Историкът - Элизабет Костова

Елизабет Костова

Историкът

Най-щастливото пътуване

Понякога  ненадейно  се озоваваме у дома. В ранния ноември на 1989 г. бях на 24 години, току-що бях завършила колеж в Съединените щати, моята родина, и горях от желание да опозная света. Двама приятели американци от моя университет споделяха мечтата ми и по-рано същата година предприехме заедно изследователска обиколка из славянския свят, за да изучаваме и записваме тамошните народни песни. Семейството ми в Съединените щати няма славянски корени, родителите ми са с шотландско-ирландски и норвежки произход, но с приятелите ми се бяхме влюбили в музиката на славянските народи. В колежа пеехме в един чудесен хор, Славянския хор на Йейл, и искахме по-добре да изучим корените на аранжираните хорови композиции, които изпълнявахме. Събрахме пари от стипендии и от заплати (тогава работех в един магазин за редки и антикварни книги, където слагах найлонови подвързии на книгите, вдигах телефона и надничах в първите издания на Хемингуей), купихме си самолетни билети и диктофони, разровихме се из библиотеките, разпратихме писма тук-там, звъннахме няколко телефона, натъпкахме брезентовите си раници с дрехи за няколко сезона, обухме туристически обувки и през лятото поехме за Източна Европа. Всички вече бяхме ходили в бивша Югославия и затова първо посетихме селата в централна Босна, където направихме повече от трийсет записа на народни певци от села и градове и посетихме места, които само две години по-късно вече нямаше да бъдат същите, защото бяха трагично съсипани от войната. Есента в онези селца беше прекрасна. В края на октомври вече бяхме готови за следващото си приключение, а то щеше да ни отведе в един непознат за нас свят: отивахме в България Ако тогава някой ми беше казал, че след петнайсет години в мичиганския ми дом ще се говори колкото английски, толкова и български, щях да го зяпна недоверчиво. Когато с моите приятели се качихме на експресния влак от Белград за София, точно беше започнало да застудява, а аз бях нервна и възбудена, сякаш ме качваха на ракета за Марс. Бях на върха на щастието изведнъж осъзнах, че през прозореца виждам България Аз съм рационален човек, не съм настроена мистично, въпреки че по-късно написах първия си роман на донякъде свръхестествена тема. Не бях очаквала да изпитам чувството, че вече съм виждала тази земя, че по някакъв начин мястото ми е тук, не подозирах, че в гърлото ми ще заседне буца, а очите ми ще се напълнят със сълзите на преоткриването.

България стана моят втори дом и аз следях премеждията й между тежките промени и нестихващата надежда. Историята й за мен се превърна в реалност и остави дълбок отпечатък върху кариерата ми на писател, така че когато през 1995 г. започнах първия си роман  Историкът, вече знаех, че по-голямата част от действието ще се развива в България. В книгата, която замислях, щеше да се разказва за едно американско семейство и за легендата за Дракула, но въпреки това романът бавно, но сигурно ме водеше към моята втора родина. В началото на третата част на Историкът главният ми герой, американецът Пол казва: Първото ми впечатление от България  а и споменът, който до ден-днешен пазя за нея  бяха планините, гледани от въздуха Мигът, в който творбата ми ме отведе в България, за мен беше точно толкова разтърсващ, колкото и мигът, когато наистина за пръв път видях българските планини  не от въздуха, а от прозореца на влака  по време на най-щастливото пътуване в моя живот.

Елизабет Костова

октомври 2005 г.

Бележка към читателя

Изобщо не се канех да излагам на хартия историята, която ще прочетете. Неотдавна обаче едно необикновено преживяване ме накара да хвърля поглед назад към най-тревожните епизоди в живота ми и в живота на неколцина от любимите ми хора. Тази история разказва как на шестнайсет години се впуснах да търся баща си и да изследвам неговото минало и как самият той е търсил своя любим учител и е проучвал неговата история и как всички ние се озовахме на един от най-мрачните пътища на историята. От разказа ми ще разберете и кой оцеля в това търсене, кой не успя и защо. Като историк научих, че далеч не всеки, който се зарови в историята, оцелява. Но страшното идва не само когато се обърнеш назад; понякога самата история неумолимо протяга напред призрачните си нокти.

Оксфорд, Англия

15 януари 2008

Първа част

Глава 1

През 1972 г. бях на шестнайсет години и баща ми смяташе, че съм малка, за да го придружавам при дипломатическите му мисии. Той се чувстваше по-спокоен, когато седях внимателно в час в международното училище в Амстердам; по онова време седалището на фондацията му беше в Амстердам и градът беше мой дом толкова отдавна, че почти бях забравила предишния ни живот в Съединените щати. Сега ми се струва странно, че съм била толкова послушна тийнейджърка, докато останалата част от моето поколение експериментираше с наркотици и протестираше срещу империалистическата война във Виетнам, но аз бях израсла в така добре защитен и уединен свят, в сравнение с който академичният живот на зрелите ми години изглежда същинско приключение. Като начало, нямах майка и двойното чувство за отговорност на баща ми умножаваше грижите му към мен, които при други обстоятелства може би нямаше да бъдат толкова всеотдайни. Майка ми умряла, когато съм била бебе, преди баща ми да основе Центъра за мир и демокрация. Татко никога не говореше за нея и мълчаливо извръщаше глава, ако почнех да питам; така още като малка разбрах, че за него темата беше твърде болезнена. Вместо това, той сам чудесно се грижеше за мен и ме обграждаше с всевъзможни гувернантки и икономки  когато ставаше въпрос за моето възпитание, парите не бяха проблем, макар че всекидневието ни бе съвсем скромно.

Последната икономка беше мисис Клей, която се грижеше за тясната ни градска къща от XVII в. на канала Раамграхт, в сърцето на стария град. Всеки ден мисис Клей ме посрещаше на вратата след училище и изпълняваше ролята на родител, когато баща ми пътуваше, а това се случваше доста често. Тя беше англичанка, по-възрастна от майка ми, умело въртеше четката за прах, но трудно общуваше с тийнейджъри; понякога, като гледах пресъстрадателната й, зъбата физиономия отсреща на масата, усещах, че мисли за майка ми и я мразех. Когато баща ми отсъстваше, красивата къща кънтеше празна. Нямаше кой да ми помогне с алгебрата, никой не се възхищаваше на новото ми палто и не ми казваше да дойда да го прегърна, никой не се изненадваше колко съм пораснала. Когато се връщаше от поредното място, което за мен беше само име на европейската карта, окачена на стената в трапезарията, баща ми носеше мириса на чужди земи и други времена, дъх на непознати подправки и изтощителен път. Прекарвахме ваканциите в Париж или Рим, като усърдно изучавахме забележителностите, които според баща ми трябваше да видя, а аз мечтаех за другите места, където той изчезваше сам, за онези непознати древни земи, където никога не бях стъпвала.

Докато го нямаше, ходех на училище и обратно вкъщи хвърлях с трясък учебниците си на лакираната холна маса. Нито мисис Клей, нито баща ми ме пускаха да излизам вечер, освен по изключение на някой внимателно проверен филм и с внимателно проверени приятели, а аз  за собствено удивление след толкова години  никога не се опълчих срещу тези правила. Така или иначе, обичах самотата; тя беше средата, в която бях отрасла, там плувах в свои води. Бях отлична в училище, но не и в социалния си живот. Връстничките ми ме ужасяваха, особено нахаканите момичета от нашия дипломатически кръг с циничните си приказки и вечната цигара в ръка  сред тях все се страхувах, че роклята ми е прекалено дълга или твърде къса, или че въобще съм се облякла идиотски. Момчетата си оставаха за мен пълна загадка, макар че в мечтите ми смътно се промъкваха мъже. Всъщност бях най-щастлива сама в библиотеката на баща ми  просторна и великолепна стая на първия етаж на нашата къща.

Някога библиотеката на баща ми сигурно е служела за всекидневна, но той сядаше там само за да чете и смяташе, че е по-важно да имаш голяма библиотека, отколкото просторен хол. Отдавна ми беше разрешил да използвам книгите му. Докато го нямаше, с часове пишех домашните си на махагоновото бюро или преравях лавиците, които опасваха стените. По-късно разбрах, че баща ми или беше позабравил какво има на най-горния рафт, или по-вероятно беше сметнал, че никога няма да успея да го достигна; но така или иначе веднъж късно вечерта свалих от библиотеката не само превода на Кама Сутра, но и една още по-стара книга и плик с пожълтели книжа.

12 декември 1930 г.

Тринити Колидж, Оксфорд

Драги мой, злощастни приемнико,

Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявам отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете си, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би  още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник  и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера  може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.

Тук чувството ми за вина  а и нещо друго  ме накара бързо да върна писмото в плика, но не спрях да мисля за него до края на вечерта и през целия следващ ден. Когато баща ми се прибра от последната си командировка, потърсих сгоден случай да го попитам за писмата и за необикновената книга. Чаках го да се освободи, да останем насаме, но той беше твърде зает, а и нещо в откритието ми ме караше да се колебая. Най-накрая го помолих да ме вземе със себе си при следващото си пътуване. За пръв път имах тайна от него и за пръв път настоятелно поисках нещо.

Баща ми неохотно се съгласи. Говори с учителите ми и с мисис Клей и ми напомни, че докато е зает със срещи, ще имам предостатъчно време да си пиша домашните. Изобщо не се учудих  децата на дипломатите знаят какво е да чакаш. Стегнах морскосиния си куфар, като натъпках вътре учебниците си и огромно количество чисти три четвърти чорапи. Една сутрин, вместо да тръгна за училище, потеглих с баща ми и, мълчалива и радостна, закрачих редом с него до гарата. Влакът ни отведе във Виена  баща ми мразеше самолетите, които, както казваше той, изяждали пътя от пътуването. Там останахме за кратко  само преношувахме в един хотел. С друг влак прекосихме Алпите с всичките им бели и сини върхове от картата вкъщи. Слязохме на прашна жълта гара, баща ми запали взетата под наем кола, аз затаих дъх и не издишах, докато не стигнахме портите на града, който той толкова пъти ми беше описвал, че вече го виждах и насън.