Едва ли мога да я сравня с друга такава.
И как реагира лейди Милбанк?
Как бихте очаквали да реагира една дама? Онази връзка съсипа брака й. А и Гроув се бе отнесъл отвратително с нея, изостави я заради едно момче.
Доколкото разбирам, всеки от вас е имат причина да бъде смъртен враг на Гроув.
Фоско въздъхна.
Такива бяхме. Всички го мразехме, включително и Фредерик Изобщо не го познавам, но разбрах, че преди няколко години, когато бил редактор на Арт енд стайл имал неблагоразумието да напише нещо злобно за Гроув. Гроув имал познати по върховете и Фредерик бил набързо уволнен. Горкият човек не могъл да си намери работа години наред.
Фоско въздъхна.
Такива бяхме. Всички го мразехме, включително и Фредерик Изобщо не го познавам, но разбрах, че преди няколко години, когато бил редактор на Арт енд стайл имал неблагоразумието да напише нещо злобно за Гроув. Гроув имал познати по върховете и Фредерик бил набързо уволнен. Горкият човек не могъл да си намери работа години наред.
Кога приключи вечерята?
След полунощ.
Кой си тръгна пръв?
Аз първи се изправих и обявих, че си тръгвам. Винаги съм се нуждаел от доста сън. И другите се надигнаха. На Гроув никак не му се искаше да си тръгнем. Настояваше да останем, предлагаше напитки след вечерята, кафе. Много искаше да ни задържи още.
Знаете ли защо?
Изглежда се боеше да остане сам.
Спомняте ли си точните му думи?
До известна степен. Фоско заговори с високия, характерен за висшата класа акцент: Приятели мои! Нима ще си тръгвате? Но защо, още е едва полунощ! Хайде, да вдигнем тост за сдобряването ни и да полеем сбогуването ни с годините на заблудената ми гордост. Имам отличен портвайн, който трябва да опитате. Фоско и ме дръпна ръкава Греъмс Тауни, реколта 72-а година. Фоско изсумтя Едва не се изкуших да остана, като чух това.
Всички заедно ли си тръгнахте?
Повече или по-малко да. Взехме си довиждане и поехме без ред през моравата.
И кога стана това? Бих искал да го узная с възможно най-голяма точност, ако обичате.
В дванайсет и двайсет и пет. Графът изгледа Пендъргаст и сетне рече: Господин Пендъргаст, извинете ме, че отбелязвам това, но при всичките тези въпроси вие не ми зададохте най-важният.
И какъв ще бъде той, граф Фоско?
Защо Джеръми Гроув е поканил нас, четирима негови смъртни врагове, да бъдем с него в последната нощ от живата му?
Доста време Пендъргаст не отвърна нищо. Внимателно обмисляше и въпроса, и човека, който току-що го бе задал. Най-накрая отговори просто:
Добър въпрос. Смятайте го за зададен.
Тъкмо този въпрос зададе сам Гроув, когато се събрахме около масата в началото на вечерята. Повтори какво гласеше поканата: че ни кани у дома си тази вечер, защото сме четиримата души, с които е постъпил най-погрешно. Искаше да ни компенсира.
Имате ли копие от поканата?
Фоско с усмивка я извади от джоба на ризата си и му подаде къса, написана на ръка бележка.
Той вече е бил започнал да прави тези компенсации. С преоценката си за работите на Вилнюс.
Великолепна рецензия, нали? Разбрах, че Вилнюс е изложил творбите си в Галерия 10 и че цените им са се повишили двойно.
Лейди Милбанк? Джонатан Фредерик? Как компенсира тях?
След като Гроув не можеше да възстанови брака на лейди Милбанк, той й даде нещо за компенсация. Подари много изящна смарагдова огърлица там, на масата предостатъчно в сравнение с онзи изсушен барон, когото бе изгубила. Четирийсет карата превъзходни шриланкийски смарагди на стойност поне един милион долара. Тя направо щеше да припадне от радост. А Фредерик? Той изобщо не можеше да припари до длъжността президент на фондацията Едсел, но Гроув му уреди този пост.
Изключително. А за вас какво направи?
Сигурно вече знаете отговора на този въпрос.
Пендъргаст кимна.
Статията, която е написал за Бърлингтън магазин. Преоценка на картината на Жорж дьо ла Тур Образоването на Девата.
Точно така. В което обявява, че е сбъркал, прави унизителни извинения и се бие в гърдите, за да утвърди възхитителната автентичност на платното. Прочете ни статията на глас на вечерята.
Оставил я е до компютъра си. Неподписана и неизпратена.
Съвсем вярно, господин Пендъргаст. Аз единствен от четиримата останах измамен от смъртта му. Той разтвори ръце. Ако убиецът бе изчакал един ден, щях да бъда с четирийсет милиона по-богат.
Четирийсет милиона ли? Доколкото разбрах, е била изложена за продажба за петнайсет милиона.
Това бе оценката на Сотбис преди двайсет години. Днес платото ще се продаде за най-малко четирийсет милиона. Но при твърдението на Гроув, че е един от фалшификатите на Делобр Фоско сви рамене. Една неподписана статия, намерена до компютъра на починал човек не означава нищо. Но това си има и добрата страна аз ще мога да се наслаждавам на красивата картина до края на живота си. А знам, че е истинска вие знаете, че е истинска, дори друг да не знае това.
Да отвърна Пендъргаст. В крайна сметка само това има значение.
Добре казано.
А онзи Вермеер, които е окачен до нея?
Истински е.
Нима?
Картината е датирана 1671 година в периода между Дама пише писмо заедно с камериерката си и Алегория на вярата
Откъде се е появила тя?
Семейството ми я притежава от няколкостотин години. Графовете Фоско никога не са тръбили наляво и надясно какво притежават.
Наистина съм удивен.
Графът се усмихна и се поклони.
Разполагате ли с време да видите другата част от колекцията ми?
Пендъргаст се поколеба само секунда.
Всъщност имам.
Графът се изправи и отиде до вратата. Преди да излязат той се обърна към механичния папагал на пръчицата му.
Пази стаята, Буцефал, миличък.
В отговор птицата изграчи електронно.
14.
ДАгоста бързо премина през дърветата, търсеше най-тъмната част от парка гъста растителност, дървета и храсти, покрай крайбрежната улица, която водеше към магистралата за Уест сайд. Спря се, колкото да погледне назад. Две фигури тичаха подире му, пистолетите в ръцете им проблясваха.
Приведен, той тичаше на зигзаг сред дърветата и разкопчаваше в движение глока си. Извади пистолета и дръпна затвора му. Това бе предпочитаното оръжие на повечето съвременни полицейски управления и ДАгоста нямаше избор дали да го носи дежурен или не. Нямаше мощта на личния му 45-калнбров револвер, но бе лек и надежден и най-хубавото бе, че пълнителят му съдържаше петнайсет патрона. Бе оставил сутринта резервния пълнител в чекмеджето на бюрото си на кого му трябва резервен пълнител, когато денят му е зает от разпити?
Мъжете вече бяха сред дърветата и се движеха бързо. ДАгоста изхвърча, без да обръща внимание на шума, който вдигаше храсталакът не бе достатъчно гъст, за да го скрие и повече от минута-две, най-много. Насочи се на юг, строшените клонки пращяха под краката му. Ако можеше да им избяга, дори временно, може би щеше да се върне на Ривърсайд драйв и да поеме към Бродуей Нямаше да посмеят да го преследват по толкова оживена улица. Бързо прецени възможностите. Най-близкият полицейски участък бе на 95-a улица между Бродуей и Амстердам точно натам щеше да се насочи.
Чуваше мъжете, които тичаха подире му. Единият извика на другия, едва се чу отговорът му. ДАгоста веднага усети какво ставаше, разделяха се и щяха да го преследват от двете страни на тясната паркова ивица.
Мамка му!
Приведен ниско, той тичаше между дърветата с изваден пистолет, нямаше време да спре и да помисли: нямаше време да използва радиостанцията си, нямаше време за нищо друго, освен да тича и да тича. Слабите светлинки на Ривърсайд драйв проблясваха през листака вляво от него.
Вдясно бе дългият и обрасъл в храсти стръмен склон, който се спускаше към магистралата за Уест сайд. Чуваше бръмченето на препускащите далеч под него коли. За миг си помисли дали да не се спусне по склона и да излезе на магистралата, ала можеше много бързо да се оплете в гъсто обраслите с папрат площи.
Ако това станеше, щеше да се превърне в мюре, което искаше да бъде простреляно отгоре. Гората свършваше изведнъж и той изскочи на осветена от лунна светлина сцена от успоредни пешеходни алеи с изглед към реката с градинки и дървета между тях. Беше излязъл на открито, ала нямаше никакъв друг избор, освен да продължи да бяга.
Кой, бе, мамицата му, го гонеше? Джебчии мразещи полицията? В това нямаше логика. Вече не бе просто случайна жертва. Тези убийци бяха решителни. Бяха го проследили от центъра на града. Преследваха го поради някаква причина.
Притича приведен ниско покрай първата цветна градинка зад редица железни пейки. Изведнъж зърна нещо вляво червена точица светлина, която го преследваше, танцуваше покрай него като възбудена светулка.
Лазерен прицел.
Хвърли се вдясно в мига на изстрела. Куршумът удари металната пейка и с противен рикошет избръмча в тъмнина. ДАгоста падна в цветната леха, претърколи се тромаво, и се изправи на колене и зае позиция за стрелба. Видя тъмна сянка да се движи бързо в сумрака на откритата тревна площ и стреля веднъж, дваж претърколи се на хълбок, изправи се и отново затича, проклинайки се, че отдавна не бе тренирал стрелба. Но дори неточните му изстрели имаха ефект, накараха ги да бъдат по-внимателни, забавиха ги. Поне такава бе хипотезата му. Мина покрай далечния край на градината и залегна сред дърветата.
Нова люлееща се светеща точка. Хвърли се на асфалта едновременно с изстрела, претърколи се, ожули каляното върху настилката, пак се изправи и затича. Стрелците използваха някакви големокалибрени оръжия и знаеха какво правят. Собствените му изстрели изобщо не ги забавиха. Тези момчета бяха професионални убийци. Прекоси детска площадка, прескочи люлката за двама, сетне и пясъчника, а накрая притича през малко площадче с фонтан, задъхан от усилието си. Боже мой, никак не беше във форма, остаряваше. Отминали бяха дните, прекарани във фитнес-центъра в участъка, които го поддържаха стегнат и във форма.
Прекоси друго площадче с фонтан, прескочи каменния парапет и отново се озова на стръмния, обрасъл склон, водещ към магистралата. Залегна зад каменната стена и зачака. Сега онези трябваше да прекосят откритата пешеходна алея. Точно тогава можеше да се прицели в тях. Стисна здраво в бойна хватка пистолета с две ръце, зае устойчива позиция, опита се да овладее накъсаното си дишане. Не натискай спусъка. Изстрелът трябва да ги изненада. И внимавай, брой всеки патрон.