На колелото беше написано 850; толкова е била възрастта на Москва, когато са го сложили. Артьом си помисли, че няма смисъл да се поправя това число; когато няма кой да измерва времето, то спира.
Непривлекателните и тъжни небостъргачи, някога бяло- синьо-червени, се издигаха съвсем наблизо. Най-високите здания в околността, ако не се брои пречупената кула. Точно това му трябваше. Артьом вирна глава, достигна с поглед върховете им. От това коленете му веднага омекнаха.
Може би днес... попита без въпросителен знак Артьом, макар и да помнеше, че небесните уши са запушени с облачен памук.
Там, разбира се, не го чуха.
Входът.
Най-обикновен вход.
Домофонът беше осиротял, желязната врата лишена от захранване, в аквариума на портиера умряло куче, пощенските кутии тракат металически от течението, в тях няма нито писма, нито рекламни боклуци. Отдавна са събрали всичко и са го изгорили, за да си стоплят поне ръцете.
Отдолу три лъскави немски асансьора, отворени и бляскащи с неръждаемите си вътрешности, сякаш можеш и сега да вземеш който искаш от тях и просто така да се качиш на самия връх на тези небостъргачи. Артьом ги мразеше заради това. До тях вратата на аварийния изход. Той знаеше какво има зад нея. Вече беше броил четирийсет и шест етажа пеша. На Голгота винаги пеша.
Винаги... Пеша...
Раницата сега тежеше цял тон и този тон притискаше Артьом към бетона, пречеше му да върви, нарушаваше ритъма на стъпките му. Но Артьом продължаваше да крачи като омагьосан, и като омагьосан говореше:
Е, и какво, като няма противо... ракетна... Въпреки това... Трябва да има... Трябва да има още някъде... хора... Не е възможно само тук... Само в Москва... Само в метрото... Ето земята... Стои си... Не се е разпаднала... Небето... се разчиства... Та не е възможно такова нещо... Цялата страна... И Америка... И Франция... И Китай... А Тайланд, да речем... Той изобщо на кого е направил нещо... Него изобщо за какво...
Естествено, за своите двайсет и шест години Артьом не беше ходил нито във Франция, нито в Тайланд. Той почти не беше заварил стария свят беше закъснял с раждането си. А на новия географията му беше по-оскъдна метростанция ВДНХ, метростанция Лубянка, метростанция Арбатска... Околовръстната линия. Но докато разглеждаше в редките туристически списания филтрирани от плесента снимки на Париж и Ню Йорк, Артьом чувстваше със сърцето си, че тези градове все още ги има някъде, стоят си, не са загинали. Чакат може би него.
Защо да е... Защо да е останала само Москва? Не е логично, Жен. Разбираш ли? Не е логично... Значи, просто да уловим... Техните позивни... Не можем... Засега. Трябва просто да продължим. Не бива да отпускаме ръце. Не бива...
Небостъргачът беше пуст, но въпреки това звучеше, живееше през балконите влиташе вятър, хлопаше дървените ка- пандури, дишаше със свистене през асансьорните шахти, шумолеше нещо в чуждите кухни и спални, преструвайки се на завърналите се домакини. Но Артьом вече не му вярваше, дори не се обръщаше и не се отбиваше на гости.
Известно беше какво има там, зад потропващите неспокойно врати разграбени апартаменти. Бяха останали само разхвърлени по пода снимки непотребни никому спомени на чужди мъртъвци както и огромни мебели, които не можеш да замъкнеш със себе си нито в метрото, нито на оня свят. На другите сгради прозорците се бяха разлетели от взривната пълна, а тук стъклопакетите бяха издържали. Но за двайсет години се бяха покрили целите плътно с прах, ослепели като от катаракта.
По-рано в други апартаменти можеше да се срещне някой бивш стопанин: тикнал противогазния хобот в някаква играчка, плаче гъгниво в хобота и не чува как са се приближили отзад към него. Но вече отдавна не попадаше на никого. Някои бяха останали да лежат с дупка в гърба до тази своя глупава играчка, а други после бяха видели тях и бяха осъзнали горе вече няма домове и изобщо нищо няма. Бетон, тухли, киша, напукан асфалт, жълти кости, всякакви вехтории, е, и фонът. Така е в Москва така е и по целия свят. Никъде другаде няма живот само в метрото. Факт. Общоизвестен.
Известен на всички освен на Артьом.
А току-виж на безкрайната Земя има още някое място, пригодно за човека? За Артьом и за Аня? За всички от станцията? Място, където над главите им не би имало чугунен таван, където може да се расте до небето? Да си изгради къща своя, живот свой, и от това място вече да се заселва постепенно отново цялата изпепелена земя?
Всички наши... Бих настанил... На въздух... Да живеят...
Четирийсет и шест етажа.
Би могъл да спре и на четирийсетия, и на трийсетия; нали никой не беше казвал на Артьом, че непременно трябва да се качи до самия връх. Но той кой знае защо си беше набил в главата, че ако успее да направи нещо, ще е само там, на покрива.
Разбира се... Не е... Не е толкова... високо... като на кулата... тогава... Но... Но...
Прозорчетата на противогаза се замъглиха, сърцето се блъскаше в гръдния кош и сякаш нещо остро опипваше къде под ребрата на Артьом може да се плъзне. Дишането през филтрите на противогаза беше трудно и мъчително, не стигаше живот и когато Артьом се добра до четирийсет и петия етаж, както онзи път, на кулата, не издържа и съдра от себе си тежката гумена кожа. Пое си от сладкия и горчив въздух. Съвсем различен въздух от онзи в метрото. Свеж.
Височината... Може... Та там... Триста метра... Височина... Затова може... Затова навярно... От височината... се лови...
Той смъкна от себе си раницата довлякъл я беше. Облегна вкаменения си гръб в капака на люка, отвори го навън, измъкна се на площадката. И едва там падна. Лежеше по гръб, гледаше облаците, които сякаш бяха на една ръка разстояние; усмиряваше сърцето си, успокояваше дишането си. После се изправи.
Каква гледка имаше оттук...
Сякаш вече си умрял, полетял си към рая, но изведнъж си се натъкнал на стъклен таван и си увиснал там, и се мяташ под този таван ни натам, ни насам. Ала е ясно, че от такава височина вече не можеш да се върнеш когато си видял отгоре колко миниатюрно е всичко на земята, как след това ще го възприемеш отново сериозно?
Наоколо се извисяваха още два такива небостърача, някога пъстри, а сега сиви. Но Артьом винаги се изкачваше именно на този. Така му беше по-уютно.
За миг се появи пролука между облаците, през нея се стрелна слънцето; и изведнъж му се стори, че проблесна нещо от съседната сграда или от покрива, или от прашния прозорец на един от най-горните апартаменти. Сякаш някой беше хванал слънчев лъч с огледалце. Но докато успее да се вгледа, слънцето се барикадира обратно и блясъкът изчезна. Вече го нямаше.
Погледът му постоянно се насочваше колкото и Артьом да го отклоняваше към преродилата се гора, която се беше разраснала на мястото на Ботаническата градина. И към черната плешива пустош в самата ѝ сърцевина. Толкова мъртво място, сякаш Господ е излял върху него остатъците от горящата сяра. Но не, не беше Господ.
Погледът му постоянно се насочваше колкото и Артьом да го отклоняваше към преродилата се гора, която се беше разраснала на мястото на Ботаническата градина. И към черната плешива пустош в самата ѝ сърцевина. Толкова мъртво място, сякаш Господ е излял върху него остатъците от горящата сяра. Но не, не беше Господ.
Ботаническата градина.
Артьом я помнеше друга. Само това си спомняше от целия изчезнал довоенен свят.
Странна работа ето че целият ти живот се състои от плочки, тюбинги, протекли тавани и ручеи на пода покрай релсите, от гранит и от мрамор, от задух и от електрическа светлина.
Но ако изведнъж се окаже, че в него има късче от нещо друго: майско прохладно утро, по детски нежна свежа зеленина върху стройните дървета, изрисувани с цветни тебешири паркови алеи, отегчителна опашка за сладолед и самия този сладолед в чашка, не просто сладък, а неземен. И гласът на мама отслабнал и изкривен от времето като меден телефонен кабел. И топлината на ръцете ѝ, от които се стараеш да не се откъсваш, за да не се изгубиш и ги стискаш с всичка сила. Макар че нима е възможно да се помни такова нещо? Навярно не.
И всичко това, другото, е толкова неуместно и невъзможно, че ти вече не разбираш дали ти се е случило наяве, или просто ти се е присънило. Но как може да ти се присъни, ако никога не си виждал подобно нещо и не си знаел за него?
Пред погледа на Артьом стояха рисунките с тебешир върху алеите и слънцето през рехавия гъсталак от златисти иглички, и сладоледът в ръката, и оранжевите смешни патици по кафеникавото огледало на езерцето, и неустойчивите мостчета през същото това есенно езерце толкова е страшно да паднеш във водата, но е още по-страшно да изпуснеш в нея вафлената чашка!
Но виж, лицето ѝ лицето на майка си Артьом не можеше да си го спомни. Стараеше се да го извика, през нощта се молеше да го види поне насън дори и отново да го забрави на сутринта но нищо не се получаваше. Нима не се е намерило в главата му малко кътче, където майка му да може да се скрие и да преживее смъртта и чернотата? Явно не се е намерило. Но как може един човек да го има и съвсем да изчезне?
А онзи ден и онзи свят къде са могли да пропаднат? Ето, имало ги е тук, наблизо, достатъчно е само да си затвориш очите. Разбира се, че може да се върне в тях. Някъде на света те трябва да са се спасили, да са останали и да викат онези, които са се изгубили: Ние сме тук, а вие къде сте?. Трябва само да ги чуеш. Трябва само да умееш да слушаш.
Артьом примигна и потърка клепачите си, за да могат очите му отново да видят днешния ден, а не миналото отпреди двайсет и пет години. Седна, разтвори раницата.
Там имаше радиостанция армейска, грамадна, зелена, издраскана и още един обемист предмет: желязна кутия с въртяща се ръкохватка. Самоделна динамо машина. И на самото дъно четирийсетметрова жица, антена към радиостанцията.
Артьом свърза всички проводници, обиколи покрива, размотавайки жицата, избърса водата от лицето си и отново неохотно се напъха в противогаза. Притисна към главата си слушалките. Поглади с пръсти клавишите. Завъртя ръкохватката на динамо машината примигна диод, апаратът зажужа, завибрира в дланите му като жив.
Изщрака тумблер.
Артьом затвори очи, защото се боеше, че те ще му попречат да улови в шума на радиоприбоя бутилката с писмо от далечния континент, където е оцелял още някой. Започна да прескача през вълните. И въртеше динамото сякаш гребеше с ръка от надуваема лодка.
Слушалките засъскаха, започнаха тънко да вият Иии- иу... през шума, закашляха туберкулозно; замълчаха и отново засъскаха. Сякаш Артьом бродеше из туберкулозна клиника, търсейки с кого да си поговори, но нито един от болните не беше в съзнание; само санитарките допираха пръст до устните и строго правеха Шшшш.... Никой тук не искаше да отговаря на Артьом, никой не възнамеряваше да живее.