки. Погледнах ръцете си и те бяха покрити с червеникави мравки с много големи глави, тялото ми беше напълно покрито с тях. Хапеха ме отново и отново, навсякъде. Съблякох дрехите си, почти разкъсвайки ги, и започнах да тупам тялото си с ръце, да скачам, да се треса и да се извивам като опашка на гущер, крещящ и стенещ от болка. Някои от тях влизаха през устата ми, принуждавайки ме да плюя отново и отново, други усещах в носа си, в ушите си, навсякъде. Сякаш цял рояк пчели бяха решили да ме нападнат едновременно. Малко по малко успях да се отърва от мравките, но ми отне около десет минути, докато се уверих, че никоя от тях не обикаля безнаказано тялото ми. Там, където бях лежал, преминаваше безкрайна колона от мравки9. Цялото ми тяло беше зачервено от ударите, които си бях нанесъл, за да се отърва от мравките, и покрито с още по-червени петна от ухапванията, получени от тези проклети насекоми. Всичко ме сърбеше толкова, че дори не знаех къде да се почеша по-напред. Въпреки че по мен не бяха останали мравки, от време на време имах усещането, че виждам нещо да тича някъде и отново да се разтърсвах конвулсивно.
Когато овладях малко гнева и разочарованието си, взех раницата и я изтупах от всички мравки и направих същото с одеялото и дрехите, които бяха разпръснати по пода. Само обух маратонките си, а останалите неща прибрах в раницата. Грабнах няколко камъка и клони и ги хвърлих яростно по организираната колона, псувайки по мравките. За миг загубих контрол, гневът ме обзе. Да, мравките бяха виновни за всичко, трябваше да убия мравките, бяха ме довели до тази глупава ситуация и щяха да си платят за това. Настъпвах ги отново и отново, яростно, трескаво, сякаш обзет от неудържим плам за унищожение. Някои пълзяха по краката ми, хапейки ме отново, но вече не усещах нищо, за момент болката престана да съществува. Самотна мисъл се появи в главата ми: да убия мравките. Тропах с крака, ритах върху тези на земята и размазвах с ръце онези, които бяха по тялото ми, смачквайки ги по краката, ръцете или гърдите ми. За няколко минути това беше единствената ми война, единственият ми свят: настъпване, удари с ръка, писъци на ярост, разочарование, потискани твърде дълго. Един разгневен Гъливер унищожаваше света на лилипутите. След това се отдръпнах на няколко крачки, строполих се на земята и за известно време сякаш си отидох, напълно оставен на съдбата си, сляп за случващото се около мен, непознаващ нищо друго освен нищото, вътрешната празнота. В крайна сметка реагирах. През нощта ми се стори, че чувам ропота на близък поток вода, затова отидох да го потърся, гол, изнемощял, треперещ, със сърбеж по цялото тяло, с тояга в ръка и раница на рамото ми. Зад мен безброй смачкани мравки и много други, които тичаха наоколо в техния особен танц на неорганизирана лудост.
Наистина слухът ми не ме беше измамил. Река с ширина около пет метра си проправяше път през гората пред очите ми. Първото ми намерение беше да събуя маратонките си и да скоча във водата, но си спомних нещо за пиявици и първо огледах внимателно водата около брега, оставяйки предпазливостта да надделее над отчаянието ми за момент. Самата идея една от тях да се залепи за тялото ми, закачена за мен да смуче кръвта ми, ме караше да потръпна. Когато докоснах водата с ръка, забелязах, че не беше твърде студена, за да мога да издържа в нея за известно време. Стори ми се, че не видях нищо друго освен едни прекрасни малки цветни риби, някои по-цветни от останалите, които бяха твърде малки за да послужат за храна и твърде красиви, за да бъдат убити. Имаха издължено и сплескано тяло, опашката разделена на три части, като централната беше подобна на птичи пера, очите пропорционално големи на главата, имаха преливащ се син цвят, но когато слънчевите лъчи се отразиха върху телата им, люспите им заприливаха в пълния невероятен диапазон от синьо до виолетово10. Огледах се за нещо друго като пирани, крокодили или нещо подобно, но не видях нищо. Затова, след като пих малко вода, реших да се топна.