На терасата на замъка сервираха чая в бели порцеланови чайници, изискан компромис в името на туристическия бизнес. Чаят беше силен и вкусен и за пръв път увитите в хартия захарни бучки не бяха овлажнени от престояване. Баща ми сключи ръце върху желязната маса; кокалчетата на пръстите му побеляха. Аз съзерцавах езерото, после му налях още една чаша.
Благодаря каза баща ми.
В очите му проблясваше стаена болка. Отново забелязах колко слаб и изтощен изглеждаше тези дни; дали не трябваше да отиде на лекар?
Виж, миличка започна той и леко обърна лице, така че виждах само профила му на фона на страховитата отвесна скала и искрящата вода. Замълча за миг. Би ли искала да ги запишеш?
Глава 19
Когато Хелън Роси тресна книгата Дракула която тя очевидно смяташе за ябълката на нашия раздор върху масата в закусвалнята, аз едва ли не очаквах всички в заведението да станат и да побягнат или някой да изкрещи Аха! и да ни убие. Разбира се нищо не последва, а тя ме гледаше със същото изражение на горчиво задоволство. Възможно ли е, попитах се бавно, възможно ли е тази жена с нейната наследствена омраза и научна вендета срещу Роси да го е нападнала собственоръчно, да е причината за неговото изчезване?
Мис Роси казах аз с възможно най-спокойния си тон, като взех книгата от масата и я сложих с предната корица надолу до куфарчето си, твоята история е необикновена и трябва да отбележа, че ще ми е нужно време да я асимилирам. Но имам да ти кажа нещо много важно. Поех дълбоко дъх, после пак. Познавам професор Роси доста добре. Вече две години е мой научен ръководител и сме разговаряли и работили по цели часове. Сигурен съм, че ако че когато се запознаете, ще разбереш, че той е много по-добър и мил човек, отколкото ти се струва в момента. Тя се размърда, като че ли да каже нещо, но аз бързо продължих. Работата е там работата е там от начина, по който говориш за него, разбрах, че още не знаеш за изчезването на професор Роси на баща ти.
Тя се втренчи в мен и не забелязах в изражението й коварство, а само объркване. Значи новината я изненада. Болката в сърцето ми позатихна.
Как така? попита тя.
Така преди три вечери двамата разговаряхме както обикновено и на другия ден вече го нямаше. Сега полицията го издирва. Очевидно е изчезнал от кабинета си и може би дори е ранен, защото на бюрото му откриха кръв. Накратко й разказах събитията от онази вечер, като започнах с това как му занесох чудноватата си книжка, но не споменах нищо за историята, която Роси ми бе разказал.
Тя ме гледаше със смръщено от учудване лице.
Това да не е някаква шега с мен?
Ни най-малко. Наистина не е. Оттогава почти не съм ял, нито спал.
Полицията има ли представа къде е?
Не, доколкото мога да преценя.
Лицето й изведнъж доби хитровато изражение.
А ти?
Аз се поколебах.
Може би. Но това е дълга история и с всеки час става все по-дълга.
Почакай тя ме погледна остро. Вчера в библиотеката, когато четеше онези писма, ти каза, че са свързани с някакви проблеми на един професор. Роси ли имаше предвид?
Да.
Какъв проблем е имал той? Или още има?
Не искам да те въвличам в неприятности или опасност, като ти кажа дори и малкото, което знам.
Обеща да отговориш на въпросите ми, когато аз отговоря на твоите.
Ако очите й бяха сини вместо тъмни, в момента лицето й щеше да е точно копие на Роси. Стори ми се, че виждах прилика, тайнствено претопяване на английската острота от чертите на Роси в здравия мургав калъп на Румъния, макар че впечатлението ми можеше да е само ефект от нейното твърдение, че му е дъщеря. Но как е възможно да му е дъщеря, след като той толкова категорично бе отрекъл да е ходил в Румъния? Поне беше казал, че никога не е бил в Снагов. От друга страна, сред книжата му имаше брошура за Румъния. Сега тя ме гледаше яростно, както Роси никога не бе правил.
Много е късно да казваш, че не бива да задавам въпроси. Какво общо имат тези писма с изчезването му?
Още не съм сигурен. Може би ще ми трябва помощта на специалист. Не знам какво си открила при проучването си Отново бях пронизан от подозрителния поглед изпод тежките й клепачи. Убеден съм, че преди да изчезне, животът на Роси вече е бил под заплаха.
Тя се опитваше да смели всички тези новини за бащата, който за нея толкова време е бил само далечно предизвикателство.
Под заплаха? От какво?
Рискувах. Роси ме бе помолил да не разказвам откачената му история на моите колеги. Бях го послушал, но сега най-неочаквано ми се предлагаше възможността да се възползвам от помощта на специалист по въпроса. Тази жена може би вече знаеше онова, което аз ще открия след дълги месеци проучвания; тя може би дори беше права, като твърдеше, че знае повече и от самия Роси. Той винаги бе подчертавал нуждата да се търси съвет от специалист е, добре, точно това се канех да направя. Простете ми, молех се на силите на доброто, простете, ако така я изложа на опасност. Освен това имаше и по-особена логика. Ако тя наистина му беше дъщеря, може би имаше най-голямо право да знае цялата история.
Глава 20
Сейнт Мери, продължи баща ми, беше непретенциозна църква във викториански стил, сгушена в крайчеца на старата част от университетския комплекс. Стотици пъти бях минавал оттам, без да влизам, но сега ми се струваше, че католическият храм ще е добър съюзник сред всичките тези ужаси. Нима католицизмът не се занимаваше всекидневно с кръв и възкръснала плът? Това не беше ли суеверие? Някак се съмнявах, че пръснатите из университета гостоприемни протестантски параклиси биха могли да ми помогнат; те не изглеждаха подготвени да се борят с живите мъртви. Бях убеден, че и огромните правоъгълни пуритански църкви из градските градинки ще са безпомощни пред европейския вампир. На тях им дай да горят вещици да си разчистват само собствения квартал. Разбира се, аз ще стигна в Сейнт Мери доста преди намусената ми гостенка. Дали тя изобщо ще се появи? Това беше половината от изпита й.
Сейнт Мери за щастие беше отворена и сред сумрака между облицованите с ламперия стени миришеше на восък и прашна тапицерия. Две възрастни жени с украсени с изкуствени цветя шапки подреждаха живи цветя по гравирания главен олтар. Нерешително влязох и се разположих на една от последните пейки, откъдето можех да наблюдавам вратите, а същевременно влизащите не можеха веднага да ме забележат. Чаках дълго, но тихата църква и приглушеният разговор на възрастните жени малко ме успокоиха. За пръв път усетих умора от безсънната ми нощ. Накрая входната врата се отвори на деветдесетгодишните си панти и Хелън Роси пристъпи прага, поколеба се за секунда, огледа се през рамо и накрая влезе.
Докато стоеше права, през страничните прозорци слънцето хвърляше тюркоазни и пурпурни отблясъци върху дрехите й.
Видях я да се оглежда на покрития с килим главен вход. Като не видя никого, тя продължи напред. Следях изражението й за болезнени гримаси, злобно изкривяване или промяна в цвета на строгото й лице, за всичко, което би могло да издаде у нея алергия към вековния враг на Дракула църквата. Може би обаче ъгловатият викториански храм няма да успее да отблъсне силите на мрака, мислех си, обзет от съмнения. Все пак мястото очевидно упражняваше някаква власт над Хелън Роси, защото след миг тя тръгна през разноцветните снопове лъчи на прозорците към каменния купел със светена вода. Донякъде засрамен от воайорството си, аз я наблюдавах как свали ръкавиците си, потопи едната си ръка в купела и докосна челото си. Жестът й беше нежен, а от моето място лицето й изглеждаше мрачно. Е, нали правех всичко това заради Роси. Сега бях абсолютно сигурен, че Хелън Роси не е върколак, колкото и сурово и понякога дори злокобно да беше изражението й.
Тя влезе в кораба на църквата и леко се отдръпна, като ме видя да се изправям.
Донесе ли писмата? прошепна, а очите й ме фиксираха обвинително. Трябва да се върна във факултета до един часа.
Тя пак се огледа.
Какво има? бързо я попитах и усетих нервен бодеж по ръцете си. Явно през последните два дни бях развил някакво зловещо шесто чувство. Страхуваш ли се?
Не каза тя, все още шепнешком. Стисна ръкавиците си в една ръка и те заприличаха на цвете върху тъмния й костюм. Просто се чудех някой влезе ли веднага след мен?
Не озърнах се и аз. Църквата беше приятно празна, като изключим украсяващите олтара жени.
Някой ме следеше отново тихо каза тя. На лицето й, обрамчено от спиралите на тежката й черна коса, бе изписано странно изражение, нещо средно между подозрение и престорена храброст. За пръв път се зачудих какво ли й е струвало да си наложи подобно рядко смело държане. Мисля, че ме следеше. Дребен слаб мъж в опърпани дрехи сако от туид и зелена вратовръзка.
Сигурна ли си? Къде го видя?
При каталога каза тя тихо. Отидох да проверя версията ти за липсващите картончета. Не бях сигурна, че ти вярвам. Просто излагаше фактите, без намек за извинение. Видях го там, а после разбрах, че ме следи по Елм Стрийт, но от разстояние. Познаваш ли го?
Да казах ужасено, той е библиотекар.
Библиотекар? тя очевидно очакваше нещо повече, но аз просто не можех да й кажа за раната, която видях на врата му. Беше прекалено невероятно, твърде откачено; ако чуе подобно нещо, тя със сигурност щеше да ме отпише като луд.
Мисля, че ме подозира. При всички случаи трябва да се пазиш от него заявих аз. После ще ти разкажа повече. Ела, седни и се разполагай удобно. Ето ти писмата.
Глава 21
Библиотекарят не се виждаше никакъв пред църквата. Тръгнахме пеша към библиотеката сърцето ми тежко туптеше, макар че Хелън изглежда беше запазила пълно присъствие на духа а в джобовете си криехме еднакви кръстчета, купени от преддверието на църквата (Вземете си едно, оставете четвърт долар). За мое разочарование, Хелън не спомена нищо за майка си. Имах чувството, че просто беше решила временно да се води по лудостта ми, но щом стигнем библиотеката да изчезне, ала тя отново ме изненада.
Онзи пак се появи каза тя тихо на около две пресечки след църквата. Видях го, когато свивахме зад ъгъла. Не поглеждай назад.
Сподавих възклицанието си и продължихме нататък.
Ще се кача горе заяви тя. Може би на седмия етаж? Там е наистина спокойно. Няма да идваш с мен. По-вероятно е да ме последва, ако съм сама ти си твърде силен.
Категорично няма да стане така измърморих аз. Сведенията за Роси са си моя работа.
Сведенията за Роси са тъкмо моя работа сопна се тя. Не си мисли, че ти правя услуга, господин Холандски търговецо.
Хвърлих й кос поглед. Осъзнах, че вече бях свикнал с грубия й хумор, а и нещо в извивката на бузата й до издължения прав нос изглеждаше почти закачливо, развеселено.
Добре. Но ще стоя плътно зад него и ако загазиш, моментално ще притичам да ти помогна.
На входа на библиотеката се разделихме сърдечно:
Късмет, господин Холандски каза Хелън и се ръкува с мен, както си беше с ръкавиците.
И на теб, мис
Шшт прошепна тя и отмина.
Оттеглих се при каталога и напосоки изтеглих едно чекмедже от Бенедиктински до Бен Хур за да изглеждам потънал в работа. Както бях навел глава над чекмеджето, наблюдавах бюрото за пропуски; Хелън си вадеше разрешение да се качи на горните етажи, фигурата й в черното палто беше висока и стройна, а гърбът й решително обърнат към дългата пътека на каталожната зала. После видях и библиотекаря да се промъква от другата страна на залата, придържайки се близо до каталожните шкафове срещу мен. Беше стигнал почти до буквата Н, когато Хелън тръгна към вратата за горните етажи. Отлично познавах тази врата, почти всекидневно минавах през нея, но никога преди тя не беше зейвала толкова многозначително пред очите ми. През деня обикновено стоеше отворена, но пазачът проверяваше пропуските. Тъмният силует на Хелън бързо потъна нагоре по желязното стълбище. Библиотекарят за минутка се помота около Р, после порови в джоба на сакото си схванах, че сигурно имаше специален служебен пропуск измъкна картата си и изчезна.