Фризьорът ти каза къщата.
Тя влезе вътре.
Порфир я чакаше, облечен в жарсе с приглушени цветове, нещо от парижкия сезон. Лицето му, гладко като полиран ебонит, се разцепи в усмивка на удоволствие, когато я видя.
Миси, сгълча я той, изглеждаш като лайно домашно производство.
Анджи прихна. Порфир премига, приближи се с досада на лицето и прекара дългите си пръсти през кичурите на Анджи с престорено отвращение.
Миси била лошо момиче. Порфир казвал, че тия дроги са гадни!
Тя го изгледа. Беше много висок, и тя знаеше, че е и страхотно силен. Като хрътка на стероиди, беше казал някой веднъж. Депилираният му череп демонстрираше симетрия, непозната на природата.
Окей ли си? попита той с другия си глас. Маниакалното му оживление изчезна, сякаш някой беше щракнал превключвател.
Екстра съм.
Болеше ли?
Болеше, я.
Знаеш ли, започна той, докосвайки леко брадичката й с върха на показалеца си, никой изобщо не можа да разбере какво получаваш от тая гадост. Като че ли не литваше от нея
Не беше предназначена за това. Беше просто да си си тук, да си тук, само че не ти се налага да
Да чувстваш много силно?
Да.
Той кимна бавно.
Тогава е била наистина голяма гадост.
Майната й каза тя. Връщам се на работа.
Усмивката му се появи отново.
Дай да ти измия косата.
Че аз я мих вчера!
С какво? Не! Не ми казвай! Той я избута в посока към стълбата.
В покритата с бели плочки баня беше започнал да втрива нещо в скалпа й.
Да си виждал Робин напоследък?
Той наля прохладна вода в косата й.
Мистах Лание е в Лондон, миси. Мистах Лание и аз нещо не си говорим напоследък. Той вдигна облегалката на стола й и обви кърпа около шията й.
Защо не? Тя усети, че поддава ухо на слуховете на Sense/Net, които бяха другата специалност на Порфир.
Защото каза фризьорът с внимателен тон, докато прокарваше гребена през косата й, той имаше някои лоши неща за казване за Анжела Митчел, докато тя беше далече в Ямайка да си оправя мъничката главица.
Не го беше очаквала.
Наистина ли?
Че не го ли е правил, миси? Той започна да й подрязва косата с ножици, които бяха един от професионалните му белези: отказваше да използва лазерен молив, твърдейки, че никога не е докосвал такъв.
Шегуваш ли се, Порфир?
Не. Той не би казал тези неща пред мен, но Порфир чува, Порфир винаги чува. Отлетя за Лондон сутринта след като ти пристигна тук.
И какво си чул да казва той?
Че си луда. Със или без дрога. Че чуваш гласове. И че психиатрите на Sense/Net го знаят.
Гласове
Кой ти го е казал? Тя се опита да се обърне на стола.
Не си мърдай главата. Така. Той продължи да работи. Не мога да ти кажа. Имай ми доверие.
След като Порфир си тръгна, пристигнаха куп позвънявания. Работният й екип, нетърпелив да я поздрави.
Повече никакви повиквания тази сутрин каза тя на къщата. Ще прегледам записите на Тали на горния етаж.
Тя намери бутилка Корона отзад в хладилника и я отнесе в главната спалня. Стим-блокът в тиковото нощно шкафче беше оборудван с троди студиен клас; когато тя беше отпътувала за Ямайка, ги нямаше. Техниците на Sense/Net периодично ъпгрейдваха оборудването в къщата. Тя отпи голяма глътка бира, остави бутилката до леглото и легна с тродите на челото.
Окей, пускай.
В плътта на Тали, дишането на Тали.
Как изобщо те замествам, чудеше се тя, завладяна от физическото чувство на бившата звезда. И аз ли давам на хората също толкова удоволствие?
Тали-Анджи гледаше навън през окичена с лози пропаст, която също беше булевард, и хвърляше поглед към извърнатия хоризонт, квадрати на далечни тенискортове, слънцето на Свободната станция аксиална нишка от блясък високо горе
Превърти напред каза тя на къщата.
Плавно помпане на мускули и размазан бетон. Тали кара велосипед във велодром с ниска гравитация
Превърти напред.
Сцена от вечеря, допирът на кадифени ивици върху раменете й, младежът от другата страна на масата се навежда, за да налее още вино
Превърти напред.
Ленени чаршафи, ръка между краката й, пурпурен полумрак през дебелото стъкло, шум на течаща вода
Назад. Ресторантът.
Червеното вино клокочи в чашата й.
Още малко. Задръж. Така.
Очите на Тали бяха фокусирани върху загорялата китка на момчето, не върху бутилката.
Искам графична разпечатка на визуалния вход каза тя и дръпна тродите. Седна и отпи глътка бира, която се смеси странно с призрачния вкус на записаното вино на Тали.
Принтерът долу прозвъня меко, когато привърши работа. Тя се насили да слезе по стълбите бавно, но когато стигна до принтера в кухнята, изображението я разочарова.
Можеш ли да почистиш малко това? запита тя къщата. Искам да мога да прочета етикета на бутилката.
Настройвам образа и завъртам обекта на осем градуса отговори къщата.
Принтерът забръмча меко, изкарвайки новата разпечатка. Анджи откри съкровището си преди машината да дрънне, емблемата от съня й в кафяво мастило: Т-А.
Имали са и собствени лозя, помисли тя.
Тесие-Ашпул К.А., с царствен, паешки шрифт.
Пипнах те прошепна тя.
8. ТЕКСАСКО РАДИО
Мона виждаше слънчевата светлина през цепнатините в черния найлон, който държаха залепен на прозорците. Мразеше този коптор твърде много, за да стои тук, когато е будна или на краката си, и сега беше и двете.
Тя се измъкна тихичко от леглото, намръщи се, когато босите й крака бръснаха пода, и затърси пластмасовите си налъми. Мястото беше мръсно; вероятно можеше да хванеш тетанус от облягане на стената. Кожата й настръхваше при мисълта за това. Такива неща като че ли не дразнеха особено Еди; той беше затънал твърде дълбоко в плановете си, за да забелязва околния свят. И винаги успяваше някак си да бъде чист, като котка. Беше по котешки чист, без дори петънце мръсотия под полираните си нокти. Тя предполагаше, че той вероятно харчи повечето от това, което тя изкарва, за своя гардероб, въпреки че никога не би й хрумнало да постави факта на обсъждане. Мона беше на шестнайсет и без ВИН, и един пич й беше казал, че някога е имало такава песен, На шестнайсет и неВИНна. Значеше, че тя не е получила при раждането си ВИН, Вътрешен Идентификационен Номер, така че е израсла извън повечето от официалните системи. Знаеше, че се предполага, че е възможно да получиш ВИН, след като нямаш такъв, само че вероятно трябваше да идеш в някаква сграда и да говориш с някакъв костюмар, и това беше доста далеч от представата на Мона за добре изкарано време или дори изобщо нормално поведение.
Беше оттренирала обличане в коптора, и можеше да го направи и на тъмно. Нахлузваш чехлите си, след като ги чукнеш бързо един в друг, за да отръскаш разните буболечки, и след това отиваш при мястото, където има руло стари факсове върху стиропоров поднос, до прозореца. Откъсваш към метър факс, може би ден и половина Асахи Шимбун, сгъваш го и го слагаш на пода. След това вече можеш да стъпиш на него, да измъкнеш пластмасовата чанта иззад подноса, да развиеш увитата тел, която я държи затворена, и да намериш дрехите, които търсиш. Когато изхлузиш чехлите, за да си обуеш панталоните, знаеш, че ще стъпиш на чист факс. Мона свято вярваше в това, че нищо няма да успее да полази по факса, докато тя успее да нахлузи някои дънки и да обуе отново чехлите.
Можеш да нахлузиш фланелка или каквото и да е, внимателно да завържеш отново чантата и да се измъкнеш. Гримът, когато е необходим, се прави в коридора, където има останало парче огледало, до неработещия асансьор, и над него е залепена биофлуоресцентна ивица Фуджи.
Тази сутрин около асансьора смърдеше силно на урина, така че тя реши да пропусне грима.
Тази сутрин около асансьора смърдеше силно на урина, така че тя реши да пропусне грима.
Никога не можеш да видиш живеещите в сградата, но понякога ги чуваш: музика през затворена врата, или стъпки, които тъкмо заглъхват иззад ъгъла на другия край на коридора. Е, това поне беше добре: Мона също нямаше желание за срещи със съседите.
Тя се спусна три етажа по стълбите, в зяпналата чернота на подземния гараж. Държеше фенерчето си в ръка, и си набеляза пътя с шест бързи кратки просветвания, които я проведоха около застоялите локви и висящите парчета зарязани оптични кабели, нагоре по бетонните стъпала и навън, на алеята. Понякога на алеята можеше да усетиш миризмата на брега, ако вятърът духа оттам, но днес миришеше само на отпадъци. Страната на коптора се извисяваше над нея, така че тя се махна бързо, преди някой задник да реши да метне бутилка или нещо по-лошо. След като излезе на Авенюто, забави крачка, но не много: усещаше парите в джоба си, и беше пълна с планове как да ги похарчи. Нямаше да свърши работа да се изниже, не и когато изглеждаше, че Еди им е изнамерил някакъв билет за отпътуване оттук. Тя се поколеба между това да си казва, че това е сигурно, че на практика вече са си тръгнали, и да се предупреждава да не храни особени надежди. Знаеше ги тя сигурните неща на Еди; не беше ли Флорида едно от тях? Колко топло е във Флорида, и как бреговете са красиви и пълни със сладки паралии типове, идеалното място за малка работна ваканция, която вече се беше проточила в най-дългия месец, който Мона си спомняше. Във Флорида беше шибано горещо, направо като в сауна. Малкото брегове, които не бяха частни, бяха замърсени, и рибите плуваха с кореми нагоре из плитчините. Може би частните са били същите, само че няма как да ги видиш, само вериги и пазачи в шорти и ченгеджийски фланелки стърчат наоколо. Еди пощуряваше от кеф при вида на оръжията, които носеха пазачите, и й описваше всяко едно с писващи подробности. Той самият нямаше пушкало, поне доколкото Мона знаеше, и тя беше решила, че така е по-добре. Понякога дори не можеш да надушиш умрялата риба, защото има друг мирис, на хлор, който изгаря небцето ти, нещо от заводите нагоре по брега. Ако и да имаше сладки типове, те си бяха обикновени пичове, и тези тук долу не й предлагаха точно да й платят двойно.
Като че ли единственото свястно нещо във Флорида бяха дрогите, които се намираха лесно и бяха евтини, и повечето имаха промишлена мощност. Понякога тя си представяше, че миризмата на белина е миризмата на един милион лаборатории за дрога, които готвят заедно някакъв немислим коктейл, пълен с молекули, които шибат с мъничките си опашчици, нетърпеливи за улицата и съдбата си.
Тя сви надолу от Авенюто, покрай редица нелицензирани сергии за храна. Стомахът й започна да къркори от миризмата, но тя не смееше да яде улични храни, поне ако не й се наложи, и надолу в пазарчето имаше редовни сергии, които щяха да приемат пари в брой. Някой свиреше на тромпет на асфалтовия квадрат, който някога беше бил паркинг, игриво кубинско соло, което отскачаше изкривено от бетонните стени, умиращи ноти, изгубени в сутрешния шум на пазара. Уличен евангелист беше вдигнал високо ръце, и бледен размит Исус копираше жестовете му във въздуха над него. Прожекционният апарат беше монтиран в сандъка, на който беше застанал той, и на гърба му имаше раница от изкуствен плат с батерии вътре и два високоговорителя, които стърчаха над раменете му като безлики хромирани глави. Евангелистът се намръщи при вида на Исус и настрои нещо на колана си. Исус премига, позеленя и изчезна. Мона се разсмя. В очите на мъжа проблясна Божи гняв, и в набраздената му буза запулсира мускулче. Мона зави наляво, между редовете продавачи на плодове, натрупали портокали и грейпфрути на пирамиди по очуканите си метални колички.