В полите на словенските Алпи есента идва рано. Още преди септември богатата жътва бързо отстъпва пред внезапни тежки дъждове, които се леят с дни и обсипват селските улици с обрулени листа. Днес, вече подкарала петдесетте, се хващам как през няколко години се понасям натам, изживявайки отново и отново първия си досег със словенската земя. Това е стара страна. Тя узрява по малко, in aeternum, с всяка следваща есен, която неизменно идва в три цвята зелен пейзаж, две-три пожълтели листа, падащи през сивия следобед. Предполагам, че римляните, които са оставили тук своите крепостни стени и гаргантюанските си арени на запад по крайбрежието, са видели същата есен и са потръпнали точно като мен. Когато колата на баща ми се мушна през портите на най-стария юлиански град, здраво увих ръце около рамената си. За пръв път бях обзета от възбудата на пътешественика, погледнал историята право в коварното й лице.
Тъй като историята ми започва именно от този град, ще го нарека с римското му име Емона, за да го защитя поне донякъде от онези туристи, които обикалят по следите на смъртта и разрухата с пътеводител в ръка. Емона е построена върху селище от Бронзовата епоха до река, край която сега се редят архитектурни паметници в стил ар нуво. През следващите един-два дни се разхождахме край кметството, край градските къщи от XVII век, украсени със сребърни лилии, край златистия гръбнак на голямата сграда, където се помещаваше пазарът, чието стълбище водеше надолу до реката през старинни порти с яки решетки. Векове наред речните търговци стоварвали тук стоката си, която после изхранвала града. А там, където някога растели като гъби примитивни колиби, сега се издига гъст пояс от явори, европейските платанови дървета, които надничат над крайречните стени и ронят извити парченца кора в реката.
Близо до пазара под натежалото небе се простира главният площад на града. Емона, подобно на южните си посестрими, излагаше на показ трофеите на изменчивото си минало виенското ар деко на сградите, внушителните червени църкви от възраждането на славянския католицизъм, схлупените кафяви средновековни параклиси, напомнящи за Британските острови. (Св. Патрик изпратил по тези земи мисионери и така затворил кръга на новата вяра обратно при средиземноморските й корени, затова градът с основание се хвали, че е сред най-старите християнски средища в Европа.) Тук-там проблясваше островръх прозорец или османски фрагменти по вратите. Близо до пазара малка австрийска църква биеше камбана за вечерната меса. Мъже и жени в сини памучни комбинезони и престилки се прибираха към къщи в края на социалистическия си делник, стиснали чадъри над покупките си. Докато карахме към сърцето на Емона, с баща ми прекосихме реката по прекрасен древен мост, охраняван в двата края от зеленокожи бронзови дракони.
Глава 2
Вече знаеш, започна баща ми, че преди да се родиш, преподавах в един университет в Америка. Преди това дълги години учих, за да стана професор. Първо мислех да следвам литература. После обаче осъзнах, че предпочитам истинските истории пред измислените. Всички литературни повествования, които четях, ме тласкаха към нещо като историческо изследване. Така че накрая се предадох. Сега съм много доволен, че и ти се интересуваш от история.
Една пролетна вечер през последната година от следването си седях на бюрото си в университетската библиотека и понеже беше късно, бях съвсем сам сред безкрайните редици с книги. Вдигнах глава и забелязах, че някой ми е оставил книга, чиято обложка досега не бях виждал сред учебниците си, оставени на един рафт точно над бюрото ми. На корицата имаше красив малък дракон, зелен на светъл фон.
Не бях виждал тази книга, затова я взех и без много да му мисля, я отворих. Подвързията беше от мека, избеляла кожа, а страниците изглеждаха доста стари. Книгата като че ли от само себе си се отвори по средата. Върху двете страници видях гравюра на дракон с разтворени крила и дълга, извита опашка развилнял се звяр с разперени нокти, в които държеше надпис с една-единствена дума, изписана с готически шрифт: Drakulya.
Веднага разчетох думата и си спомних романа на Брам Стокър, който не бях чел, върнах се в детството си, когато ходехме в кварталното кино и гледахме как Бела Лугоши се увива около бялото вратле на някоя младичка звезда. И все пак думата беше изписана чудновато, а книгата определено изглеждаше старинна. Като учен, при това дълбоко потънал в европейската история, след няколко секунди взиране в книгата си спомних какво съм чел. Името, което всъщност идва от латинския корен за дракон или дявол, е почетната титла на живелия в Карпатите влашки феодал Влад Цепеш, тоест Набучвача, получил прозвището си, защото издевателствал над поданиците и военнопленниците си по ужасяващо жесток начин. По онова време изучавах търговията в Амстердам през XVII в. и не виждах какво общо има моята тема с тази книга, затова предположих, че погрешка е попаднала при мен, вероятно я е забравил някой, който се занимава с историята на Централна Европа или пък с феодална символика.
Прелистих книгата човек, който по цял ден се рови в книги, посреща всяка нова книга като приятел, дори като изкушение. Чакаше ме още по-голяма изненада, защото останалите страници прекрасни старинни листове с цвят на слонова кост, бяха съвсем празни. Нямаше дори заглавна страница, никакви сведения за това къде или кога е била отпечатана книгата, нито дори карти, форзаци или други илюстрации. Нямаше и печат от университетската библиотека, нито библиотечно картонче, каталожен номер или етикет.
След като се взирах още няколко минути, оставих книгата на бюрото си и отидох до каталога на първия етаж. Там наистина имаше вложка, която гласеше: Влад III Влашки, наричан още Цепеш (14311476) вж. също Влахия, Трансилвания и Дракула. Реших първо да погледна в картата и бързо разбрах, че Влахия и Трансилвания са древни области в днешна Румъния. Трансилвания изглеждаше по-планинска, а на югозапад граничеше с Влахия. На откритите лавици открих единствения източник по въпроса странно, малко английско издание от 90-те години на XIX в. на някакви памфлети за Дракула. Оригиналите били отпечатани в Нюрнберг през 70-те и 80-те години на XV в. Като стигнах до Нюрнберг, потръпнах бяха минали едва няколко години от процеса срещу нацистките водачи, който аз внимателно бях следил. Само една година не ми стигна, за да навърша пълнолетие и да ме изпратят на фронта и може би тъкмо защото останах настрана от войната, се впуснах да изучавам последиците й с такъв ентусиазъм. Титулната страница на томчето с памфлети представляваше груба гравюра на мъж, изобразен до раменете с як врат, свъсени тъмни очи, дълги мустаци и шапка с перо. Картината беше удивително ярка, особено като се има предвид примитивният печат.
Знаех, че трябва да се върна към изследването си, но не се сдържах и се зачетох в един от памфлетите. Той изброяваше някои от престъпленията на Дракула срещу собствените му поданици и срещу чужди народи. Бих могъл по памет да възстановя съдържанието му, но не искам, защото беше твърде смущаващо. Рязко затворих томчето и се върнах на бюрото си. Седемнайсети век отново превзе вниманието ми до полунощ. Оставих странната книга затворена на бюрото си с надеждата, че собственикът й ще я намери и се прибрах вкъщи да поспя.
Глава 3
Когато се прибрахме у дома в Амстердам, баща ми беше необичайно мълчалив и зает, а аз притеснено търсех удобен момент да го попитам за професор Роси. Всяка вечер мисис Клей вечеряше с нас в облицованата с тъмна ламперия трапезария. Тя ни сервираше от помощната масичка, но се хранеше с нас като член на семейството и аз инстинктивно усещах, че баща ми не би искал да разказва историята си в нейно присъствие. Ако го потърсех в библиотеката, той бързо ме питаше как е минал денят ми или ме караше да му покажа домашните си. След завръщането ни от Емона тайно прерових рафтовете, но книгата и документите бяха изчезнали от предишното си място и не успях да се сетя къде може да ги е сложил. Ако пък мисис Клей имаше свободна вечер, той също предлагаше да отидем на кино или ме извеждаше на кафе и сладки в шумната сладкарница от другата страна на канала. Бих казала, че ме отбягваше, ако не се случваше да седна до него, докато чете, в очакване на сгоден миг да попитам, а той да се протегне и да ме погали по косата с неясна тъга в очите. В тези моменти просто не смеех да повдигна въпроса.
Следващия път, когато потегли на юг, баща ми отново ме взе със себе си. Обясни ми, че щял да има само една среща, при това неофициална, която почти не си струвала дългия път, така че искал да ми покаже гледката. Този път влакът ни отведе далеч след Емона, а после взехме и автобус. Баща ми предпочиташе местния транспорт, стига да имаше възможност да го използва. И сега, когато пътувам, често се сещам за него и се отказвам да наема кола, за да се кача на метрото.
Нали разбираш, Рагуза не е място за коли каза той, докато стискахме металната дръжка зад шофьора на автобуса. Винаги сядай отпред, за да не ти става лошо.
Стиснах дръжката и кокалчетата ми побеляха като че ли летяхме сред светлосивите каменни грамади, които в тази част на света играеха ролята на планини.
Боже! възкликна баща ми, когато автобусът страховито подскочи през един остър като фиба завой. Останалите пътници изглеждаха съвсем спокойни. От другата страна на пътеката облечена в черно възрастна жена плетеше, а под забрадката лицето й танцуваше от друсането на автобуса.
Внимавай каза баща ми, сега ще видиш една от най-великолепните гледки на крайбрежието.
Послушно се загледах през прозореца с надеждата да се откаже от непрестанните си напътствия, но все пак попивах докрай гледката на планинските зъбери и сгушените сред тях каменни селца. Точно преди залез-слънце усилията ми бяха възнаградени видях край пътя една жена, която вероятно чакаше автобуса в другата посока. Беше висока и носеше тежка дълга пола и тясна риза, а главата й бе украсена с приказна шапка като муселинена пеперуда. Огрята от залязващото слънце, жената стоеше съвсем сама сред скалите, оставила кошницата си на земята. Щях да я взема за статуя, ако не беше обърнала прекрасната си глава след нашия автобус. Лицето й бе бледо, овално, но беше твърде далеч, за да видя изражението й. Когато я описах на баща ми, той каза, че сигурно е била облечена с народна носия от този край на Далмация.