Сталкер! Фантазьор! Чухте ли! На повърхността! Ти виждал ли си си тила? Оплешивяваш. братко! И ние след теб ли? Аха!
Ааай!
Ах,добре! Ах, сладко. А, к-кучко?
А ние тук, метрото, какво?! Ще се изродим! Двуглави... ще се родят! Безпръсти ще се родят! Гърбави! Безоки ще се роди! С лигавица вместо очи! Рак у всеки трети! Гуша! Ето, пребройте колко с гуша! Докато умеете да броите! Вашите деца нищо няма да умеят! А вие тук биете момичето за развлечение! А на съседната... На Мендел... Менделеевска... Там край! Там садотук! Пещери! За двайсет години! Пе-ще-ри!
Почакай... Почакай, сталкер! Ти правилно всичко говориш. Правилно говори, а? Наш човек!
А Менделеевска е славна станция! Този бордей срещу нея пфу...
Но той правилно говори всичко! Израждаме се! Гените... Гените са замърсени. Да пием, сталкер! Как се казваш? Нали, мъжаги?
Омърсени са гените! Няма чистота! Налейте му... Ние тук имаме нещо специално, сталкер. За теб! За чистотата на гените!
А? Какво?
По друг начин няма да се спасим. Тежка работа. Мръсна работа. Но някой трябва да я върши. За нас!
За нас!
За Райха!
За Райха!
Я се разкарайте! Аз фашистите... Воювали са... Дедите
Виж го ти сталкера, а? Развоюва се! Фашисти! Не следиш речите на фюрера. От сто години вече не са фашисти. Смяна на генералната линия! И чернокожите... Така! Всички хора са братя, разбираш ли? Ако гените не са повредени! Хората трябва да се държат заедно. Против изродите! Защото спасението от метрото е едно... И? И?
Чистота На Гените Спасение На Народа! обадиха се в хор.
Дарвин наистина е бил стабиляга!
Никъде не можеше да отиде с тези крака.
И трябва! Трябва да се прочиства, сталкер! Ти се катери там, катери се! Търси къде можем да живеем! Наздраве! Ххха-ха! Ание засега тук ще... чистим. Всеки има своя! Работа! Hopмален си ти! Нормален! Не се бой! Удари едно!
Събра сили да отпълзи, строполи се под масата. А там голи девойки, заседнали между краката на ораторите. Повърна.
Изпълзя на четири крака навън. Зад гърба му аплодисменти.
Говеда... Оскотили се... И аз с вас... се оскотих...
И после вече се завъртяха стаи-стаички-стайченца, странни, съществуващи или не, боядисани, картонени, облепени с голо, голо, голо, и голите се бутат в лицето му, и някой гол се опитва отгоре да премине през него, и още през цялото време, през цялото време някой върви подире му прокрадва се догонва го дявола ли е или кой или онези гуляйджии са изпратили убиец тях така би ги на бесилката да повисят не бяха ли сред тях тези които тогава го осъдиха преди две години може и да са били а отзад все крачки и трябва по-бързо а на четири крака как това навярно не е убиец все пак а дявол а сатана зад него да вземе да вземе иска да го замъкне още осем метра надолу на следващия кръг а там какво махай се махай се не те искам къде е гъбата ми къде е гъбата ми която тя ми е пъхнала къде ми е амулетът от тези зли сили господи спаси!
Ето тук. Тук. Ето. Имаме и удобно диванче тук.
Странна зала каква странна зала и този полилей и таванът тук колко метра четири таван това нима може такова нещо и откъде толкова светлина това какво той ми предлага що за човек е това сили нямам нямам сили защо на вратите охрана кой? Извинявайте, аз тук без да искам подслушах. Стана ми интересно. Сталкер, нали? Мечтаете да намерите други оцелели? Не вярвате, че сме останали тук съвсем сами? Тежко е, разбирам. Тежко е дори да си представиш, че никъде, съвсем никъде освен в нашето метро не се е спасил никой.
Кой? Кой си ти?
А как ще ви стори, ако изведнъж се изясни, че всъщност светът изобщо не е унищожен? Какво, мислите си, че хората биха излезли от метрото? Биха изоставили всичко тук? Биха започнали да си устройват нов живот в някое друго място? Я стига.
Веднага! Нашата беда... Нещастие... Няма къде да се денем... Всичките... Седим... В каторга... В подземие...
Но как, простете, никъде? Какъв избор имаме! Ето ви фашисти, ето ви комунисти, ето ви всякакви сектанти, само си изберете бог, е, или сами си изобретете по свой вкус, а ако щете, и към ада копайте стълбище и изобщо заселвайте се, където искате, станциите са много, ако искате книги спасявайте, ако искате, с човешко месо лудувайте, ако ви се воюва моля! Какво още? Мислите, че на хората тук не им достига нещо? И какво, интересно? Ето на вас например? Смешно. А и с жените отново какво искате, те никъде няма да се дянат. Ето, между другото, и ние днес сме предвидили. Саша, Сашенка, влез. Ето, имаме гост. Да, той е немит и див, но ти нали знаеш, знаеш, че аз точно такива обичам да ощастливявам. Хайде, хлапе, по-нежно с него, този човек, нали виждаш с какви корички е покрит, той също като Кай има парче лед в сърцето, трябва да му се подиша в сърцето, да се сгрее с ръце, иначе няма да се разтопи. Да, искам да гледам как ти него, как той теб, но можеш да не бързаш, имаме време. Целувай го. А така. И за мен не забравяй, хлапе. Не почакай не бива ето аз имам гъба и тя ще ме защити разбирасе та дявол дата но трябва да се боиш от гъбите в тях тя е цялата святост ти Саша къде съм чувал това твое име Саша Саша Саша Саша Саша.
Ей, чуваш ме? Е-ей! Та той диша ли изобщо?
Като че ли дишаше. Ти му запуши носа, ако е жив ще зине суета.
Еи Братко! Как си? Със сигурност ли е той?
Кешо бяло. Бяло и напукано. Черна пукнатина. Като река Москва, размразяваща се между все още снежните брегове. И боли, както реката я боли, когато ледът се разкъсва. Размразяваща се вода. Навярно е пролет.
Обърни то. Какво е забил муцуна в плочките?
Картината се смени: не се вижда нито сняг, нито река. А болката продължава да тече по нея, странно. Парене по бузата. Ръката е изтръпнала. В пустотата се появи нечие око. Гледа вътре в Артьом, пъха се където не са го канили.
-Той е! Ставай. Артьом! Какво сте му направили?
Вие пък какво общо имаме? Той вече си беше такъв.
А дрехите му къде са? Якето къде е? Фланелката? А какво е това, на ръката? По дяволите...
Това със сигурност не съм го направил аз. Кълна се в мама.
В мама... Добре, вдигай го. Вдигай го, казвам! Ето така, сложи го с гръб към стената. И донеси вода.
Далечината се разтвори. Коридор, врати, врати и светлина в края. Може би трябва да отиде там? Не го ли чака там мама?
Мамо... обади се Артьом.
Чува всичко той. Добре е. Връща се от космоса. Омешал си глист с водка, а? Омешал си. камикадзе! И си добавил още нещо. Отдавна ли го изгубихте?
Онзи ден се разделихме.
Добре, навреме сте се сетили. Тук е такава бърлога... Той тук и за седмица е можел да пропадне. И за половин година.
Ние не изоставяме приятели в беда. Дръж си трите патрона. Е, Артьомич! Добре, приключи се. Да тръгваме. Тръбата зове.
Нещо изщрака, болката леко избледня. Смениха лещите. Отначало сложиха едната пред света, после другата, подбирайки нужната. Най-накрая се получи: контурите станаха по-ясни. Добавиха контраст.
Ти кой си?
Хигиенист в кожено палто! Льоха, кой!
Защо? Защо ти?
Странно. Странно, с усилие си помисли Артьом. И което беше още по-странно: това не беше техният Льоха. Нещо липсваше. Липсваше.
Вонята.
Защото Омир не успя сам да намери пропадналия в Цветен булевард Артьом. Но срещна Льоха в лабиринта, призна му и получи помощ, за което беше благодарен. Откриха го на третия ден в неработеща съблекалня, от дрехите му бяха останали само панталоните.
Какво се случи?
Неизвестно.
Опипваш с ръце паметта, а те не улавят нищо. Чернота като в тунел. Дали има нещо там, или няма нищо не можеш да разбереш. Може би е пусто. А може би някой стои право зад гърба ти, диша ти в тила и се усмихва. Или това не е усмивка, а се е озъбил. Тъмно е като в рог.
Ръката? Какво ти е на ръката?
Артьом я докосна, смръщи се.
И това ли не помниш? Омир беше разтревожен.
Нищичко.
Татуировката ти.
Какво за нея?
Отпред на ръката над сгъвката на лакътя бе имал надпис: Ако не ние, то кой?. От него не беше останала нито една буква. Всички бяха покрити с овъглена и подута кожа, изпод която напираше червено и бяло. Върху всяка буква малко кръгло клеймо.
Горили са ги с цигари определи Льоха. А какво имаше там? Люся, аз съм ваш навеки? Натъкнал си се на някоя ревнива?
Спартанска татуировка. Всички в Ордена имат такава. Направиха му я, когато го приемаха. Напомняне: това е завинаги, в Ордена няма бивши. И Артьом, ето: година, откакто е напуснал, но по-скоро би се удавил, отколкото да заличи тези думи.
Кой може да го е направил? попита Омир.
Артьом мълчаливо опипваше изгорените буцички. Сърбеше го, но не толкова силно, колкото му се искаше. Не един ден беше минал. Вече бяха започнали да се трупат корички. Корички?
Във водката плаваше като спасителен сал една маса, около масата някакви физиономии и той, Артьом, качил се временно на този сал; но там не го изтезаваха, не го изгаряха, само му ръкопляскаха за нещо... А по-нататък беше изобщо някаква глупост. Дали не беше просто трескав сън? Сънят не можеше по никакъв начин да се отдели от реалността.
Не знам. Не помня.
Излекувай си махмурлука предложи Льоха. Ще възкръснеш. И ето, намерих ти яке вместо старото.
Артьом се загърна. Якето беше два пъти неговия размер.
Не можеше да се разбере дали сега на Цветен булевард е нощ или ден. В канчето беше същата супа, по същия начин стенеха или клатеха вехтите стени неуморните съседи, в мътния въздух бълбукаше лепкава музика, по същия начин се въртеше на полирания пилон друга девойка. Артьом сърбаше горещата течност същата както във ВДНХ, същата както навсякъде в метрото, и бавно си мислеше: защо е това клеймо? Кой е могъл? Кой е посмял?
Орденът никога не се бъркаше в свадите между линиите. Винаги стоеше над схватките. Мелник се гнусеше от политиката. Не търпеше началници над себе си, не слушаше ничии заповеди и не живееше на ничия издръжка. Преди двайсет години той пръв беше изрекъл клетва: да не застава на ничия страна. Да защитава без да прави изключение за никого всички хора в метрото. От такива заплахи, на които никой друг не може да се противопостави, или такива, които още никой не разбира. Малцина бяха посвещаваните в Ордена, и то след дълги изпитания на Мелник не му беше нужна армия. Бивши бойци от спецслужбите и сталкери, агентите на Ордена блуждаеха из метрото невидими, разузнаваха, запомняха, докладваха. Мелник ги изслушваше. И ако се появеше заплаха истинска, неминуема заплаха за цялото метро Орденът нанасяше премерен, смъртоносен удар. Заради своята малобройност той не можеше да води открити войни; затова Мелник се стараеше да унищожи врага тайно, внезапно, в зародиш, в люлката. В резултат на това малцина знаеха за Ордена, но всички, които знаеха, се страхуваха.