След минути Декстър и екипът му бяха в коридора. Часовият остана при асансьора. Всеки път, когато кабината спреше и вратата се разтвореше, той показваше със знаци, че е за надолу. На партера театърът се повтаряше. Нямаше никакво достойно за съжаление връзване и развързване на връзките за обувки.
На ключаря му бяха нужни осемнайсет секунди и някакво много авангардно приспособление, за да се справи с електронната врата на апартамента. След като влязоха, тримата се развихриха. Пътната чанта вече бе грижливо разопакована и съдържанието й или висеше в гардероба, или бе сгънато в чекмеджетата. Куфарчето бе върху нисък шкаф.
Ключалката му бе комбинационна и се състоеше от пет колелца с цифри от 0 до 9. Ключарят опря върху нея слушалката на стетоскоп и започна внимателно да върти колелцата, като се вслушваше. Една по една позициите бяха разкрити и след малко ключалката се отвори.
Съдържанието бе предимно документи. Вторият от екипа включи скенера и започна да копира всичко на флашка. Вземаше и връщаше всеки лист с копринени ръкавици. Не се виждаше писмо. Декстър, който също си бе сложил ръкавици, прегледа страничните отделения. Но и в тях нямаше писмо. Той кимна към шкафчетата. В шкафа под плазмения телевизор бе личният сейф.
Сейфът бе добър, но не дотам, че да се опре на технологията, уменията и опита на експерта, който преподаваше теория и провеждаше практически упражнения по техники на взлома в лабораторията в Куонтико. Кодът се оказа, че са първите четири цифри на членската карта на Хулио Лус за Асоциацията на адвокатите в Богота. Писмото бе вътре дълго, твърдо, в кремав плик.
Пликът беше залепен не само със собственото си лепило, а и с прозрачно тиксо. Експертът по документите гледа това предизвикателство няколко секунди, после извади от куфарчето си някакъв инструмент и разглади с него като с ютия ръба така, както се глади яката на риза. Когато свали инструмента, гърбът на плика се отвори самичък.
Белите ръкавици извадиха отвътре три сгънати листа. С лупа в ръка специалистът провери за наличието на косъм или свръхтънка памучна нишка, която можеше да е сложена за проверка. Нямаше нищо подозрително. Изпращачът явно разчиташе на куриера да предаде посланието му непокътнато в ръцете на сеньорита Летиция Аренал.
Белите ръкавици извадиха отвътре три сгънати листа. С лупа в ръка специалистът провери за наличието на косъм или свръхтънка памучна нишка, която можеше да е сложена за проверка. Нямаше нищо подозрително. Изпращачът явно разчиташе на куриера да предаде посланието му непокътнато в ръцете на сеньорита Летиция Аренал.
Писмото бе копирано и върнато в плика, който на свой ред бе запечатан с помощта на прозрачна течност без миризма, бе върнат в сейфа и оставен в него точно както го бяха намерили. Сейфът бе затворен, а ключалката върната в изходното й положение. Тримата прибраха инструментите си и излязоха.
Часовият при асансьора поклати глава. От обекта нямаше и следа. В този момент асансьорът се качи и спря на етажа. Четиримата бързо се вмъкнаха във вратата на стълбището и се спуснаха на партера пеша. Всичко бе свършено в последния момент, защото от асансьора слезе сеньор Лус връщаше се в стаята си за вана с ароматни масла и малко телевизия преди вечерята.
Декстър и екипът му се качиха в неговата стая и прехвърлиха съдържанието от флашката на неговия лаптоп. Декстър щеше да даде на инспектор Ортега всичко без писмото, което се залови да прочете.
Не присъства на вечерята, но изпрати двама от екипа си на маса близо до масата на Лус. Те съобщиха, че момичето пристига, вечеря, получава писмото, благодари на куриера и си тръгва,
На следващата сутрин Декстър пое първа смяна. Проследи Лус да слиза на закуска и да избира маса за двама до стената. Момичето дойде, предаде му писмо и Лус го сложи във вътрешния си джоб. След бързо кафе момичето се усмихна благодарно и си тръгна.
Декстър изчака колумбиеца да стане и да се отдалечи, след което, преди обслужващият персонал да се залови с освободената маса, мина покрай нея, спъна се и събори на пода почти празната каничка с кафе на колумбиеца. Като проклинаше непохватността си, взе от масичката салфетка, за да попие петното. Появи се сервитьор и настоя, че това е негова работа. Щом младежът се наведе, Декстър хвана чашката, използвана от момичето със салфетката, и я пусна в джоба на сакото си.
Последваха нови извинения и след няколко уверения от рода на де нада, сеньор той напусна салона за закуска.
Бих искал каза Пако Ортега, докато седяха в колата и наблюдаваха Лус да потъва в прохладата на Ванко Гузман, да ни оставите да ги приберем.
И това ще стане един ден, Пако успокои го американецът. Ще дойде и твоят час. Но не още. Това пране на пари е голяма операция. Много, много голяма. Има и други банки в други страни. Искаме да се доберем до тях. Нека координираме нещата и заловим всички.
Ортега изсумтя в знак на съгласие. Като всички детективи, и той бе прекарвал месеци в пасивно наблюдение, преди да се вземе решение за приключване. Търпението бе важно, но чувството за безсилие влудяващо.
Декстър лъжеше. Не му бе известно за никакви други операции от рода на Лус Гузман. Но не можеше да допусне отслабване на силата на удара, който Проект Кобра щеше да стовари, когато мъжът с ледения поглед във Вашингтон решеше, че е готов.
А сега искаше да се прибере у дома. Беше прочел писмото в стаята си. То бе дълго, нежно, изразяваше загриженост за безопасността и благосъстоянието на младата жена и бе подписано с Папа.
Съмняваше се, че Хулио Лус ще се раздели с писмото през деня или нощта, които предстояха. Може би щеше да заспи в салона за първа класа по време на полета за Богота, но да се доберат до куфарчето в багажното отделение над главата му, пред погледите на стюардесите, беше немислимо.
Онова, което Декстър искаше да разбере преди нанасянето на каквито и да било удари, бе съвсем простичко: коя е Летиция Аренал и кой е Папа?
Беше началото на март и зимата отпускаше ледената си хватка над Вашингтон. Горите из Вирджиния и Мериланд около столицата бяха на път да се загърнат в зелени одежди.
От потящия се в отровна химическа мараня и маларийна жега Макгрегър в корабостроителницата Капур, южно от Гоа, бе пристигнало съобщение: двата зърновоза наближаваха края на трансформацията си и щяха да са готови да встъпят в новата си роля през май.
Макгрегър предполагаше, че въпросната им нова роля ще е съвсем различна от онова, което му бяха казали, а именно, че нов червив с пари американски консорциум имал желание да се залови с издирване на потънали съкровища и му трябвали два кораба, екипирани за дълбоководна работа и изваждане на находки на повърхността. Жилищните помещения били за водолазите и екипажа, работилниците за поддръжка на платформите, а големият трюм за малък хеликоптер, който щял да провежда търсене от въздуха. Всичко това изглеждаше доста правдоподобно, само дето нямаше нищо общо с истината.
Макгрегър предполагаше, че въпросната им нова роля ще е съвсем различна от онова, което му бяха казали, а именно, че нов червив с пари американски консорциум имал желание да се залови с издирване на потънали съкровища и му трябвали два кораба, екипирани за дълбоководна работа и изваждане на находки на повърхността. Жилищните помещения били за водолазите и екипажа, работилниците за поддръжка на платформите, а големият трюм за малък хеликоптер, който щял да провежда търсене от въздуха. Всичко това изглеждаше доста правдоподобно, само дето нямаше нищо общо с истината.
Последната фаза на трансформацията от зърновоз в Q-кораб[9] щеше да стане в открито море. Тогава тежковъоръжени командоси щяха да влязат в каютите, а работилниците и арсеналите щяха да се напълнят с опасно оборудване. Бяха му казали, че се справя прекрасно и че двата екипажа ще бъдат доставени по въздух по време на предаването.
Нужните документи отдавна бяха налице в случай, че някой поиска да ги види. Предишните кораби бяха изчезнали, а двата, които бяха на път да поемат из моретата, бяха реконструираните Чесапийк и Балморал, притежание на регистрирана в Аруба компания и плаващи под флага на все същия малък остров. Те щяха да очакват чартъри за превоз на зърно от богатия север към гладуващия юг. Истинският им собственик и реалната им цел оставаха неизвестни за непосветените.
Лабораториите на ФБР бяха създали идеален ДНК профил на младата жена, докосвала чашата за кафе във Вия Реал в Мадрид. Кал Декстър нито за миг не се бе съмнявал, че е колумбийка, което вече бе потвърдено от инспектор Ортега. Само че в Мадрид имаше стотици колумбийски студенти. На Декстър му трябваше самоличността зад ДНК профила.
На теория поне 50 % от ДНК материала се получава от бащата и както изглеждаше, Папа се намираше в Колумбия. Кой ли бе човекът, който можеше да поиска от основен играч в света на кокаина, макар и само като техническо лице, да му стане пощальон? И защо този човек не се доверяваше на обикновената поща? Беше си изстрел в тъмното, но Декстър отправи молба до полковник Дос Сантос, началник на разузнаването към отдела за борба с наркотиците на Полисия Худисиал. А докато чакаше отговора, направи две бързи пътувания.
Край североизточния бряг на Бразилия има малко известен архипелаг от 21 малки острова, основният от които е дал името си на цялата група Фернандо де Нороня. Размерите му са десет на три и половина километра, с обща площ 26 квадратни километра. Единственият град на острова е Вила дос Ремедиос.
Някога бил остров-затвор, като прословутия френски Дяволски остров, и гъстите му гори били изсечени, за да се попречи на затворниците да построят салове, с които да избягат. На мястото на дърветата израсли храсти и шубраци. Неколцина свръхбогати бразилци имат тук вили за абсолютно уединение, но Декстър бе заинтригуван най-вече от самолетната писта. Построена през 1942 година от корпуса за авиотранспорт на американската армия, пистата правеше от това място идеална база за специалния отдел на ВВС, който използва безпилотните самолети Предатор или Глобал Хок с удивителната им способност да се реят часове наред и да оглеждат терена под тях с помощта на камери, радари и топлинни датчици. Декстър долетя тук като канадец, интересуващ се от разработването на нови туристически дестинации, огледа мястото, увери се, че подозренията му са правилни, и отлетя. Втората му визита бе в Колумбия.
Към 2009 година президентът Урибе по същество бе смазал терористичното движение ФАРК, специализирало се в отвличания за откуп. Но усилията му в борбата срещу кокаина бяха неутрализирани от дон Диего Естебан и могъщия Картел, създаден от него.