Тим Менхайър бе прекарал целия си живот на зрял мъж като служител на акцизните служби вярно, невинаги най-популярната професия, но абсолютно необходима според него. Събирането на средства от алчното правителство за сметка на безпомощния турист може и да не беше най-възбуждащото нещо на света, но неговата работа по мръсните задни улички в района на лисабонските докове бе форма на реализация и това щеше да е вярно в още по-голяма степен, ако не бяха разочарованията от стария враг липсата на ресурси.
Малката агенция, която оглавяваше, се наричаше ОАМЦ-Н поредното съкращение в света на закона и реда. На човешки език това означаваше Оперативно аналитичен морски център за наркотици и в него работеха експерти от седем различни страни. Шестте партньора на Великобритания бяха Португалия, Испания, Ирландия, Франция, Италия и Холандия. Португалия бе домакин, а директорът беше британец, прехвърлен от ДУНВ (Данъчното управление на Нейно величество) в АТОП (Агенция за тежка и организирана престъпност), за да поеме работата.
Работата на ОАМЦ бе да се опитва да координира усилията на европейските ПОО и военноморските им сили да попречат на контрабандата на кокаин от Карибския басейн до западните брегове на Европа и Африка.
Причината за чувството на безпомощност на Тим Менхайър в тази слънчева утрин бе, че той виждаше още една риба с голямо и ценно карго, върху която да се хвърли мрежата.
Снимката бе направена от въздуха, но освен да прави красиви снимки патрулният самолет бе безпомощен. Така че просто бе изпратил веднага снимката до намиращия се далече от мястото ОАМЦ.
Снимката показваше доста занемарен траулер, върху чийто нос беше изписано Есмералда-Г. Засичането му бе въпрос на чист късмет в призрачната светлина на развиделяването, а отсъствието на кил-ватерна следа подсказваше, че корабът е спрял, след като е плавал невидян от никого през нощта. Разделителната способност на снимката бе добра и Менхайър, който я разглеждаше под увеличително стъкло, без проблем забеляза, че екипажът се готви да драпира траулера от носа до кърмата със синьо покривало. Това беше стандартната практика на контрабандистите на кокаин в морето, за да избегнат засичането, доколкото е възможно.
Пътуваха през нощта, а деня прекарваха, подскачайки по вълните под покривалото, чийто цвят се сливаше със заобикалящото ги море и правеше невъзможно забелязването им отвисоко. След залез екипажът събираше покривалото, сгъваше го и продължаваше по пътя си. Отнема време, но пък носи безопасност. Да бъдат хванати в момент на разпъване на покривалото беше много издайническо. Не можеше да става и дума, че това е риболовен кораб. Каргото се намираше в трюма му вероятно около тон бял прах, опакован в няколко защитни слоя и балиран, за да се избегне повредата от солта и влагата и без съмнение се намираше там от момента на натоварването му на някой прогнил пристан някъде из Венесуела.
Есмералда-Г несъмнено се насочваше към Западна Африка, вероятно към наркодържавата Гвинея-Бисау. Защо простена наум Менхайър не е малко по на север, край испанските Канарски острови, португалската Мадейра или Азорските острови? Всяка от тези страни можеше да изпрати крайбрежен катер в открито море и да прехванат трафиканта.
Но корабът си плаваше много, много по на юг, на стотина мили северно от островите Кабо Верде, които не можеха да помогнат по никакъв начин. Защото нямаха оборудване. А нямаше никакъв смисъл да се молят провалилите се държави по брега от Сенегал до Либерия. Те бяха част от проблема, а не неговото решение.
Затова Тим Менхайър се бе обърнал към шестте европейски флотилии и Щатите, но никоя от тях нямаше наблизо фрегата, разрушител или кръстосвач. На Есмералда-Г несъмнено бяха забелязали снимащия ги самолет, щяха да се досетят, че са разкрити, и щяха да зарежат номера с покривалото, за да се доберат колкото може по-бързо до суша. Имаха да изминат само двеста морски мили и дори влачейки се с 10 възела, щяха да се мушнат в мангровите блата по крайбрежието на Гвинея.
Но дори и залавянето насред морето не слагаше край на разочарованията. При друго случайно засичане една френска фрегата бе откликнала на апела му и бе открила на подадените от ОАМЦ координати пренасящ кока търговски кораб на четиристотин мили в открито море. Само че французите се оказаха маниаци на тема юридически тънкости. Според техния закон капитанът на контрабандистите трябваше да бъде изтеглен на буксир до най-близкото приятелско пристанище. То обаче се оказа в друга провалена държава Гвинея-Конакри.
След това се разбра, че трябва да се транспортира по въздух френски магистрат от Париж на борда на заловения кораб за les formalites. Нещо свързано с правата на човека les droits de lhomme.
Droits de mon cul, ядосал се бе Жан-Луи, колега на Менхайър от френска страна. Дори англичанин можеше да си преведе това като правата на задника ми.
Така че търговският кораб бе взет на отговорно пазене, екипажът задържан, а кокаинът конфискуван. Само че не изтече и седмица и корабът се измъкна и отплава. На борда му беше целият екипаж, освободен под гаранция от съдия, сменил ръждясалото си пежо за нов мерцедес, а конфискуваните бали се бяха изпарили.
Затова директорът на ОАМЦ въздъхна, заведе нова папка на името на Есмералда-Г и сложи снимката в нея. Ако корабът някога бъдеше засечен отново. Което едва ли щеше да стане. Прелетелият над него самолет щеше да ги накара да го префасонират като риболовен кораб и да го преименуват, преди пак да излезе в Атлантика. А дори и да излезеше, едва ли пак щеше да се намери удобно летящ наоколо самолет, принадлежащ на европейска флотилия, който да улучи момента, когато покривалото се развява от бриза. Хиляда към едно.
Това каза си Менхайър е големият ми проблем. Нищожни ресурси и никакво наказание за контрабандистите. Дори ако бъдат заловени.
Седмица по-късно американският президент седеше с директора на Националната сигурност суперагенцията, обединила тринайсетте основни разузнавателни агенции на САЩ. Директорът изумено изгледа своя върховен главнокомандващ.
Сериозно ли говорите, господин президент?
Мисля, че да. Какво ще ме посъветвате?
Ами ако искате да се опитате да унищожите кокаиновата индустрия, това означава да се изправите срещу най-злите, най-яростните и най-безжалостните хора на света.
В такъв случай ни трябва някой по-добър от тях.
Искате да кажете по-лош, сър?
Имаме ли такъв човек?
Хм хрумва ми едно име или по-скоро една репутация. Бил е години наред шеф на контраразузнаването в ЦРУ. Помогнал е да се постави капан на Олдрич Еймс[3], когато най-сетне му разрешили да го направи. След това оглавил Специални операции. Едва не ликвидирал Осама бен Ладен, при това още преди 11 септември. Освободен е преди две години.
Мисля, че да. Какво ще ме посъветвате?
Ами ако искате да се опитате да унищожите кокаиновата индустрия, това означава да се изправите срещу най-злите, най-яростните и най-безжалостните хора на света.
В такъв случай ни трябва някой по-добър от тях.
Искате да кажете по-лош, сър?
Имаме ли такъв човек?
Хм хрумва ми едно име или по-скоро една репутация. Бил е години наред шеф на контраразузнаването в ЦРУ. Помогнал е да се постави капан на Олдрич Еймс[3], когато най-сетне му разрешили да го направи. След това оглавил Специални операции. Едва не ликвидирал Осама бен Ладен, при това още преди 11 септември. Освободен е преди две години.
Освободен?
Уволнен.
Защо?
Твърде безжалостен.
Към колегите си?
Не, сър. Мисля, че по отношение на нашите врагове.
Няма такова нещо. Искам да го върнете обратно. Как се казва?
Не помня, сър. В Лангли е известен най-вече с прякора си Кобрата.
2
Търсеният от президента човек се казваше Пол Деверо и когато най-сетне го откриха, беше на молитва. За него молитвата бе изключително важно нещо.
Деверо бе потомък на цяла поредица фамилии, олицетворявали аристокрацията на щата Масачузетс още от 1776 година. От младини разполагаше с предостатъчно средства, но онова, което го отличаваше още тогава, бе интелектът му.
Беше учил в гимназията на Бостънския колеж стъпалото за един от водещите йезуитски университети в Щатите и още там го бяха набелязали като младеж с големи заложби. Беше колкото набожен, толкова и отдаден на науката и сериозно бе обмислял да стане на йезуитски духовник. Вместо това прие поканата да се присъедини към друго затворено общество ЦРУ.
За двайсетгодишния младеж, издържал достойно всеки изпит, който му бяха измислили възпитателите му, и който научаваше по един чужд език годишно, въпросът опираше до това по какъв начин да служи на страната си: като се бори с комунизма или с атеизма. И той бе предпочел светския път пред църковния.
Във Фирмата напредна бързо, защото беше неудържим, и макар дистанцираният му интелектуализъм да не го правеше най-популярната личност в Лангли, това му бе дълбоко безразлично. Мина и през трите основни дирекции: Операции (Опс), Разузнаване (Анализ) и Контраразузнаване (Вътрешна сигурност). Видя края на Студената война през 1991 с рухването на Съветския съюз цел, на която бе посветил 20 трудни години от живота си и остана на работа до 1998, когато Ал Кайда взриви две американски посолства в Найроби и Дар ес Салам.
Междувременно Деверо вече бе станал опитен арабист резултат на вътрешната му убеденост, че в Съветския отдел има твърде много хора и нещата там се вършат прекалено открито. Зае се да усъвършенства арабския в няколко диалекта и в крайна сметка се оказа точният човек за задачата, когато Фирмата сформира към Специални операции група, която да се съсредоточи върху новата заплаха ислямския фундаментализъм и глобалния тероризъм, който щеше да се пръкне от него.
Оставката, която подаде през 2008 година, бе олицетворение на класическата гатанка: сам ли си бе тръгнал, или го бяха притиснали да го направи? Той, естествено, би заявил първото. По-снизходителният наблюдател би казал, че е по взаимно съгласие. Деверо бе от старата школа. Можеше да рецитира Корана по-добре от мнозина изследователи на исляма, а бе усвоил и поне хиляда от най-важните коментари. Но бе заобиколен от умни младежи, чиито уши бяха залепени за смартфоните им, а Блекбери бе дума, която той презираше.
Ненавиждаше т. н. политическа коректност и предпочиташе добрите обноски, които прилагаше спрямо всички, стига да не бяха врагове на единствения истински Бог и/или на Съединените щати. Тези хора той унищожаваше без задръжки. Напускането му от Лангли съвпадна с изказването на новия директор на централното разузнаване, че в съвременния свят задръжките са задължителни.