Но ето че някой не се беше уплашил.
Защо не бяха довели работата докрай?
Докато те търсех, стигнах до задънена улица. И гледам витражи. На Новослободска са се пръснали, а тук са оцелели! Омир помълча и добави: Гадна станция.
Трябва да се махаме. Артьом остави празното канче.
Аз си тръгвам след час! съобщи Льоха.
Обратно? Мислиш ли, че на Ханза ще те пуснат?
Не. Помислих си и осъзнах: надраснал съм лайната. Ще отида в Железния легион.
А? Артьом обърна към брокера очите си: червени, напрегнати.
Ето защо Льоха се беше измил.
Послушах момчетата: това е идея! Докато ние, нормални, те, не изхвърлим изродите на повърхността, няма живот за нас тук. Общо взето, отивам в доброволческия взвод на Райха. Не ме запомняй с лошо!
Омир само примигна влажно изглежда, той вече беше в течение.
Ти какво, дебил ли си? попита Артьом Льоха. Ти дебил ли си, какво?
Я се разкарай! Какво знаеш ти за изродите? Разбираш ли каква дива мафия имат из цялото метро? И всички тези гадини на Рижска... Точно така! Ще се върна при тях с подковани ботуши. Те там раздават жестоки ботуши!
Знам нещичко за изродите отговори Артьом.
Зарежи! каза Льоха така, сякаш това беше краят на разговора.
Е каза Артьом, значи, ще се срещнем някога.
Непременно откликна радостно Льоха. Непременно ще се срещнем.
Той стана, изпука щастливо ръце: беше време да сграбчи в тях новия си живот. В този момент погледът му попадна върху кълвящата пода кокошка.
Може би да си я поделим? предложи той.
А какво стана с Олежка, между другото? спомни си Артьом.
Опна петалата! обяви бодро брокерът. Както и очаквах.
Още се олюляваше. Но не му се искаше да се задържа на Цветен булевард дори една излишна секунда.
А какво стана с Олежка, между другото? спомни си Артьом.
Опна петалата! обяви бодро брокерът. Както и очаквах.
Още се олюляваше. Но не му се искаше да се задържа на Цветен булевард дори една излишна секунда.
Да си проправи път през Гомор с раницата и куфара, беше още по-сложно, отколкото чисто гол.
Лабиринтът оживя, калейдоскопът от гадини подскочи, нареди се нова шарка и правилният път навън остаря.
И вместо към прохода към Трубна ги тласна към коловоза канал.
О! Вижте. Та това е нашият съратник! Сталкерът!
Казаха му го в гръб.
Артьом дори не си помисли, че това се отнася за него. Но го тупнаха по рамото, накараха го да се обърне.
Там стояха четирима в черна униформа, с трипръстите свастики на ръкавите; Артьом отначало не ги позна, а после сякаш се вгледа в трилитров буркан с мариновани гъби и в мътната марината към него се обърнаха лицата. От онзи ден. Този... Този като че ли седеше на масата, приветстваше Артьом, наливаше му отрова. Бенката му в основата на носа. В бенката му се взираше Артьом, докато те... А за какво говореха? Защо след този разговор те му се радваха? Нали би трябвало да му резнат гърлото.
Помните ли, другари, сталкера, а? Който е наш човек! Дето отпълзя от нас като луноход.
Хохо! Какви хора! Артьом отдавна не беше виждал по-искрена усмивка.
Може би с нас? Трябват ни идейни! покани го онзи с бенката.
Яките им бяха с унтерофицерски илици, а отзад в редици по трима се беше строила колона паплач; някъде в опашката ѝ Артьом зърна и бившия брокер. Досети се; доброволците. Железният легион. За чистотата на гените. А нали и той беше пил за това? Поне повърна тогава.
Вървете на майната си.
И закрачи по-надалеч от тях, от греха.
Сега му се струваше, че всичките жители на славното градче Гомор го гледат с присвити очи, с разпознаване, намигат му: как така, как така, срещахме те тук на четири крака и без панталони, защо не поздравяваш?
Спомни си: повърна.
И още нещо си спомни: как след него вървеше някой, преследваше го, не отстъпваше, трезвен, надменен, възрастен, докато Артьом като едногодишно дете, подхлъзвайки се, бягаше на четири крака от позора.
Лепкаво като кошмар, но кошмар ли беше?
А нали в Гомор, като се замислиш, местните са малко. Всичките са приходящи. Фашистите са ясни те, глупаците, са в униформа; а кой е още тук, в цивилни дрехи? От Трубна може да се попадне и в Ханза, и в Червената линия, и към бандитските сборища на Китай-град, а оттам където си поискат. И дотук може да доплува който си иска всякаква изгладняла гад.
Може би даже се беше отървал леко. Само да знаеше с какво точно.
Някак си се измъкнаха и се озоваха на прохода към Трубна. Артьом с багажа, Омир с кокошката; старецът се запъна и не пожела да я погубва, за да даде половината на брокера доброволец. Кокошката, както беше предсказал Олег, вече не снасяше.
И тук ги очакваше изненада: паспортен контрол. Артьом не помнеше с какво се изхранва Трубна, но явно не с делата на Цветен, след като капризничеше. Не искаха визи, но не пускаха без документи. Омир извади зелената книжка с орел с корона: Николай Иванович Николаев, роден 1973 г., Архангелска област, станция Севастополска, женен и зачеркнато. На ламинирана снимка без брада и още непобелял; няма и четирийсет. Но се разпознава, разпознава се.
Артьом остави товара си, опипа джобовете си.
В панталоните нищо. Той изстина.
Нали не е в якето, а? Нали не е в якето, което беше изчезнало, нали не е заедно с изгубената гъба, която трябваше да съхранява, спасява и приземява Артьом? Отвори куфара и покривайки се с глутен от страх изпитата отрова потече през порите заопипва, заопипва, пъхайки ръка ту тук, ту там, после се паникьоса, измъкна костюма си, пред всички разгъна втората си кожа на пода, забърка из джобовете на куфара, сложил автомата си под себе си, изсипа всичко, надзърна във всички ъгълчета. Не! Никъде!
Да не съм го оставил? попита примряло той Омир. Да не е паднал на масата?
Онзи разпери ръце.
Без паспорт.
В метрото не може без паспорт. Нито в Ханза, нито в По- лиса, нито на Червената линия. Нито на Алексеевска, нито на някоя от другите станции, където хората поне се опитват да мислят за утрешния ден. Че може и да умреш от глад на някоя дива спирка или да бъдеш изяден в тунела.
Събра се народ. Зяпат наполовина с подозрение, наполовина със съчувствие. Майната им на зяпльовците. Нямаше време да се крие трябваше да научи истината. Бръкна в раницата пред всички. Показа се зелената кутия на радиостанцията. Граничарите я забелязаха, навъсиха се. Извади и нея, и динамо машината.
Събра се народ. Зяпат наполовина с подозрение, наполовина със съчувствие. Майната им на зяпльовците. Нямаше време да се крие трябваше да научи истината. Бръкна в раницата пред всички. Показа се зелената кутия на радиостанцията. Граничарите я забелязаха, навъсиха се. Извади и нея, и динамо машината.
Няма го. Няма го, мамка му!
Омир вече беше далеч махна с ръка, пристъпи странично към граничарите, започна да ги съблазнява; макар че с какво там вече да ги съблазнява? Бяха останали най-много пълнител и половина патрони. Не дай бог да се наложи да се стреля.
Няма начин! ръмжи дебелият началник-застава. Ще ви пуснем, а после червените живи ще ни одерат! Вие и без това няма да стигнете по-далеч от Сретенски булевард.
Това пък защо?
Червената линия вчера го отцепи. Излязоха на Сретенски, проверяват документите на всички. На самата Линия вход няма, изход също. Нещо се е омазало там при тях, но какво никой не знае. Така че... излязоха на Сретенска. А от Сретенска до нас тук... По-добре да не ги провокираме.
Говорят, че червените ще превземат Театрална.
Кой го говори?
Хората го говорят. За да не падне в ръцете на Райха. Страх ги е, че фашагите първи ще я прилапат. Подготвят се. Отсичат всички станции, граничещи с Райха.
И кога? Артьом така и беше застинал над разбишканата раница.
Кога, кога. Иди ги питай тях. Могат всеки момент. Щом вече се е почнало...
Трябва... Артьом яростно, нервно започна да напъхва обратно динамо машината, радиостанцията, всичките си проклети вехтории. Трябва... Ела тук, дядо. Ще тръгнеш сам натам през Сретенски. Имаш паспорт, имаш добри очи и брада като на Дядо Мраз, имаш идиотска кокошка, няма да те пипнат. Аз по повърхността... Ще мина по повърхността. Ще се срещнем там. На Театрална. Ако червените не я превземат преди това. А ако я превземат...
Омир го наблюдаваше объркано; кимаше а какво друго му оставаше да направи?
А нали... Нали, ако не бях решил тогава... За Олежка... За здравето му... мърмореше Артьом, поглеждайки с омраза кокошката, докато прибираше последните неща в куфара. А всичко беше напразно, мамка му! Покойник, мамка му!
Метна на рамо своя ездач и се върна при граничарите изпотен, разгневен и като че ли дори излекувал се благодарение на този гняв.
Къде тук при тях е пътят нагоре? Какво имат стълби, ескалатор?
Началникът на заставата поклати плешивата си тиква почти със съжаление:
Сталкер, нали? Няма тук път нагоре. Затрупан е вече от сто години. Кой тук ще тръгне да се шляе горе? Курвите им?
А при вас? На Трубна? Има ли?
Запечатано е.
Ама що за хора сте вие! извика Артьом ядосано. На вас какво, изобщо ли не ви трябва повърхността?!
Старшият дори не му отговори. Обърна към Артьом охранения си задник панталоните се пръскаха по шевовете я се разкарай, още имаш да се учиш.
Артьом дишаше с пълни гърди и се опитваше да се успокои.
Бягал беше из лабиринта, бягал беше и вече му се струваше, че изходът е отпред, и изведнъж всички коридори се оказваха залепени. А зад гърба му мостовете, по които беше скачал всичките бяха рухнали в пропастта; къде да се дене сега? Бяха го притиснали до стената.
Артьом старецът го разтърси. А ако ние все пак през Райха? А? До Чеховска... Оттам само да попаднем на Тверска... И ето, вече сме на Театрална. Може даже още днес да успеем, ако всичко мине гладко... Другаде ти отникъде...
Артьом не отговаряше нищо, сякаш устата му бе пълна с вода. Само търкаше и търкаше шията си в гърлото му пареше.
Нали не сме закъснели?
Унтерът с бенката се усмихна приветливо.
Вас чакахме!
Артьом пристъпи от крак на крак, оглеждайки колоната: сега в опашката ѝ ли да се тикне?
Аз... той понижи глас нямам документи. Без документи взимате ли в този ваш легион? И веднага ви казвам това е сталкерско снаряжение. Плюс радио. За да няма въпроси после.
Прекрасно взимаме без документи увери го унтерът. -Така или иначе биографията започва от нулата. Кого го интересува какви са били по-рано героите на Райха?
9 Прякорът идва от фамилното име на героя; летяга означава още и летяща катерица. Б. пр.
10 Руснаците по традиция пият за умрелите, без да си чукват чашите. Б. пр.
Глава 8
Глава 8
Heil
Напуснаха Цветен булевард с последния бутилков баркас: Омир и Артьом, зарадваният от скорошната им среща Льоха и унтерът с бенката между очите, който се представи на Артьом като Дитмар. Други двама, безименни, в черни униформи, налегнаха греблата и скоро от Цветен остана само една медна копейка в дъното на тунела. След това потъна и тя. Миришеше на плесен. Греблата пляскаха по водата, разкъсваха проблясващата във всички цветове на дъгата бензинова ципа, разблъскваха плаващите боклуци. Долу, под тинята и ципата, се движеха смътни, извиващи се сенки, мяркаха се някакви чевръсти гадини с дебелината на човешка ръка; по-рано ги е нямало и не е можело да ги има. Радиацията се беше натрупала и беше натворила някакви си свои същества, нелепи и зловещи.