Qu'est que vous faites en Guinee?
Декстър престори се, че въпросът му доставя неимоверно удоволствие бръкна в чантата, която носеше през рамо, и извади наръч брошури, изобразяващи чапли и какви ли не други представители на безбройните водоплаващи птици, зимуващи в огромните блата и водни площи на Гвинея-Бисау. Погледът на служителя се замъгли от скука и той им махна да си вървят.
Отвън нямаше таксита. Но имаше камион с шофьор, а банкнотата от 50 евро тук явно много се уважаваше.
Хотел Малайка? с надежда попита Декстър.
Шофьорът кимна.
Когато наближиха града, Декстър забеляза, че над него цари непрогледен мрак. Виждаха се само няколко светли точки. Комендантски час? Не просто нямаше електричество. Само сградите със самостоятелни генератори можеха да се радват на светлина и електроенергия по всяко време. За щастие Малайка бе сред тях. Тримата се регистрираха и легнаха да поспят през остатъка от нощта. А преди изгрев-слънце някой застреля президента.
Името бе забелязано от компютърния експерт на проект Кобра Джереми Бишоп. Точно както маниаците на тема състезания със задаване на въпроси на общи теми с тривиален характер ровят из всякакви енциклопедични справочници, речници и атласи за факти, за които никой никога няма да попита, така и Бишоп, който не общуваше с никого, прекарваше времето си в киберпространството. Не сърфираше в интернет това за него беше прекалено елементарно. Имаше навика да прониква незабелязано и без усилия в личните бази данни на други хора просто за да разбере какво има в тях.
Така че една съботна вечер, когато всички във Вашингтон бяха извън домовете си, за да се насладят на началото на културния сезон, той седеше пред монитора и разглеждаше списъците на пристигащите и заминаващите на летището в Богота. Направи му впечатление, че едно име се появява периодично. Който и да бе този човек, той редовно на всеки две седмици летеше между Богота и Мадрид.
Връщаше се след не повече от три дни, което му позволяваше да прекара в испанската столица по-малко от 50 часа. Крайно недостатъчно за туризъм, но и прекалено дълго за транзит към друго място.
Бишоп пусна името в базата данни, съдържаща информация за онези, за които бе известно, че имат някакво отношение към кокаина. Тази база данни бе предоставена от колумбийската полиция на УБН и впоследствие копирана за нуждите на Кобра. Но името не фигурираше в нея.
Затова той проникна в базата данни на авиокомпания Иберия, която мъжът използваше винаги. Този път името излезе като често летящ със специални привилегии и приоритет при полети с дълги списъци на чакащите. Лицето винаги пътуваше в първа класа, а резервациите му за обратния полет се правеха автоматично, освен ако той лично не ги отменеше.
Бишоп използва специалния си статус, за да се свърже с хората на УБН в Богота и дори с екипа на британската АТОП в столицата. Никой не го познаваше лично, но от УБН услужливо му направиха справка от местни източници, че става дума за адвокат с престижна клиентела, който никога не се е явявал в съда по криминални дела. Това беше задънена улица и неудовлетвореният от проучванията си Бишоп се свърза с Деверо.
Кобрата прие информацията, но сметна, че не заслужава по-нататъшни усилия. Нищо не можеше да се изключи, разбира се, но вероятността изглеждаше минимална. И все пак едно запитване до Мадрид не можеше да навреди. Чрез екипа на УБН в Мадрид Деверо направи официална молба при следващата визита на човека той да бъде дискретно проследен. Той, Кобрата, щял да е благодарен, ако се разбере къде е отседнал, къде е ходил, какво е правил и с кого се е срещал. Макар и с явно неудоволствие американците в Мадрид се съгласиха да поискат тази услуга от испанските си колеги.
Борбата с наркотиците в Мадрид се води от Unidad de Drogas у Crimen Organizado или УДИКО. Заявката попадна на бюрото на инспектор Франсиско Ортега, наричан от приятелите и колегите си Пако.
Като всички полицаи и Ортега смяташе, че от него се иска много, а му се дава малко. Но знаеше, че когато американците искат проследяване на колумбиец, отказът е недопустим. Най-големият консуматор на кокаин в Европа може и да бяха англичаните, но Испания си оставаше основното място, където пристигаше стоката, при това не без помощта на огромен и жесток подземен свят. А американците, благодарение на неизчерпаемите си ресурси, понякога се натъкваха на истински късчета самородно злато, които охотно споделяха с УДИКО. Затова Пако парафира заявката с бележка, че след 10 дни, когато пристигне, колумбиецът дискретно трябва да бъде проследен.
Нито Бишоп, нито Деверо, а най-малко Ортега можеха да знаят, че Хулио Лyc бе единственият член на Братството, останал някак извън вниманието на колумбийската полиция. Полковник Дос Сантос знаеше отлично кои са всички останали, но не и адвоката и перача на пари.
Към пладне в деня след пристигането на Кал Декстър и екипа му в Бисау случаят с мъртвия президент бе разрешен и паниката поутихна. Оказа се, че не става дума за пореден държавен преврат.
Стрелецът беше любовник на много по-младата съпруга на стария тиран. Още сутринта и двамата бяха изчезнали в джунглата на север и повече никой нямаше да ги види. Племенната солидарност щеше да ги защитава, сякаш изобщо не са съществували на този свят.
Президентът бе от племето папел, а трофейната му жена и младият й приятел бяха баланта.
Армията също бе основно от баланта и нямаше никакво намерение да преследва свои хора. На всичко отгоре президентът не се бе радвал на особена популярност. Щяха да изберат нов. Какво толкова? Новият бе военен, при това началник-щаб, и имаше истинска власт.
Декстър нае бял джип от Мавегро Трейдинг, чийто услужлив холандски собственик го свърза с човек, даващ под наем малка яхта. Яхтата имаше извънбордови двигател и теглеше лодка и определено подхождаше за обикаляне из лабиринта на крайбрежния архипелаг Бижагош в търсене на водоплаващи птици.
Освен всичко това Декстър нае усамотено бунгало срещу спортния стадион, построен неотдавна от китайците, които методично реколонизираха африканската шир, и той и двамата му помощници се изнесоха от хотела в новата си резиденция.
По пътя към нея ги засече джип Ранглър профуча пред тях на едно кръстовище. През изтеклите два дни Декстър бе научил, че тук няма такова нещо като пътна полиция, а светофарите рядко работят.
Двете коли се разминаха на сантиметри. Пътникът на предната седалка в джипа изгледа Декстър отблизо през слънчевите си очила. Подобно на шофьора си той не бе нито африканец, нито европеец мургав и чернокос, с хваната на опашка коса и кичозна златна верига на шията. Колумбиец.
Над кабината на джипа имаше хромирана рамка, върху която бяха монтирани четири мощни прожектора. Декстър знаеше защо. В много случаи кокаинът се пренасяше по море, без да стига до жалкото пристанище на Бисау: балите се прехвърляха в протоците между мангровите острови.
Или пък товарът идваше по въздух и го прехвърляха в морето близо до очакваща го рибарска лодка и по-рядко във вътрешността. Двайсетгодишната партизанска война за независимост на Гвинея-Бисау срещу Португалия беше довела до наследяването на петдесетина самолетни писти в буша. Понякога самолетите с кокаина кацаха направо там, преди да отлетят за презареждане с гориво към летището празни и чисти.
Или пък товарът идваше по въздух и го прехвърляха в морето близо до очакваща го рибарска лодка и по-рядко във вътрешността. Двайсетгодишната партизанска война за независимост на Гвинея-Бисау срещу Португалия беше довела до наследяването на петдесетина самолетни писти в буша. Понякога самолетите с кокаина кацаха направо там, преди да отлетят за презареждане с гориво към летището празни и чисти.
Нощното кацане бе по-безопасно, но понеже никоя от тези писти в джунглата нямаше електрическа инсталация, нямаше и ориентиращи светлини. Затова посрещащата група от 45 пикапа и джипа включваше прожекторите над кабините си и осигуряваше ярко осветена пътека за кацане през няколкото критично важни минути.
Работата върху двата зърновоза в убийствената среда на корабостроителницата Капур, южно от Гоа, беше в разгара си. Ръководителят на всичко, канадецът от шотландски произход Дънкан Макгрегър, бе прекарал живота си в подобни места из тропиците, в резултат на което имаше кожа с цвета на летална жълтеница и очи, подхождащи на външния му вид. Ако блатната треска не го вкараше в гроба, един ден щеше да го направи уискито.
Кобрата обичаше да наема пенсионирани експерти. Такива хора имаха по четиридесет години трудов стаж, нямаха семейни връзки и не се нуждаеха отчаяно от пари. Макгрегър знаеше какво се иска от него, но не и защо. Но при парите, които му се плащаха, нямаше никакво намерение да тъне в догадки и определено не смяташе да пита.
Заварчиците и шлосерите бяха местни, монтажниците бяха докарани от Сингапур и Макрегър ги познаваше добре. Беше ги настанил в няколко наети каравани, защото знаеше, че никога не биха влезли в копторите на местните.
Беше получил инструкции външният облик на корабите да остане непроменен. Реконструирането трябваше да обхване само необятните трюмове. Най-отпред трябваше да има карцер за затворниците, но той не знаеше тази подробност. Пак тук бяха нужни още койки, тоалетни, камбуз, душкабини и каюткомпания с климатици и дори телевизор.
По-назад идваше друга зона за обитаване подобна, но по-луксозна. Един ден тук щяха да се нанесат или британските командоси от СВМС, или американските тюлени.
Третият трюм трябваше да е по-малък за сметка на съседното помещение. Стоманената вътрешна преграда между трюмове три и четири трябваше да се изреже и премести. На това място трябваше да има окомплектована с всичко работилница с общо предназначение. Предпоследният трюм, опрян в кърмовата надстройка, оставаше празен. В него щяха да се скрият изключително бързите атакуващи НБЛ, задвижвани от грамадни двигатели. Над този трюм трябваше да се монтира единственият мачтов кран.
Най-голям обем работа имаше по най-големия трюм. На дъното му се монтираше стоманена плоча, която трябваше да се издига вертикално с четири хидравлични крика по един във всеки ъгъл, докато не се изравни с палубата горе. Това щеше да изнесе на открито обекта, фиксиран към плочата. Всъщност този обект щеше да е атакуващият хеликоптер на бойната група.
През цялата зима под все така изпепеляващото карнатаканско слънце оксижените съскаха, дрелките пробиваха, металът оглушително дрънчеше и малко по малко двата безобидни зърновоза се превръщаха в два смъртоносни плаващи капана. Далеч оттук имената на корабите бяха сменени с други при прехвърлянето на собствеността на невидима компания, управлявана от сингапурската Тейм. Малко преди приключване на реконструкцията тези имена щяха да се появят на кърмите, екипажите щяха да се качат на борда и корабите щяха да отплават по предназначение каквото и да бе то на другия край на света.