Тя влезе в ниско, подобно на пещера здание, което даваше подслон на по-постоянни търговци: продавачи на риба и пакетирани храни, евтини домакински потреби, и гишета, сервиращи една дузина видове топла храна. Тук, на сянка, беше малко по-хладно и по-спокойно. Тя намери подобие на бар с шест високи табуретки и зае едната. Готвачът китаец я заговори на испански; тя поръча с посочване. Той й донесе супа в пластмасова купа; тя му плати с най-малката от банкнотите, той й върна осем мазни картонени жетона. Ако Еди наистина смяташе да се махат, тя нямаше да може да ги използва; ако останеха във Флорида, винаги щеше да може да си намери място за хапване. Тя поклати глава. Ще се изпарявам оттук, задължително. Бутна износените жълти кръгчета обратно през боядисания тезгях.
Задръж ги.
Готвачът ги прибра някъде с безизразен поглед. В ъгъла на устата му висеше синя пластмасова клечка за зъби.
Тя взе вилица от стъклената чаша на гишето и измъкна сгънат лист зеленчук от супата. Някакъв костюмар я гледаше от прохода зад тенджерите и пещите на готвачите. Костюмар, който се пънеше да изглежда някакъв друг, с бяла тениска и слънчеви очила. Като че ли си им личи повече по стойката, отколкото по другите неща, мислеше си тя. Тоя имаше обаче също и такива зъби, и подстрижка, само дето беше с брада. Правеше се, че се оглежда наоколо, като че ли пазарува, с ръце в джобовете. Устата му беше свита в нещо, дето той сигурно си мислеше, че е разсеяна усмивка. Беше готин, тоя костюмар, поне каквото се виждаше от него зад очилата и брадата. Тя се размърда неспокойно на столчето. Свалянето беше законна работа, само че ако го правиш както трябва, ако имаш данъчен чип и там всичко. Тя внезапно се сети за парите в джоба си. Загледа се в ламинираното разрешение за търговия с храна, закачено на тезгяха. Когато отново вдигна поглед, той беше изчезнал.
Похарчи петдесет за дрехи. Посети осемнайсет щанда в четири магазина, всичко от този вид на пазара, преди да реши какво да купи. На продавачите не им харесваше колко дълго пробва нещата, преди да ги купи, но никога не й се беше случвало да има толкова пари. Докато привърши, вече беше обяд, и флоридското слънце пърлеше паважа, когато тя пресече паркинга с две найлонови торби. И торбите, както и дрехите, бяха втора ръка: едната носеше емблемата на магазин за обувки на Гинза, другата рекламираше аржентински брикети морска храна, направени от рeконституиран крил. Тя непрекъснато пробваше и съчетаваше наум дрехите, които беше купила, търсейки различни костюми.
От другата страна на площадчето евангелистът се надуваше на пълна мощност по средата на проповедта си, като че ли е загрял до пръскащ слюнки бяс преди да включи усилвателите, и холограмният Исус тресеше ръцете си в бели ръкави и сочеше сърдито към небето, пазара, отново небето. Възнесение, говореше той. Иде възнесение.
Мона зави около първия попаднал й ъгъл, автоматичен рефлекс за избягване на луди, и мина край редица избледнели от слънцето картонени маси, отрупани с евтини индонезийски симстимови набори, използвани касети, цветни бодилчета-микрософти, набучени в парчета бледосин стиропор. Зад една от масите имаше залепено изображение на Анджи Митчел, постер, който Мона досега не беше виждала. Тя спря и го заизучава жадно, вгледа се първо в дрехите и грима на звездата, след това се опита да различи фона, къде е снимано. Несъзнателно промени израза на лицето си така, че да напомня този на Анджи на постера. Не точно усмивка. Нещо като полуусмивка, може би малко тъжна. Мона имаше специално отношение към Анджи. Защото пичовете понякога го казваха тя приличаше на нея. Все едно е сестра на Анджи. Освен че носът на Мона беше леко изкривен, и че Анджи нямаше бръчици по скулите. Полуусмивката на Мона-Анджи се разшири, докато тя гледаше постера, потопена в красотата му, в лукса на изобразената стая. Предположи, че това сигурно е някакъв замък, сигурно мястото, където живее Анджи, сто на сто, и там има маса народ да се грижат за нея, да й оправят косата и да й подреждат дрехите. Виждаше се, че стените са направени от големи камъни, и огледалата имаха рамки от масивно злато, с изрязани по него листа и ангели. Надписът отдолу може би казваше къде е това, но Мона не можеше да чете. Както и да е, там нямаше пукната шибана хлебарка, беше сигурна в това, и нямаше също и Еди. Тя погледна надолу към стим-наборите и се замисли дали да не изхарчи и остатъка от парите си. Но нямаше да й стигнат за един стим, и освен това тези бяха стари, някои от тях по-стари от нея. На тях я имаше оная как-й-викаха, Тали, дето беше прочута когато Мона беше на към девет
Когато тя се върна, Еди я чакаше. Беше махнал найлона от прозореца и мухите бръмчаха наоколо. Еди се беше проснал на леглото, пушеше цигара, и костюмарят с брадата, дето я беше заглеждал, седеше в счупения стол, още със слънчевите очила.
Приор, така каза, че му било името, все едно си нямаше малко име. Или като че ли Еди си нямаше фамилия. Добре де, и тя нямаше фамилия, освен ако не броиш Лиза, и това беше по-скоро нещо като още едно малко име.
Тя не можа да му разбере много там, в коптора. Мислеше си че може да е, защото е англичанин. Всъщност не беше точно костюмар, не точно такъв, за какъвто тя го беше помислила на пазара; играеше някаква игра, ама не беше много ясно каква. Задържаше си погледа върху нея за дълго, гледаше я как си прибира нещата в синята чанта на Луфтханза, която той беше донесъл, но тя не усещаше никакво привличане в това, не и като да му се иска. Просто я гледаше, гледаше как Еди пуши, потупваше със слънчевите си очила по коляното, слушаше купищата дрънканици на Еди и казваше толкова малко, колкото беше абсолютно необходимо. Когато казваше нещо, обикновено беше смешно, но беше трудно да разбереш по начина му на говорене кога се шегува.
Приор, така каза, че му било името, все едно си нямаше малко име. Или като че ли Еди си нямаше фамилия. Добре де, и тя нямаше фамилия, освен ако не броиш Лиза, и това беше по-скоро нещо като още едно малко име.
Тя не можа да му разбере много там, в коптора. Мислеше си че може да е, защото е англичанин. Всъщност не беше точно костюмар, не точно такъв, за какъвто тя го беше помислила на пазара; играеше някаква игра, ама не беше много ясно каква. Задържаше си погледа върху нея за дълго, гледаше я как си прибира нещата в синята чанта на Луфтханза, която той беше донесъл, но тя не усещаше никакво привличане в това, не и като да му се иска. Просто я гледаше, гледаше как Еди пуши, потупваше със слънчевите си очила по коляното, слушаше купищата дрънканици на Еди и казваше толкова малко, колкото беше абсолютно необходимо. Когато казваше нещо, обикновено беше смешно, но беше трудно да разбереш по начина му на говорене кога се шегува.
Докато прибираше, усещаше замайване, като че ли си е блъснала нещо, само че още не я е хванало съвсем. Мухите се чукаха на прозореца, блъскаха се в покритото с прах стъкло, но не й пукаше. Отпътувала, вече беше отпътувала.
Ципът на чантата изскърца.
Когато стигнаха на летището, валеше, флоридски дъжд, топла пикня се лее от невидимо небе. Никога не беше виждала летище преди, но ги познаваше от стимовете.
Колата на Приор беше бял Датсун под наем, който шофираше сам и свиреше асансьорна музика през квадро-високоговорителите. Остави ги до багажа им до гол бетонен вход и подкара обратно в дъжда. Ако Приор имаше чанта, то тя не беше с него. Мона носеше чантата от Луфтханза, а Еди два черни куфара от клонирана крокодилска кожа.
Тя дръпна новата си поличка надолу над таза и се замисли дали е подбрала подходящи обувки. Еди се възхищаваше на себе си, ръцете му бяха в джобовете, раменете наклонени, за да подскаже, че върши нещо важно.
Тя си го спомни в Кливлънд, първия път, когато беше дошъл до мястото й да види един мотор, който нейният старец продаваше, триколесна Шкода, която беше почти само ръжда. Старецът гледаше риба в бетонни резервоари, подредени из мръсния двор. Когато Еди дойде, тя беше вътре в къщата, дълъг и с високи стени контейнер от ТИР, вдигнат на трупчета. В едната му стена бяха изрязани прозорци, квадратни дупки със залепен отгоре им издраскан плексиглас. Тя стоеше до огнището, в миризмата на торбите с лука и доматите, окачени там, за да съхнат, когато го усети там, на другия край на стаята, усети мускулите и раменете му, белите му зъби, черната найлонова шапка, срамежливо увиснала от ръката му. Слънцето грееше през прозореца, и осветяваше голата и безцветна стая с изметен под старецът я караше да се грижи за това но сякаш се спусна сянка, сянка от кръв, когато тя усети биенето на сърцето си, и той се приближи, хвърли пътем шапката си на голата шперплатова маса, като че ли живееше тук, приближи се право към нея, и прокара ръката си с ярък пръстен през мазната тежест на косата си. Тогава влезе старецът, и Мона се обърна настрани, и се престори, че се грижи за огнището. Старецът поиска кафе, и Мона отиде да налее вода, напълни емайлираната тенджера от покривния резервоар, водата гъргореше през въгленовия филтър. Еди и старецът седяха на масата, пиеха черно кафе, и краката на Еди бяха изпънати под масата, и бедрата му под разбридания деним бяха силни. Усмихнат, жестикулиращ към стареца, пазарящ се за Шкодата. Как май тя беше в движение, как сигурно щеше да я купи, ако старецът имаше документи. Старецът се надига, за да се зарови в чекмедже. Очите на Еди отново са върху нея. Тя ги последва на двора и го видя да обкрачва напуканата винилова седалка. Запалването разлая черните кучета на стареца, надигна се силен сладък аромат на евтино алкохолно гориво, и рамката затрепера между краката му.
Сега тя го гледаше как позира пред куфарите, и й беше трудно да разбере защо тя на следващия ден беше отпътувала с него, на Шкодата, към Кливлънд. Шкодата имаше мъничко раздрънкано радио, което не можеше да го чуеш от двигателя, само да си го пуснеш тихо нощем на полето край пътя. Тунерът беше повреден, така че ловеше само една станция, призрачна музика от някаква самотна антена в Тексас, стоманени китари, засилващи се и отслабващи цяла нощ, и тя усещаше влагата си до краката му и твърдата суха трева да гъделичка шията й.