Забързах към бюрото за пропуски. Искам да се кача при книгите, ако обичате, казах на дежурната библиотекарка. Не я бях виждал по-рано беше много бавна и ми се стори, че пълните й ръчички се мотаха цяла вечност с жълтите картончета, докато най-накрая ми подаде едно от тях. Най-сетне успях да мина през вратата и предпазливо пристъпих по стълбището, оглеждайки се нагоре. На всеки етаж през железните стъпала се виждаше и горната площадка, но нищо повече. Библиотекарят не се забелязваше над мен, нищо не се и чуваше.
Промъкнах се на втория етаж през отделите за икономика и социология. Третият също беше пуст, само неколцина студенти четяха по бюрата си. На четвъртия етаж вече истински се разтревожих. Беше прекалено тихо. Изобщо не трябваше да оставям Хелън да се захваща с ролята на примамка. Внезапно се сетих за разказа на Роси за неговия приятел Хеджис и ускорих крачка. Петият етаж археология и антропология беше пълен със студенти последна година на някакъв семинар, които на тих глас сравняваха записките си. Видът им ме поуспокои; не беше възможно само два етажа по-нагоре да се случва нещо ужасно. На шестия етаж чух стъпки над главата си, а на седмия отдела по история поспрях, докато се колебаех дали мога да вляза сред лавиците, без да издам присъствието си.
Поне този етаж ми беше добре познат; тук беше моето царство, където познавах всяко бюро и всеки стол, всеки рафт с голямоформатни книги. Отначало историческият отдел ми се стори също толкова тих като останалите, но след миг дочух приглушен разговор от един ъгъл между лавиците. Промъкнах се нататък, стъпвайки колкото се може по-тихо покрай Вавилон и Асирия. Тогава чух гласа на Хелън. Сигурен бях, че е Хелън, а после се разнесе неприятен стържещ глас, който очевидно принадлежеше на библиотекаря. Сърцето ми подскочи. Бяха в средновековния раздел и него познавах отлично и аз се промъкнах още по-наблизо, за да чувам думите им, макар че не смеех да погледна иззад следващата лавица. Май бяха точно от другата страна на рафтовете от дясно. Нима? питаше Хелън с неприязнен тон.
Глава 22
Баща ми не искаше да ме вземе в Оксфорд. Щял да остане там шест дни, обясни той, а аз не бивало да изпускам толкова много часове в училище. Бях учудена, че е склонен да ме остави сама вкъщи; не беше го правил, откакто открих драконовата книжка. Дали не беше предвидил специални предпазни мерки? Изтъкнах, че екскурзията ни по югославското крайбрежие отне почти две седмици, без да се отрази на успеха ми в училище. Той отвърна, че образованието винаги трябва да е на първо място. Възразих, като казах, че по собствените му думи пътешествието е най-добрият учител и че месец май е най-приятният за пътуване. Измъкнах бележника си, който грееше с отлични оценки, както и контролното по история, под което нашият доста префърцунен учител беше написал: Демонстрирате изключителна проницателност за естеството на историческия анализ, особено за вашите години, коментар, който бях запомнила и често си го повтарях като мантра, преди да заспя.
Баща ми видимо се поколеба, остави ножа и вилицата си по начин, който, както знаех, означаваше само кратка пауза във вечерята ни в старинната холандска трапезария, а не край на първото ястие. Каза ми, че този път работата ще му попречи да ме разведе както трябва и че не иска да съсипе първите ми впечатления от Оксфорд, като ме държи затворена в някоя стая. Отвърнах, че предпочитам да стоя затворена в Оксфорд, отколкото у дома с мисис Клей тук двамата снишихме глас, макар че тя имаше свободна вечер. Освен това, добавих, бях достатъчно голяма, за да се разхождам и сама. Той пак каза, че според него не било разумно да отивам, защото преговорите се очертавали като твърде напрегнати. Май не беше точно така, но той не успя да продължи и знаех защо. Точно както аз не можех да изложа същинския си мотив за желанието ми да отида, така и той не можеше да използва своя аргумент, за да ми попречи. Не можех да му кажа гласно, че точно сега не мога да понеса да го оставя сам с черните кръгове под очите и прегърбените от умора рамене. Той пък не можеше да ми отвърне, че в Оксфорд вероятно няма да е безопасно за него, а следователно и за мен. Помълча за минута-две, а после съвсем тихо ме попита какво има за десерт и аз донесох безвкусния оризов пудинг с горски плодове на мисис Клей, която винаги го приготвяше като компенсация за свободните си вечери, когато отиваше на кино в Британския център без нас.
Бях си представяла Оксфорд смълчан и злачен, нещо като катедрала на открито, където благородни учени в средновековни дрехи важно крачат насам-натам, всеки хванал по един студент подръка, за да му чете лекции по история, литература, мъглява теология. Действителността се оказа потресаващо оживена: мотоциклети надуваха клаксони, малки коли се стрелкаха напред-назад и едва се разминаваха с пресичащите студенти, тълпи туристи с фотоапарати снимаха кръста на тротоара, където преди четиристотин години, още преди да има тротоари, двама епископи били изгорени на клада. Благородните учени, както и студентите носеха разочароващо съвременни дрехи, най-често вълнени пуловери с тъмни панталони от тънка вълна за преподавателите и дънки за подопечните им. Със съжаление си помислих, че по времето на Роси, поне четирийсет години преди да слезем от автобуса на Брод Стрийт, Оксфорд сигурно е бил облечен поне малко по-прилично.
После погледът ми се спря на първия колеж, който успях да видя там на утринното слънце кулите му се издигаха над оградения двор, а до него се мержелееше идеалната форма на Радклиф Камера, която първо взех за малка обсерватория. Зад тях стърчаха шпиловете на голямата кафява църква, а по улицата се виеше стена с толкова старинен вид, че дори и мъхът по нея ми се струваше древен. Не можех да си представя как бихме изглеждали в очите на хората, които са крачили по тези улици, когато зидът е бил нов аз с късата ми червена рокля, бели чорапи на дупки и училищна чанта и баща ми с тъмносиньото сако и сивите панталони, черното поло и шапка от туид, и двамата помъкнали по един малък куфар. Стигнахме, обяви баща ми и за мое удоволствие свихме в една врата в обраслата с мъх стена. Беше заключено и ние почакахме един студент да ни отвори портата от ковано желязо.
В Оксфорд баща ми трябваше да говори на конференция за политическите отношения между САЩ и Източна Европа, които вече бяха дълбоко замразени. Тъй като университетът беше домакин на конференцията, бяхме поканени да отседнем в личните стаи в къщата на един от старшите преподаватели в колежа. Старшите преподаватели, обясни баща ми, бяха добродетелни диктатори, които се грижеха за студентите във всеки колеж. Докато се придвижвахме през мрачния нисък коридор в стената към ослепителната светлина на квадратния двор, за пръв път осъзнах, че скоро и аз ще отида в колеж и стиснах палци през дръжката на чантата си да се сбъдне мечтата ми да се окажа в рай като този.
Глава 23
В хаоса от линейки, полицейски коли и любопитни минувачи, който съпътстваше изнасянето на трупа на библиотекаря от улицата пред университетската библиотека, каза баща ми, аз стоях като вцепенен. Беше ужасно, немислимо, че животът и на най-неприятния човек може да приключи така ненадейно, но после веднага се сетих за Хелън. Наоколо бързо се трупаше голяма тълпа и аз се запровирах между хората да я търся. Усетих безкрайно облекчение, когато тя ме намери и ме побутна отзад по рамото с облечените си в ръкавици пръсти. Изглеждаше пребледняла, но спокойна. Беше стегнала шалчето около гърлото си, но аз потръпнах само при вида му върху гладката кожа на врата й.
Почаках няколко минути и те последвах надолу по стълбите каза тя, като се надвикваше с врявата на тълпата. Благодаря ти за помощта. Онзи беше животно. Ти се държа много смело.
С изненада видях колко мило може да бъде лицето й, стига да пожелае.
Всъщност ти се държа смело. А и те нарани прошепнах. Постарах се да не соча към врата й пред всички. Той?
Да отговори тя тихо. Инстинктивно се бяхме приближили един до друг, за да не би някой да подслуша разговора ни. Когато ми налетя горе, ме ухапа по гърлото за миг устните й потрепериха, сякаш щеше да заплаче. Не потече много кръв нямаше време. Почти не боли.
Но ти смотолевих аз невярващо.
Не мисля, че ще се заразя каза тя. Почти не кървеше и затворих раната много добре.
Да отидем ли в болница? В момента щом изрекох тези думи, съжалих, отчасти и заради изпепеляващия поглед, който тя ми хвърли. Или да се погрижим за раната? Мисля, че си представях как лекуваме отравянето като след ухапване от змия. Болката по лицето й изведнъж стегна сърцето ми. После си спомних как тя издаде тайната на картата. А ти защо?
Знам какво те безпокои прекъсна ме тя припряно със засилен акцент, но не можах да измисля по-добра примамка за тази твар, а исках да видя реакцията му. Никога не бих му дала картата или каквато и да е друга информация. Наистина.
Подозрително я изучавах. Лицето й беше сериозно, а устата й беше стисната в сурова гримаса.
Наистина ли?
Имаш думата ми простичко каза тя. Освен това саркастичната усмивка превзе израза на лицето й нямам навика да деля с другите онова, което може да остане само мое, а ти?
Не отговорих, но нещо в изражението й успокои страховете ми.
Реакцията му беше изключително интересна, нали?
Тя кимна:
Каза, че някой трябвало да го вземе в гроба, но вместо това отвел Роси. Доста невероятно, но онзи очевидно знаеше нещо за местонахождението на моя на твоя учител. Не мога да повярвам в тези дивотии за Drakulya, но може би някаква рядка окултна групировка е отвлякла Роси, нещо такова.
Беше мой ред да кимна, макар че бях по-склонен да вярвам от нея.
Какво ще правиш сега? попита тя любопитно, но безучастно.
Отговорът ми дойде неочаквано и за самия мен:
Отивам в Истанбул. Сигурен съм, че там има поне един документ, който Роси не е успял да прегледа и там може би има сведения за гроб, вероятно за гроба на Дракула в Снаговското езеро.
Тя се разсмя.
Защо не си уредиш една ваканцийка в прекрасната ми родна Румъния? Ще се промъкнеш в замъка на Дракула със сребърен кол в ръка или направо ще му отидеш на гости в Снагов. Чувала съм, че там е разкошно за пикник.
Слушай раздразнено подех аз, знам, че всичко звучи съвсем фантастично, но аз съм длъжен да проследя всяка улика, която имам за изчезването на Роси. При това отлично знаеш, че един американски гражданин не може току-така да влезе оттатък Желязната завеса само за да потърси някого. Моята лоялност явно я позасрами, защото не ми отговори. Ще те попитам нещо. На излизане от църквата каза, че майка ти би могла да знае нещо за търсенията на Роси по следите на Дракула. Какво имаше предвид?