Над Еверет се извисяваха дървета, по-големи и по-величествени от всяко друго на Земята. Виждаше и небето. Малък водопад между две канари бе изровил вир. Водата му бе дълбока и чиста, прохладна и подканяща. Слънцето и водата докоснаха болката, вината и самотата. Няколко секунди по-късно вече изритваше обувките си и се измъкваше забързано от корабните дрешки. Хвърли се с плисък във вира, отпусна се по гръб. Над гърдите му се надигнаха хладни и дълбоки води. Еверет отдели стъпала от дъното и се задържа изправен с леки движения на ръцете и краката.
Водата го благослови. Беше сам, но не и самотен. Никога дотогава не беше плувал съвсем гол сред природата. Харесваше му чувственото усещане от вода, която докосва всяка част от тялото му. И преди съм плувал така, осъзна той, преди да се родя, гол, във водите на майка ми.
Мисълта беше малко стряскаща.
Еверет направи няколко замаха с ръце до място, където слънчевите лъчи прозираха през покрова от червени листа. Слънцето огря лицето му. Той затвори очи. И ги отвори шокирано.
Мисълта беше малко стряскаща.
Еверет направи няколко замаха с ръце до място, където слънчевите лъчи прозираха през покрова от червени листа. Слънцето огря лицето му. Той затвори очи. И ги отвори шокирано.
Слънцето.
Нещо не беше наред със слънцето. Все още го огряваше право в лицето. А не би следвало. Трябваше да се е преместило през небето. Но не беше. Стоеше ниско, по-близо до долния край на пролуката сред клоните, но все така го огряваше право в лицето. Слънцето не се движеше в дъга от изток на запад. Движеше се нагоре и надолу.
Изчисленията му. Беше направил изчисления за скок от една сферична планета до друга сферична планета. Геометрията на този свят
Няма начин! извика Еверет, като се надигна бързо от водата. Разни крилати неща полетяха панически нагоре от околните дървета. Не! Това е лудост.
Но числата вече протичаха в главата му, свързваха се с други числа, с теории и физични закони, обрисуваха картината на свят, който съответстваше и това бе единственото обяснение на наличните факти.
Трябваше да се върне при екипажа. Щяха да го изслушат, когато им разкаже какво е открил за този свят. Трябваше да го изслушат. Той изгази обратно до речния бряг.
Дрехите му. Къде бяха дрехите му? Беше ги оставил на онази скала, сгънати спретнато, притиснати от ботушите му, в случай че вятърът се усили.
Еверет чу шум. Ето там, зад онези корени с размерите на къща. Прошумоляване. Движение кикот? Еверет скри слабините си в шепи. Водата се оттичаше от него.
Сен?
Наистина беше кикот.
Сен! Ти ли ми взе дрешките?
Никакъв отговор. Никакво раздвижване.
Престани да се занасяш! Трябва да ви кажа нещо важно. Мега.
Ела да си ги вземеш!
Сен!
Можеше да го чака цял ден да излезе от водата.
Добре тогава, щом според теб е толкова смешно Еверет излезе на сушата.
Престана да се прикрива с ръце. Иззад коренището се разнесе ентусиазирано подвикване. Еверет си представи как изглежда от гледната точка на Сен. Изглеждаше добре. Повече от добре; доста добре.
Помниш ли как те облякох в Бона дрешки? извика Сен. Е, сега пак аз ще те обличам. Ръката ѝ просна два чорапа през един стръмен корен. Ела да си ги вземеш.
Ще го направя каза Еверет Синг.
Сен изписка от удоволствие и се разсмя, след което се разнесе звук от газене из растителността. Той си обу чорапите: тежка плетка, дебел горен кант, също като онези, които Сен носеше. Чувстваше се глупаво само по чорапи.
Хайде де! извика момичето иззад туфа сребриста тръстика. Размаха към него обувките му, по една във всяка ръка.
Сен, важно е. Този свят, той е
Белегът ти зараства добре повика Сен малко по-навътре от гората.
Еверет почти напълно беше изключил за белега, който лазерът на неговото човешко копие му бе оставил на хълбока в Битката при Гробищния парк Абни. Безгрижният коментар на Сен го накара да си припомни остро болката и унижението. Добре го бяха набили. Щеше да носи знака на своя враг до края на живота си. Еверет имаше недовършена работа с копието-Еверет.
Междувременно Сен окачаше корабните шорти на едно ниско клонче.
Сен! Престани да се занасяш! извика той, докато се бореше да обуе крачолите.
Носиш прекалено много дрехи! извика Сен от новото си скривалище. Не е здравословно.
Тя метна тениската му на един бодлив храст. Беше отрязала ръкавите и я беше скъсила. Не можеше да се сравнява с дължината на нейната фланелка, но беше далеч по-късо, отколкото всеки нормален оми от З10 би желал да носи. Тъй като така или иначе беше без горнище, Еверет изтича, за да я вземе.
Нещо се сцепи меко под левия му ботуш и глезенът му потъна в мекота, мокрота и лепкавина. Към него се издигна внезапно дъхване на гнило и болест. Еверет погледна надолу. Сърцето му подскочи и едва не повърна от стъписване. Левият му крак бе затънал в ребрата на мухлясал човешки труп. Празните орбити на очите се взираха към него от череп, облечен в дрипи от кожа. От почернялата, разпукана кожа капеха гнусни течности и гниещи органи. Еверет направи опит да изтегли крака си. Разложените неща изджвакаха и го удържаха засмукващо.
Сен! изкрещя той. Сен!
Не, не, Еверет Синг, ела да си ги вземеш.
Сен! Гласът му казваше: достатъчно шеги.
Тя дотича, като прескачаше с лекота коренища и паднали клони.
Какво има, Еверет? О, Боже.
Какво има, Еверет? О, Боже.
Еверет бе разчел следата точно и правилно. Някой беше заточен на този свят от скоковия пистолет.
Сен протегна и двете си ръце към момчето:
Хванах те, оми. Тръгни към мен. Хайде, Еверет Синг.
Той улови ръцете ѝ и издърпа крака си от мъртвото нещо. Усещаше противната плът от труп по кожата си. Никога повече нямаше да успее да я отмие. Но не в това беше истинският ужас. Ужасяващият, непоносимият, всепоглъщащият страх се състоеше във въпроса чий е трупът.
Сен, можеш ли да го огледаш? Дали не е
Сен веднага разбра.
Не е той. Чуваш ли? Нали не е той?
Еверет потръпна, докато напрежението го напускаше. Помисли си, че вече може и да повърне. Не защото му се повдигаше от гниещия труп, а защото чувстваше облекчение, след като разбра чий не е трупът. На баща му. Чу Сен да мърмори нещо на палари. Момчето вече говореше езика доста добре, но Сен произнасяше думите толкова ниско и толкова бързо, с толкова диалектни изрази, че нямаше никакъв начин да я разбере.
Сен, какво има?
Облечен е като ветровик. Мисля, че го познавам. Мисля, че това е Лучайния Ед.
Отначало Еверет не можа да осъзнае името, но след това си припомни. Шарлът Вилие бе повела своите шарпи в сърцето на Хакни Грейт Порт в опит да му отнеме със сила Инфундибулума. Пресрещна я тълпа от вбесени, анархистично настроени ветровици, които не възнамеряваха да допускат полицията на своя територия. Водеше ги нисък, гневен мъж Лучайния Ед. Шарлът Вилие извади пистолет и го накара да изчезне. Това беше първият път, когато Еверет стана свидетел на какво е способен един скоков пистолет. Значи тук го беше запратил пистолетът. И нещо в тази червена, дъждовна гора го бе убило. В тази червена, дъждовна гора, в свят, който не се подчиняваше на законите на нормалната физика, свят, който не се подчиняваше на уместната сферична геометрия.
Сен, трябва да се върнем обратно при екипажа. Трябва да знаете нещо за този свят. Нещо наистина важно.
3.
Шарлът Вилие подръпваше ръкавиците си от телешка кожа и оглеждаше Лондон от двадесет и втория етаж на Тайрон тауър. Снегът беше коронясал ангелите, възправени по върховете на готическите небостъргачи, и завиваше с плащове, наметала и шалове раменете на приклекналите лъвове, грифони и митологични зверове, които се взираха от високо към претъпканите улици. Снегът се сипеше от корпусите на въздушните кораби, които отлитаха от високата желязна кула на аеропорт Садлърс Уелс и поемаха по своите летателни маршрути. Сняг по покривите на влаковете. Превръщаше ги в дълги змии, които се плъзгаха из надлезите си. Снегът се трупаше на купища и преспи от двете страни на улиците далеч, далеч долу и заравяше дълбоко велосипеди, кофи за боклук и електрически зарядни колонки, които щяха да се появят отново, едва след като настъпи затоплянето. Снегът посипваше коварно заледените участъци на тротоарите, а гражданите се хлъзгаха и пристъпваха несигурно на къси, нервни крачки, вдигнали яки, нахлупили шапки, издишащи пара.
До гуша ми е дошло от зима. Не може ли поне веднъж да преместим Президиума на някое топло място?
Чарлз Вилие, човешкото копие на Шарлът Вилие и специален пратеник на целостта от З4, вдигна показалец към цигарата на Шарлът Вилие в цигарето ѝ от слонова кост. От върха на пръста му се появи огънче. Тя се присви от неприязън. Технология на Трин, разбира се, като се изключеше това, че Трин никога не биха създали нещо толкова недодялано. Те бяха въздържани. Уравновесени. Енигматични. Шарлът Вилие се възхищаваше на цивилизацията Трин далеч повече, отколкото на хората от З4, в това число и на собственото ѝ копие. Земя 4 беше преяла с технологиите на Трин така алчно, че човечеството на нея не бе развило нова технология, нито бе направило свое собствено научно откритие за последните трийсет години. Бяха наркомани. Шарлът Вилие презираше пристрастяването. Противна слабост, без значение дали става дума за алкохол, наркотици, секс, власт или извънземна технология.
По това време на годината в северното полукълбо на З8 е приятно, моя кора.
Земя 8 е в състояние на екологична катастрофа и парников ефект в напреднал стадий отсече Шарлът Вилие. Не отсядам във фавела шик1.
Тя придърпа по-плътно кожената яка около шията си, не заради студа отвъд прозореца, а защото двойникът ѝ бе употребил думата кора. Земя 5 бе дала фамилиарните, гальовни обръщения между две копия двойникът ти в една паралелна вселена, по-близък от брат или сестра, или любовник; ти, но съвсем напълно, дълбоко не ти. Когато чу думата от устата на своето копие, Шарлът Вилие потръпна. Често се питаше как е възможно Чарлз да е нейно копие. По никой начин не ѝ беше равен интелектуално. И толкова детински лесно се поддаваше на манипулации. Беше неин коро само на думи. От всички свои колеги специални пратеници на Целостта Шарлът Вилие уважаваше единствено единението от Земя 7 Йен Хеер Фол, както и Ибрим Ходж Керим. Последният, специален пратеник на Целостта от З2, може и да не притежаваше нейния остър, студен интелект, но беше ненадминат дипломат и политик в свят, където тези качества нерядко си противоречаха. Веднъж замалко не бе разкрила картите си пред него, в изострена ситуация, когато ѝ беше станало ясно, че Еверет Синг възнамерява да премине през портала на Хайзенберг на З10, и насочи пистолет срещу него. Успя да извини действията си, но Ибрим Ходж Керим беше проницателен, почтен и напълно неподкупен. На Шарлът Вилие щеше да ѝ се наложи да използва възможно най-хитрия, чист и смъртоносен план, за да го неутрализира в Президиума. Нямаше съмнения обаче, че ще ѝ се удаде. Единственият ѝ равен, единственият успявал да я надхитри отново и отново, беше нейният враг, Еверет Синг. Нейният враг, нейната плячка. Накрая със собствената си ръка ще ми дадеш онова, за което копнея. Твоята воля и моята ще се изправят една срещу друга, Еверет Синг. Шарлът Вилие дръпна от цигарата си и издиша димна извивка във въздуха: