Наистина слухът ми не ме беше измамил. Река с ширина около пет метра си проправяше път през гората пред очите ми. Първото ми намерение беше да събуя маратонките си и да скоча във водата, но си спомних нещо за пиявици и първо огледах внимателно водата около брега, оставяйки предпазливостта да надделее над отчаянието ми за момент. Самата идея една от тях да се залепи за тялото ми, закачена за мен да смуче кръвта ми, ме караше да потръпна. Когато докоснах водата с ръка, забелязах, че не беше твърде студена, за да мога да издържа в нея за известно време. Стори ми се, че не видях нищо друго освен едни прекрасни малки цветни риби, някои по-цветни от останалите, които бяха твърде малки за да послужат за храна и твърде красиви, за да бъдат убити. Имаха издължено и сплескано тяло, опашката разделена на три части, като централната беше подобна на птичи пера, очите пропорционално големи на главата, имаха преливащ се син цвят, но когато слънчевите лъчи се отразиха върху телата им, люспите им заприливаха в пълния невероятен диапазон от синьо до виолетово10. Огледах се за нещо друго като пирани, крокодили или нещо подобно, но не видях нищо. Затова, след като пих малко вода, реших да се топна.
Уверявайки се първо с тоягата, че дъното е твърдо, влязох за малко във водата с маратонките на краката, защото се страхувах да не ме ухапе някое животно или да не ми се забие нещо. Първото ми усещане ме накара да изтръпна от контраста на температурата на водата и тази навън, макар че скоро свикнах. Около мен прелитаха ярко оцветени водни кончета, с техните продълговати форми и техния бърз и уверен полет; имаше и голям брой насекоми, летящи и препускащи по повърхността на водата, сякаш беше пързалка.
Когато водата стигаше до коленете ми, спрях и намокрих цялото си тяло с помощта на ръцете си. Охлаждащият ефект на водата върху безкрайните ухапвания на мравките, върху безбройните драскотини и върху подутото коляно ми даде неописуемо чувство на облекчение. Възможността да постоя във водата известно време, забравяйки за всичко, наслаждавайки се на всяка секунда, създаде у мен състояние на дълбока релаксация. Затворих очи и потопих главата си във водата, задържайки дъха си колкото е възможно по-дълго, усещайки как прохладата преминава през кожата ми, обгръща я и я гали нежно. За миг всички проблеми и притеснения изчезнаха. Отпих големи глътки вода, докато се наситя напълно. Когато излязох от водата, бях решен да оцелея на всяка цена; настроението ми се приповдигна, духът ми беше готов за битката.
Чух шум в близкото дърво и бързо се скрих в гъсталака. Вече ме бяха намерили, гол и неподготвен, със сигурност щяха да ме убият, да ме убият безмилостно, да ме принесат в жертва като някое клето животно. Не исках да умра, нямаше ли как да ги заблудя? Не заслужавах ли малко спокойствие? Не ми ли беше достатъчно с мравките? Образът на Хуан, разстрелян от бунтовниците, се появи в главата ми като поредица от кратки светкавици, безжизненото тяло на Алекс, седнал в самолета след сблъсъка, със стичаща се по челото му кръв, ме измъчи още веднъж. Представих си как кървя от няколко дупки в тялото си, причинени от изстрелите на бунтовниците, легнал на земята в подножието на голямо дърво, те се смееха, аз умирах. Болката... Надникнах през листата на дърветата и най-накрая открих произхода на звука: маймуна с височина около петдесет сантиметра със също толкова дълга опашка, синкаво лице, от всяка страна между окото и ухото ивица тъмни косми, напречна светла лента над очите, по-голямата част от тялото жълтеникаво-кафяво и бяла гуша, гърди и корем11. Може би не ми беше писано да умра този ден. Малко по малко се появиха още и се събраха пет от тях, като скачаха от клон на клон и крещяха високо. Сигурно си играеха или нещо подобно, покатерваха се върху някой клон и енергично го размахваха, докато крещяха. Може би бяха в размножителния си период, не знаех, но беше невероятно шоу. Малко по малко сърцето ми се върна към нормалното си биене. Последното нещо, което видях, беше как една от тях взе от земята нещо, което приличаше на стоножка и го изяде.
На другия бряг на реката се появи друга маймуна, сходна по форма, но с различни цветове. Имаше черно лице, бели бакенбарди и бяла брада, която продължаваше по гърдите и част от ръцете ѝ. Цветът ѝ беше по-черен и имаше червеникаво-оранжево триъгълно петно на гърба си. Беше по-голяма от предишната и много по-здрава12. Отпи малко вода, пренасяйки я до устата си с ръка, и изчезна. Останах малко да погледам как останалите играят и скачат. Това беше уникално преживяване, което никога не съм предполагал, че ще изживея. За пореден път си спомних за двамата ми мъртви приятели и колко щеше да им хареса да видят това, особено на веселия Алекс, който винаги беше толкова любопитен за всички неща. Сега с кого щях да обсъдя тези моменти, с кого щях да ги споделя? Нямаше никой, който да ги беше преживял с мен, който да можеше да разбере. Не! Не биваше да мисля за това, това не ми помагаше да продължа напред и сега това, от което се нуждаех, беше да събера възможно най-много енергия, за да оцелея. Излизането от тази проклета дъждовна гора трябваше да бъде единствената ми цел. Да избягам от този зелен ад.
Събух маратонките си, изцедих ги малко, за да изтече водата, и ги закачих за краищата на няколко клона, за да изсъхнат. След това взех бутилката за вода и потърсих място с поток, за да я напълня. Спомних си, че бях чел, че е по-лошо да я взема от място, където водата е застояла, защото имаше повече шансове тя да не е здравословна или в нея да има някакви насекоми. Разбира се, че можеше да се сетя, преди да отпия. Продължаваше да ме сърби цялото тяло, макар и с по-малка интензивност от преди. Усещах, че бедрото ми пулсираше и когато го погледнах, за да видя дали не е ударено, открих пиявица, която беше залепнала за крака ми, за да смуче кръвта ми. Това беше някакъв вид плужек, може би по-тънък. Първоначално се уплаших, после се осъзнах и помислих как да реша проблема. Ако си спомнях правилно, пиявиците се махаха със сол или чрез горене. Извадих запалката и започнах да я обгарям с пламъка, докато не се сви, след което се възползвах от възможността да я изтръгна с ножката. На мястото, което беше заемала досега, беше останало само едно червено петно, капка кръв се стичаше по ръба. Нагорещих върха на ножката с запалката и внимателно обгорих раната. Нямах представа дали пиявиците инфектират направената от тях рана или не и предпочитах да не рискувам. Заболя толкова много, че трябваше да положа усилия, за да не изкрещя с всички сили. Проверих останалата част от тялото за още, но беше единствената. Сега кракът ми имаше отпечатъка на върха на ножката ми, гравиран с огън. Щеше да ми излезе огромен мехур. Може би не трябваше да извършвам това безобразие.
Леността взе надмощие над тялото ми и реших да си дам почивка тази сутрин. Толкова много емоции подред бяха изтощителни, бях съсипан и тялото ми тежеше ужасно много. Потърсих сенчесто място и когато изсъхнах, облякох дрехите си и тениската за спомен от Намибия, които носех в раницата си, използвах я, за да покрия цялата си глава, включително и лицето си, за да избегна досадните и изобилстващи насекоми, с които беше осеян брегът. Преди да легна се загледах в един храст наблизо. Вече бях видял доста като него, с ефектни карминови на цвят плодове с малки синкави семена13. Дали ставаше за ядене? Смачках една заблудена мравка, която все още не бях успял да изтръскам от дрехите си. Затворих очи и се унесох в състояние на сънливост, на дремливост, топлината и влажността предизвикаха усещане за тежест в мускулите и волята.
Един изстрел, след това експлозия от някакво автоматично оръжие, още изстрели. С един скок се изправих. Чуваха се от другата страна на реката, макар и далеч. Сега вече наистина не си въобразявах, щяха да ме открият всеки момент. Изведнъж отново осъзнах, че моето положение не ми позволяваше да се отпусна, че ако не държах всичките си сетива в постоянно нащрек, това щеше да бъде сигурен провал за мен.
Бързо опаковах всички неща, прибрах тениската в раницата си, обух си чорапите и маратонките и взех тоягата. Все още бяха мокри, но в този момент нямах време да обръщам внимание на тези подробности. Реших, че най-добрият възможен начин да стигна до някъде беше да продължа по коритото на реката, но тъй като следването му покрай брега ми се струваше много опасно, навлязох отново в дъждовната гора, за да се опитам да остана незабелязан сред листата и да извървя четири-пет метра успоредно на реката. Това беше затворен свят, в който, гледайки във всяка посока, не откривах нищо друго освен непроницаема зелена стена без изход. Най-много да виждах на разстояние от три-четири метра пред себе си. Скоро загубих реката от поглед и отново бях на път към нищото.
През целия следобед вървях с темпо, което понякога беше много бързо, а понякога беше по-бавно, с много редки почивки. Толкова, че да мога да си поема дъх и да се ослушам за още изстрели. Наложи се да понасям постоянен звук, подобен на този, който се чува, когато стъпиш в локва, и който обувките ми издаваха с всяка стъпка, която правех, и спорадични сигнали за крампи в прасеца. Плътността на листата се увеличаваше на моменти, като на някои места хвърляше сянка. Навсякъде имаше комари, не спираха да ме тормозят, сякаш ставаше дума за безкрайна битка. Понякога ми напомняха за японските камикадзе от Втората световна война, хвърлящи се към целта си, без да се интересуват от живота си. Комарите бяха същите, не спираха да се нахвърлят върху тялото ми, без да се интересуват от броя комари, станали жертва на ръцете ми, които използвах като зенитна артилерия. Някои от тях бяха толкова големи, че приличаха повече на гигантски бомбардировачи отколкото на изтребители, като самото им присъствие предизвикваше страх у врага. Щом ги видех да се приближават, веднага изпадах в състояние на напрегнато очакване, готов да ги избегна. Винаги се намираше някой гладен и имах безброй ухапвания по ръцете и краката, където дрехите не покриваха тялото ми. Някои от тях дори бяха върху ухапванията от мравките при събуждането ми. Това беше битка, която бях загубил предварително, банална, безсмислена, безполезна битка, тъй като те нямаха край, а аз все повече се изморявах. Набегът им беше толкова настойчив, че реших да покрия частите, където нямах дрехи, с влажна пръст, образувайки непроницаема за тях бариера. Тази мимолетна идея ме спаси. Беше неудобно за движение, особено когато изсъхнеше, но по-лоши бяха непрекъснатите им атаки. Благодарение на този трик успях да забравя за безмилостните насекоми за дълго време и въпреки че не бях победител, поне постигнах временно примирие. Освен това имаше изненадващия ефект да спре сърбежа там, където ме бяха ухапали мравките. Най-сетне малко късмет.