Огън от Ада - Линкольн Чайлд

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд

Огън от Ада

 Пендъргаст #5

Диоген #1

1.

Агнес Topeс паркира белия си форд ескорт на малкия паркинг до живия плет и излезе в хладната утрин. Живият плет бе висок четири метра и непроходим кого тухлена стена; от улицата се виждаше само върхът на дървения покрив на голямата къща. Но тя чуваше бученето на прибоя и усещаше соления дъх на невидимия океан.

Агнес старателно заключи колата струваше си човек да е внимателен, дори в този квартал, след което намери съответния ключ на масивната си връзка и го мушна в ключалката. Тежката метална врата се отвори навътре и разкри обширна зелена морава, която се простираше по протежение на сто метра до брега и граничеше с две дюни. Върху панела от вътрешната страна на вратата запримигва червена лампичка и тя започна да набира кода с нервни пръсти. Разполагаше с трийсет секунди преди сирената да звънне. Веднъж изпусна ключовете си и не успя да набере кода навреме и това проклето нещо събуди целия град и докара три полицейски кали. Господин Джеръми толкова се ядоса, че на нея й се стори, че ще издиша огън и жулел. Беше ужасно. Агнес натисна последния бутон и лампичката светна в зелено. Тя въздъхна с облекчение, заключи портата и се спря да се прекръсти. След това извади молитвената си броеница я улови почтително първото й зърно. Вече напълно въоръжена, тя се обърна и се затътри през моравата с късите си, дебели крака вървеше бавно, за да има време да нашепне напевно на испански всичките Отче наш, Света Дева Мария и Слава тебе, Господи Винаги когато влизаше в имението Гроув произнасяше по десет молитви.

Огромната сива къща се мержелееше пред нея, само едно прозорче най-горе на покрива се мръщеше като окото на циклоп жило на фона на стоманено сивия цвят на къщата и небето. Кръжащите чайки пищяха неспокойни.

Агнес се изненада. Не помнеше някога да бе виждала тази светлина. Какво правеше господин Джеръми в мансардата в седем часа сутринта? Обикновено той не ставаше от леглото преди пладне.

След като свърши с молитвите си, тя прибра броеницата и се прекръсти отново бързо, машинално движение, извършено с грубата ръка, десетилетия наред заета с домашна работа. Надяваше се господин Джеръми още да не се е събудил. Обичаше да работи в празна къща, а когато той бе буден, бе толкова неприятно пепелта от цигари, която той ръсеше върху току-що избърсания под, чиниите, които струпваше в мивката, тъкмо след като бе измила всичко, забележките и безкрайните му ругатни към самия себе си, по телефона и към вестника, винаги последвани от груб смях. Гласът му бе като ръждив нож, разрязваше и цепеше въздуха. Беше слаб и злобен, вонеше на цигари, пиеше бренди на обяд и приемаше содомити по всяко време на деня и нощта. Веднъж се бе опитал да я заговори на испански, но тя бързо го отряза. Никой не можеше да говори на испански с нея, освен членовете на семейството и приятелите й, а и Агнес Торес говореше английски съвсем прилично.

От друга страна, през живота си Агнес бе работила за много хора, а господин Джеръми бе много коректен спрямо нея. Плащаше й добре и винаги навреме, никога не я молеше да остане до по-късно, никога не променяше разписанието й и никога не я обвиняваше, че краде. Веднъж, още в началото, бе богохулствал в нейно присъствие и тя разговаря за това с него, след което той се извини много любезно и повече никога не го направи.

По настланата с плочи алея тя стигна до задната врата, извади втори ключ и отново се зае непохватно с панела, за да изключи и вътрешната алармена инсталация.

Къщата бе мрачна и сива, двукрилите прозорци на фасадата гледаха към осеяния с водорасли бряг на разгневения океан. Тук ревът на прибоя бе приглушен и в къщата бе горещо. Необичайно горещо.

Тя подуши. Във въздуха се носеше странна миризма, сякаш мазно печено бе оставено твърде дълго във фурната. Заклатушка се като патица към кухнята, но тя се оказа празна. В мивката имаше купчина чинии, бъркотията бе както винаги голяма, навсякъде се виждаха остатъци от храна, ала миризмата не идваше от тук. Изглежда предишната вечер господни Джеръми бе готвил риба. Обикновено Агнес не чистеше къщата в четвъртъците, но предишната вечер той бе организирал едно от безбройните си партита. От Деня на труда[1] бе минал месец, но оргиите на господин Джеръми през уикендите нямаше да свършат преди края на ноември.

Тя влезе във всекидневната и подуши отново. Определено някъде се готвеше нещо. А към тази миризма се прибавяше и някаква друга сякаш някой си бе играл с кибрит.

Агнес Торес изпита смътно чувство на тревога. Всичко изглеждаше повече или по-малко така, както го бе оставила вчера в два следобед, само пепелниците преливаха от угарки и обичайните празни винени бутилки стояха върху бюфета, мръсните чинии бяха струпани в мивката и някой бе изпуснал меко сирене на килима и го бе стъпкал.

Тя вдигна нагоре пълното си лице и разшири ноздри. Миризмата идваше отгоре.

Заизкачва се по стъпалата. Мина на пръсти покрай кабинета на Гроув, покрай вратата на спалнята му и продължи по коридора, зави по острата му чупка и стигна до вратата към третия етаж. Тук миризмата бе по-силна и въздухът по-тежък и по-топъл.

Мансардата бе обширна, с един дълъг коридор, към който водеха половин дузина врати на неизползвани детски спални, стая за игри, няколко тоалетни и недовършено помещение, натъпкано с мебели и кашони и ужасни модерни картини.

Забеляза в дъното на коридора ивицата жълта светлина, която идваше изпод вратата на последната спалня.

Направи няколко предпазливи крачки, спря се и отново се прекръсти. Сърцето й се бе разтуптяло, ала тя знаеше, че като стиска броеницата, ще бъде в безопасност. С приближаването й към вратата миризмата се усилваше и ставаше все по-лоша.

Почука леко, в случай, че някой от гостите на господин Джеръми спеше там болен или след тежък махмурлук. Никой не й отговори обаче. Тя улови дръжката на вратата и се изненада, че бе леко затоплена. Да не би да имаше пожар? Да не би някой да бе заспал с горяща цигара в ръка? Определено имаше лек мирис на дим, но като че ли не беше само дим, беше нещо по-силно. Нещо нечисто.

Тя опита дръжката, намери я заключена. Това й напомни за времето, когато бе малко момиченце в училището на женския манастир, където смахнатата стара сестра Ана бе починала и трябваше силом да отворят вратата й.

Може би някой зад тази врага се нуждаеше от помощта й, болен или наранен и неподвижен. Тя отново затърси във връзката си с ключове. Нямаше представа кой може да стане за тази врата, затова чак на десетия опит ключът се превъртя. Затаила дъх, отвори вратата, но тя помръдна само с два-три сантиметра, нещо я затискаше отвътре. Бутна по-силно, нещо изтропа зад вратата.

Santa Maria[2], това щеше да събуди господин Джеръми Тя изчака, но не чу шум от стъпките му, не чу затръшването на вратата към банята, не чу шума от изливаща се в тоалетната вода, нито един от звуците, които съпътстваха раздразнителността му при ставане.

Бутна отново вратата и вече можеше да мушне глава в процепа, затаила дъх заради миризмата. В стаята се носеше тънък слой мъглица и беше горещо като в пещ. Стаята бе затворена от години господин Джеръми не обичаше децата и по лющещите се стени висяха мръсни паяжини. Видя, че леглото бе в дъното на стаята. Господин Джеръми лежеше на него, напълно облечен.

Господин Джеръми?

Агнес Торес веднага разбра, че отговор няма да последва. Господин Джеръми не спеше, не и след като черните му очи горяха отворени завинаги, пепелявият конус на устата му бе застинал във вик, а почернелият език подут до размера на лютива наденичка се издигаше от нея като пилон за знаме. Един спящ човек не мажеше да лежи подпрян на лакти, стиснал юмруци толкова здраво, че по пръстите му да потече кръв. Тялото на един спящ човек не можеше да е тъй опърлено и свито навътре като изгоряла цепеница. Тя бе виждала много мъртъвци в детството си в Колумбия и господин Джеръми изглеждаше по-мъртъв от когото и да било от тях. Беше си съвсем умрял.

Чу някой да говори и осъзна, че е самата тя, шепнеше си En el nombre del Padre, y el Htnjo, y del Esprito Santo[3] Пак се прекръсти, завъртя мънистата на броеницата си, неспособна да помръдне и да откъсне очи от сцената в стаята. На пода имаше обгорен знак, току до крака на леглото знак, който Агнес разпозна.

В тази момент тя разбра какво точно се бе случило с господин Джеръми Гроув.

Сподавен стон се изтръгна от гърлото й и тя изведнъж се сдоби със силата да се отдръпне и да затвори вратата. Намери ключа и я заключи, като през цялото време си нашепваше Creo en Dios. Padre todopoderoso, creador del clelo y de la nerra[4]. Прекръсти се отново, и отново, и отново, притиснала здраво броеницата към гърдите си, докато се връщаше заднишком по коридора, стъпка по стъпка, а хълцанията й се смесваха с молитвите.

Следата от копито, прогорена върху пода, й казваше всичко, което й бе нужно да знае. Дяволът най-сетне бе дошъл за Джеръми Гроув.

2.

Сержантът спря да разпъва жълтата полицейска лента, за да огледа обстановката. Беше бъркотия, която скоро щеше да се превърне в пълна бъркотия. Барикадите бяха издигнати прекалено късно и любопитните зяпачи бяха преорали плажа и дюните, заличавайки всички следи, които би могло да има по пясъка. А и барикадите бяха издигнати на погрешни места и трябваше да се преместят, защото в капана им бяха попаднали двата еднакви рейндж-ровъра, и той и тя бяха излезли от колите си и крещяха, че бързат за важни срещи (при фризьорката и за тенис), размахваха клетъчните си телефони и заплашваха да се обадят на адвокатите си.

Този влажен шум зад гърба му бе от лайната, които вече бяха връхлетели вентилатора и се бяха разхвърчали. Беше шестнайсети октомври в Саутхамптън, Лонг Айлънд, и един от най-известните жители на града току-що бе намерен убит в леглото си.

Чу гласа на лейтенант Браски:

Сержант, не си оградил онзи жив плет! Нали ти казах, че искам да бъде оградено цялото местопрестъпление?

Без да си дава труда да отговаря, сержантът започна да опасва с жълтата лента живия плет, ограждащ имението Гроув. Сякаш четириметровата ограда със скритата нея тънка жица на кльона не бе достатъчна да спре един репортер, докато жълтата лента щеше да свърши тази работа. Видя, че телевизионните камионетки вече пристигаха микробуси със сателитни антени, дочу далечина глух тътен на вертолет. Репортерите от местната преса се тълпяха край барикадата на Дюн роуд и се караха с ченгетата. Междувременно пристигаха патрулки с подкрепления от Саг харбър и Ийст Хамптън, ведно с екипа от отдела по убийства, а Саут Форк. Лейтенантът разполагаше новодошлите по брега и дюните в неуспешен опит да ограничи достъпа на зрителите. Пристигнаха момчетата от екипа по огледа на местопрестъплението и сержантът ги видя да влизат в къщата, понесли металните си куфарчета от криминологичната лаборатория. Едно време и той щеше да бъде с тях, даже щеше да им нарежда но това бе много отдавна и на друго място.