Значи да кажем на испанците да не предприемат нищо, докато не си готов? И какво цели цялата тази предпазливост?
Никога не подплашвай страхливия дивеч поясни бившият войник. Убий животното с един изстрел в главата. Без усложнения. Без кръв. Без пропуснати изстрели. Без доубиване. Без безсмислени рани. Ако арестуваме Лус сега, така и няма да разберем кой и до кого изпраща кремавите пликове. А това няма да ми даде мира много дълго.
Пол Деверо замислено изгледа бившия тунелен плъх.
Започвам да разбирам защо Виетконг така и не са те заловили в Железния триъгълник. Ти продължаваш да мислиш като животно в джунглата.
5
Гай Досън изправи самолета, плавно намали скоростта, огледа още веднъж блещукащия панел, хвърли поглед на блестящата под слънцето писта, направи заявка до кулата и зачака разрешение за излитане.
Когато го получи, плавно увеличи тягата. Зад него двата турбореактивни двигателя Ролс-ройс Спей смениха тона от вой на рев и старият Блекбърн Буканиър се понесе напред. Това беше моментът, който и досега носеше на ветерана пилот върховно наслаждение.
След отделянето си от пистата бившият лек военноморски бомбардировач стана податлив на командите, друсането от колелата изчезна и самолетът вдигна нос към безкрайното синьо африканско небе. Долу и назад се смаляваше Тъндър Сити анклавът за частни самолети на Кейп Таун Интернешънал. Като продължаваше да набира височина, Досън пое курс към първата си дестинация Виндхук, Намибия, късата и най-лесна отсечка по дългия път на север.
Досън бе само една година по-възрастен от бойната машина ветеран, на която летеше. Беше роден през 1961 годината, през която Буканиър бе само прототип. Началото на необичайната му кариера започна през следващата година, когато самолетът започна да се използва в оперативни задачи от Авиационната група на Британския флот. Създаден първоначално за противодействие на съветските кръстосвачи клас Свердлов, той се оказа толкова добър, че остана на въоръжение чак до 1994.
Авиационната група на Британския флот го използва на самолетоносачите си до 1978 година. Към 1969 инженерите разработиха версията, базирана на суша, която излезе от обращение през 1994. Междувременно Южна Африка бе закупила 16 машини, които се използваха до 1991. Онова, което малко експерти по история на авиацията знаят, е, че точно това беше самолетът, въоръжен с атомните бомби на ЮАР до навечерието на разноцветната революция, когато страната унищожи и шестте си бомби (като остави три от тях изтърбушени за музеите), след което пенсионира и буканиъра. Машината, на която Гай Досън излетя в януарското утро на 2011 година, бе една от само трите спасени от ентусиастите на военната авиация, останали в обращение за туристически цели на разположение в Тъндър Сити.
Като все още набираше височина, Досън изви встрани от синия Южен Атлантик и се насочи почти право на север към голите охрени пясъци на Намакваленд и Намибия.
Някогашната бойна версия S.2 щеше да се издигне на височина над 10000 метра и да гълта жадно по 360 литра гориво на минута. Но горивото беше предостатъчно за късата отсечка, която предстоеше. Не само осемте набордни резервоара бяха пълни, но и резервоарът до вратата на някогашния бомбен отсек, както и двата външни резервоара под крилата. Пори това положение Бук можеше да прелети с пълно натоварване от над 10 тона и при оптимален режим на полет цели 4200 километра, Докато Виндхук отстоеше на само 1800.
Гай Досън беше щастлив човек. Като млад пилот в южноафриканските военновъздушни сили, през 1985 година той бе разпределен в 24-та ескадрила абсолютния каймак сред пилотите, макар на въоръжение да бяха и по-бързите френски Мираж. Но Бук ветеран с 20-годишна служба си оставаше много специален.
Една от най-странните му характеристики бе изцяло изолираният бомбен отсек с въртяща врата. На лек бомбардировач със същите размери боеприпасите се носят под крилата. Но скриването на бомбите вътре подобряваше аеродинамиката и позволяваше по-висока скорост и по-далечен обсег на действие.
Южноафриканците обаче бяха разширили този бомбен отсек още повече, за да могат да вкарат в него изработените си с израелска помощ атомни бомби. Имаше вариант, при който в скрития бомбен отсек се монтираше огромен допълнителен резервоар, който даваше на Бук ненадминат обсег. Именно обсегът и автономността, позволяващи на Бук да се шляе високо в небесата с часове, привлякоха вниманието на непривличащия вниманието жилав американец Декстър, който бе посетил Тъндър Сити през декември.
Досън изобщо не искаше да дава детето под наем, но глобалната кредитна криза бе пресушила инвестициите му до нищожна част от очакванията му за безгрижно пенсиониране, а предложението на американеца се оказа адски примамливо. В резултат Досън сключи едногодишен лизингов договор за сума, която щеше да го измъкне от дупката.
Щеше да пилотира самолета си по целия път до Англия. Знаеше, че там има частна група Бук-ентусиасти, базирани в старо военно летище от времето на Втората световна война в Скамптън, Линкълншир. Те също възстановяваха два буканиъра, но още не бяха готови. Всичко това му бе известно, защото двете групи ентусиасти поддържаха връзка, а американецът знаеше и това.
Полетът щеше да е дълъг и изнурителен. Досън беше използвал някогашната кабина за навигатора за заможни туристи, но благодарение на джи пи ес технологията щеше да извърши полета сам над Южния Атлантик до малкия остров Асеншън британска собственост в средата на нищото.
Щеше да пренощува и дозареди с гориво, след което щеше да продължи към летището на Сал, островите Кабо Верде, а после към испанския Гран Канария, за да кацне накрая в Скамптън, Великобритания.
Гай Досън знаеше, че американският му покровител е организирал на всяка спирка кредитни линии, които да покрият разноските за гориво и нощувка. Но не знаеше защо Декстър бе избрал бойния самолет на военноморските сили.
Всъщност причините бяха три.
Декстър бе търсил много и най-вече в родната си Америка, където съществуваше истинска култура на ентусиазъм към стари бойни самолети в готовност за полет. Беше се спрял на южноафриканския Буканиър, защото бе малко известен. Можеше да мине за изваден от обращение музеен експонат, който се прехвърля от едно място на друго за нуждите на някаква тематична експозиция.
Самолетът бе лесен за поддържане, а здравата му конструкция създаваше усещане за неунищожимост. Освен това можеше да остане във въздуха с часове.
Това, което знаеха само той и Кобрата, докато Гай Досън връщаше детенцето си в неговата родина, бе, че буканиърът изобщо няма да е музеен експонат. Самолетът се връщаше за бой.
Когато на 11 февруари 2011 сеньор Хулио Лус кацна на Терминал 4, летище Барахас, Мадрид, групата посрещачи бе малко по-многочислена.
Кал Декстър вече бе там, чакаше в залата и в компанията на инспектор Пако Ортега спокойно наблюдаваше потока пътници през изхода на помещението за митнически контрол. И двамата стояха при стойките за вестници, като Декстър беше с гръб към пристигащия обект, а Ортега със скучаещо изражение прелистваше някакво списание.
Още преди години, след армията и след дипломирането си като правист, когато работеше в Ню Йорк като консултант по юридически въпроси, Кал Декстър бе установил, че испаноговорящите клиенти са толкова много, че има смисъл да научи испански. И го беше направил. Дори Ортега бе впечатлен. Толкова рядко бе да попаднеш на янки, който говори сносен кастилски. Нямаше смисъл да изтезава английския си. Без да помръдва, той прошепна:
Ето го.
Декстър нямаше никакъв проблем с идентифицирането. Колегата му Бишоп бе изтеглил снимката към молбата за членство от архива на адвокатската колегия в Богота.
Колумбиецът се придържаше към обичайната си процедура. Качи се в лимузината на хотела, като задържа дипломатическото куфарче, но позволи на шофьора да сложи пътната му чанта в багажника, след което се отпусна на задната седалка по пътя до Плаза де лае Кортес. Полицейската кола без отличителна маркировка изпревари лимузината и по този начин Декстър той вече се бе регистрирал в хотела пристигна първи.
Ето го.
Декстър нямаше никакъв проблем с идентифицирането. Колегата му Бишоп бе изтеглил снимката към молбата за членство от архива на адвокатската колегия в Богота.
Колумбиецът се придържаше към обичайната си процедура. Качи се в лимузината на хотела, като задържа дипломатическото куфарче, но позволи на шофьора да сложи пътната му чанта в багажника, след което се отпусна на задната седалка по пътя до Плаза де лае Кортес. Полицейската кола без отличителна маркировка изпревари лимузината и по този начин Декстър той вече се бе регистрирал в хотела пристигна първи.
Декстър бе довел в Мадрид екип от трима души, все взети назаем от ФБР. Бюрото беше откровено любопитно, но всички техни въпроси и възражения нямаха никаква сила пред президентския указ. Единият от екипа преминаваше през всяка заключваща система без никакви проблеми. При това бързо. Декстър бе подчертал важността на бързината. Беше описал проблемите, на които може да се натъкнат, и разбивачът на ключалки бе свил пренебрежително рамене. Нещо друго?
Вторият можеше да разпечатва пликове, да сканира съдържанието за секунди и пак да запечатва пликове. Третият бе просто часови. Не бяха отседнали във Вия Реал, а двеста метра по-нататък, но бяха в състояние на постоянна готовност и чакаха обаждане по мобилния телефон.
Когато колумбиецът пристигна, Декстър бе във фоайето. Знаеше коя е стаята на адвоката и вече бе проверил начините за достъп до нея. Имаха късмет. Намираше се в края на дълъг коридор, възможно най-далече от асансьора, което намаляваше опасността от неочаквано и нежелано прекъсване.
Декстър отдавна бе разбрал, че когато става дума за наблюдение на обект, човекът с шлифер, който чете вестник в ъгъла или безцелно виси на входа, е точно толкова забележим, колкото носорог на църковна морава. Така че предпочиташе да се крие пред очите на всички.
Затова облече пъстра риза в ярки цветове, сгърби се над лаптопа си и подхвана разговор на висок глас с някой, когото наричаше сладурче. Лус го погледна преценяващо за момент и загуби всякакъв интерес.
Този човек беше като метроном. Регистрира се, поръча си лек обяд в стаята и остана там за дълга сиеста. В четири следобед се появи в кафето Ист 47, поръча си каничка Ърл Грей и резервира масата за вечеря. Фактът, че в Мадрид има и други превъзходни ресторанти, изглежда, не го интересуваше.