Дмитрий Глуховски
Метро 2035
Авторът благодари на Лариса Смирнова и Иля Яцкевич за помощта при създаването на тази книга.
Глава 1
Тук Москва
Не бива, Артьом.
Отваряй. Отваряй, ти казвам.
Началник-станцията нареди... Нареди да не пускам никого.
Ти за идиот ли ме смяташ? Кой никой? Кой е никой?
Имам заповед! С цел защита на станцията... От облъчване... Да не отварям. Имам заповед. Разбираш ли?!
Сухия ли ти даде заповедта? Вторият ми баща ли ти даде такава заповед? Хайде, отваряй.
Ще ме изгонят заради теб, Артьом...
Ами тогава аз сам, ако ти не можеш.
Ало... Сансеич... Да, на пост съм... Тук е Артьом... Вашият. Какво да правя с него? Да. Чакам.
Доносничиш, а? Браво, Никицка. Доносничиш. Разкарай се! Така или иначе ще отворя. Така или иначе ще премина!
Но от караулката изскочиха още двама, вмъкнаха се между Артьом и вратата и започнаха леко да го бутат, щадейки го. Артьом вече уморен, с кръгове под очите, още несъвзел се след вчерашното изкачване не можеше да се справи с часовоите, макар че никой не възнамеряваше да се бие с него. Започнаха да прииждат любопитни: мърляви момченца с прозрачни като стъкло коси; подпухнали домакини с ръце, сиво-сини от безкрайното пране с леденостудена вода; уморени и готови на всичко безумно ококорени фермери от десния тунел. Шепнеха си. Хем гледаха в Артьом, хем сякаш не; върху лицата им беше изписано дявол знае какво.
И все ходи и ходи. За какво ходи?
Аха. И вратата всеки път зейва. А оттам духа, между другото, отгоре! Нещастник...
Виж, не бива... Не бива така за него. Та той все пак... Всички нас... Спаси ни. И твоите деца.
Спаси ги, да. А сега какво? За това ли ги е спасявал? И сам се облъчва, и всички нас тука... За компания.
И най-важното за чий му е там? Поне да имаше нещо! Защо?
Но ето че сред тези лица се появи едно най-главното. Занемарени мустаци, косите вече оредели и целите побелели, като мост пресичат плешивината. Но лицето изсечено само с прави линии; никакви закръгляния. И всичко останало в него сурово, гумено, не може да се сдъвче, сякаш са взели човека и са го изсушили жив. Включително и гласа му.
Всички да се разотиват. Чухте ли ме?
Ето го Сухия. Сухия дойде. Да си прибира своя.
Чичо Саш...
Пак ли ти, Артьом? Нали говорихме с теб...
Отвори, чичо Саш.
Разотивайте се, ви се каза! Няма какво да гледате тук! А ти да вървим.
Вместо това Артьом седна на пода върху излъскания, студен гранит. Облегна гръб на стената.
Достатъчно само с устни, беззвучно отбеляза Сухия. Хората и без това шушукат.
Трябва. Длъжен съм.
Там няма нищо! Нищо! Няма какво да търсиш там!
Нали ти разправях, чичо Саш.
Никита! Ти какво зяпаш? Хайде, изпроводи гражданите!
Слушам, Сансеич. Така, някой отделни покани ли чака? Мърдай, мърдай... занарежда Никицка, подкарвайки тълпата.
Глупости ми разправяше. Чуй ме... Сухия изпусна изпълнилия го въздух, омекна, смръщи се, приседна до Артьом. Ти се погубваш. Мислиш си, че тази екипировка ще те спаси от радиационния фон? Та тя е като решетка! Една басмена рокля ще ти помогне повече!
И какво?
Дори сталкерите не се качват горе толкова, колкото ти... Пробвал ли си да пресметнеш дозата? Ти какво: да живееш ли искаш, или да пукнеш?
Сигурен съм, че чух нещо.
А аз съм сигурен, че ти се е причуло. Няма кой там да изпраща сигнали. Няма, Артьом! Колко пъти трябва да ти го казвам? Никой не е останал. Нищо освен Москва. Освен нас тук.
Не вярвам.
Мислиш ли, че ме интересува в какво там вярваш и в какво не? Дали ще ти окапе косата, това ме интересува! Дали ще започнеш да пикаеш кръв също! Какво, искаш да ти изсъхне оная работа ли?!
Артьом сви рамене. Помълча, размишлявайки. Сухия чакаше.
Чух го. Тогава, на кулата. По радиостанцията на Улман.
А освен теб не го е чувал никой. През цялото време, колкото и да сме слушали. Пуст ефир. И какво?
И аз отивам горе, ето какво. Това е.
Артьом се изправи на крака, изпъна гръб.
А аз искам внуци каза му изотдолу Сухия.
За да живеят тук? В подземията?
В метрото поправи го Сухия.
В метрото съгласи се Артьом.
И ще си живеят тук нормално. Стига да се родят. А така...
Кажи им да отворят, чичо Саш.
Сухия гледаше в пода. В черния лъскав гранит. Явно там се виждаше нещо.
Чувал ли си какво разправят хората? Че си превъртял. Там, на кулата.
Артьом се усмихна накриво.
Пое си въздух.
За да имаш внуци, знаеш ли какво е трябвало, чичо Саш? Трябвало е да имаш свои деца. И тях да командваш. И внуците ти тогава щяха да приличат на теб, а не на дявол знае кого.
Сухия замижа. Мина една секунда.
Никита, отвори му. Нека върви. Нека да пукне. Не ми дреме.
Никита се подчини мълчаливо. Артьом кимна доволно.
Ще се върна скоро каза той на Сухия вече от буфера.
Онзи се изправи покрай стената, обърна на Артьом превития си гръб и се затътри нататък, лъскайки гранита.
Вратата на буфера се затвори с трясък. Под тавана светна яркобялата крушка, двайсет и пет години гаранция, и като слабо зимно слънце се отрази в зацапаните плочки, с които в буфера беше облицовано всичко освен една желязна стена. Очукан пластмасов стол да отдъхнеш или да си вържеш обувките; на кука клюмнал костюм за противохимична защита; в пода улей, стърчеше и гумен маркуч за обеззаразяване. В ъгъла имаше армейска раница. А от стената висеше синя слушалка като от телефонен автомат.
Артьом се намъкна в костюма беше просторен, като чужд. Извади от торбата противогаз. Изпъна гумата, нахлузи си го и примигна, докато привикваше с кръглите замъглени прозорчета. Взе слушалката.
Готов съм.
Чу се мъчително скърцане и желязната стена не стена, а херметична врата се плъзна нагоре. Отвън лъхна студ и влага. Артьом се сви зиморничаво. Метна на раменете си раницата тежка, сякаш е нарамил човек.
Нагоре тръгваха протритите и хлъзгави стъпала на безкрайния ескалатор. Метростанция ВДНХ е на шейсет метра под земята. Достатъчна дълбочина, за да не я засегнат авиобомбите. Разбира се, при удар върху Москва с ядрена бойна глава тук щеше да е яма, залята със стъкло. Но всички бойни глави са били прехванати от противоракетната отбрана високо над града; над земята са валяли само отломките им излъчващи, но неспособни да се взривят. Затова и Москва си стоеше почти цяла и дори приличаше на предишния си облик както една мумия прилича на живия фараон. Ръцете са си на мястото, краката са си на мястото, усмивката...
А другите градове не са имали противоракетна отбрана.
Антон изпъшка, намествайки раницата по-удобно, крадешком се прекръсти, мушна палците си под твърде свободните ремъци за уплътнение, и пое нагоре.
По желязото на каската потропваше дъжд; потропваше звънко сякаш в самата глава на Артьом. Гумените ботуши затъваха в калта, ръждиви ручеи се спускаха някъде отгоре и се оттичаха някъде надолу, на небето се бяха струпали облаци никаква пролука и наоколо се издигаха пусти сгради, всичките измършавели с времето. В този град нямаше жива душа. Вече от двайсет и пет години нямаше жива душа.
През алеята, образувана от влажни гладки дънери, се виждаше грамадната арка на входа на ВДНХ. Ето я кунсткамерата: върху имитациите на антични храмове са насадени зародишите на надежди за бъдещо величие. Величието е трябвало да настъпи скоро утре. Само дето утре не е настъпило.
ВДНХ е опасно място.
Преди някакви си две години тук все още живееха всякакви гадости, а сега дори те не са останали. Обещаваха, че всеки момент радиацията ще спадне и полека-лека може да започне връщането на повърхността ето, горе гъмжи от мутанти, а те също са живи твари, макар и изродени...
Стана обратното: ледената кора се стопи, земята задиша и се запоти, фонът скочи. А мутантите се вкопчиха в живота със зъби и нокти и който не избяга, той издъхна. А човекът си седеше под земята, живееше в станциите на метрото и изобщо не възнамеряваше да умира. На човек не му трябва много. Всеки един плъх му е от полза.
Броячът цъкаше и начисляваше дозата на Артьом. Няма да го взимам повече със себе си, мислеше си Артьом, само ме вбесява. Какво значение има колко там нацъква? Какво променя това? Докато работата не бъде свършена, ако ще даже да се пръсне.
Нека говорят, Жен. Нека смятат, че съм превъртял. Те нали не бяха там тогава. Откъде да знаят, а? Превъртял... Да вървят всичките на... Обяснявам им: точно в момента, в който Улман разгърна антената на покрива... Докато я настройваше... Имаше нещо. Чух го! И не, мамка му, не ми се е счуло. Не вярват!
Пътният възел се издигаше над главата му, асфалтовите ленти бяха прелели и застинали, изсипвайки колите; те бяха нападали, както дойде някои на четири гуми, други преобърнати и бяха застинали в тези пози.
Артьом бързо се огледа и тръгна нагоре по грапавия изплезен език на отбивката към естакадата. Не му предстоеше да измине много километър, може би километър и половина. При следващия език се извисяваха блоковете на комплекса Триколор, по-рано боядисани тържествено в бяло, синьо и червено. След това времето беше пребоядисало всичко по свой начин в сиво.
А защо не вярват? Просто не вярват и това е. Е, да, никой не е чул позивните. Но откъде слушат те тези позивни? Изпод земята. Никой няма да вземе да ходи горе само заради това... Нали така? Но помисли сам: нима е възможно никой освен нас да не е оцелял? В целия свят никой? А? Безумие! Не е ли безумие?
Не му се искаше да гледа кулата в Останкино, но нямаше и как да не я види; независимо дали се извръщаш от нея, или не, тя винаги се мярка отстрани като драскотина на противогазното стъкло. Черна, влажна, пречупена през панорамната площадка, като нечия ръка със стиснат юмрук, подала се изпод земята, сякаш някакъв гигант е искал да се измъкне на повърхността. Но е потънал в червеникавата московска глина, гъстата влажна почва го е затиснала и го е задушила.
Когато онзи път бях в кулата... Артьом сковано кимна в нейна посока когато те слушаха ефира, опитваха се да хванат позивните на Мелник... Там, през това шумолене... Готов съм да сс закълна в каквото искаш... Имаше! Имаше нещо!
Над голата гора плуваха два колоса Работникът и Колхозничката, хванали се един за друг в странната си поза или плъзгащи се върху лед, или танцуващи танго но без да се поглеждат, като безполови. А накъде гледат тогава? Интересно дали от тяхната височина се вижда какво има отвъд хоризонта?
Отляво остана дяволското колело на ВДНХ огромно като зъбатото колело на онзи механизъм, който по-рано е въртял Земята. И заедно с целия механизъм колелото вече от двайсет години беше застинало и сега ръждясваше тихо. Пружината се беше развила напълно.