Всички, родили се в метрото, растяха вече без слънце като гъби. Нормално оказа се, че на хората им е нужно не слънцето, а витамин D. Оказа се, че слънчевата светлина може да се яде във вид на драже. А може да се живее и опипом.
В метрото нямаше общо осветление. Нямаше общо електричество. Абсолютно нищо не беше общо: всеки беше сам за себе си. На някои станции се бяха научили да изработват достатъчно светлина, за да бъде почти както преди. На други едва стигаше за една лампичка, светеща насред платформата. Трети бяха обхванати от гъста чернота като в тунелите. Ако някой донесеше тук светлина в джоба си, то можеше да улавя от нищото късче по късче под, таван, мраморна колона и към лъча на фенерчето от тъмнината се плъзгаха жителите на станцията, желаещи да погледат. Но им беше по-добре да не се показват те напълно се бяха научили да съществуват без очи, но устата им не беше се сраснала.
На станция ВДНХ животът беше добре уреден и народът беше разглезен: в палатките на отделни хора светеха отмъкнати отгоре малки диоди, а за общите места си го имаше все още старото аварийно осветление лампи с червени стъклени капаци; под такива би било удобно, да речем, да се проявяват негативите на снимки. Та и душата на Артьом бавно се проявяваше в този червен цвят, появяваше се от проявителя и ставаше ясно, че е била заснета още там, горе, в майския ярък ден.
А в друг ден октомврийски, навъсен е била осветена.
Отлична история, а, Жен? Помниш ли черните? шепнеше Артьом; но винаги отговаряха други. Винаги отговаряха не които трябва.
Здрасти, Артьом!
О, Артьом!
Всички го поздравяваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха, но всички го поздравяваха. Защото всички помнеха черните, а не само Женка и Артьом. Всички помнеха тази история, макар и никой да не я знаеше.
Метростанция ВДНХ: крайната. Родният му дом. Двеста метра дължина и на тях двеста души. Мястото е точно колкото трябва; ако е по-малко, няма да стига въздух, ако е повече няма да стига топлина.
Станцията е била построена преди сто години, по времето на предишната империя, от обичайния ѝ имперски материал мрамор и гранит. Замислена е била да бъде тържествена като дворец, но разбира се, е била закопана под земята, така че се е получило нещо средно между музей и гробница. Тук витаеше духът на прадедите, както и на всички останали станции, дори и по-новите беше съвсем неунищожим. Уж бяха израснали като жители на метрото, а всички сядаха на бронзовите колене на някакви древни старци и не можеха да слязат оттам не ги пускаха.
Окадени сенчести колони, в арките между тях са разпънати древни и износени армейски палатки; във всяка от тях семейство, в някои по две. Тези семейства може просто да се разбъркат и навярно никой няма да забележи разликата; когато живееш двайсет години на една станция, когато между твоите тайни и съседските, между всички стонове и всички викове има само един слой брезент, така се получава.
Някъде другаде хората сигурно вече щяха да са се изяли помежду си та нали заради завистта и ревността към Бог, че обича повече чуждите деца, и невъзможността да разделиш с другите своя съпруг или съпруга и жилищната площ си струват да удушиш някого; но не и тук, не и на ВДНХ. Тук се получи някак простичко и по свойски.
Като в село или като в комуна. Няма чужди деца; на съседа му се е родило здраво всеобщ празник; твоето е болно всеки помага с каквото може. Няма къде да се заселиш другите ще се отместят. Сбиеш се с другаря си теснотията ще те помири. Жената те напуска ще ѝ простиш рано или късно. Нали всъщност никъде не е отишла, а си е останала тук, в тази същата мраморна зала, отгоре над която са натрупани един милион тона почва; само дето сега спи зад друго парче брезент. Но всеки ден ще се срещате с нея, и то неведнъж, а сто пъти. Ще се наложи да се разберете. Нима да се получи да си представиш, че я няма и не я е имало. Важното е, че всички са живи, останалото вече... Като в комуна или като в пещера.
Оттук имаше изход южният тунел, който водеше към Алексеевска и по-нататък, към голямото метро, но... Може би работата беше там, че ВДНХ беше крайна станция. И тук живееха онези, които вече не искаха и не можеха да отидат никъде. Които се нуждаеха от дом.
Артьом се спря до една палатка, застина. Стоеше, светейки във вътрешността през износения брезент, докато навън не излезе лелка с подпухнало лице.
Здравей, Артьом.
Здравейте, Катерина Сергевна.
Жен не е тук, Артьом.
Той ѝ кимна. Прииска му се да погали косите ѝ, да я хване за ръката. Да ѝ каже: знам аз, знам. Всъщност знам всичко, Екатерина Сергеевна. Или вие казвате това на себе си?
Ела, Артьом. Ела. Не стой тук. Ела там, пийни чайче.
Да.
Станцията беше отрязана от двете страни при ескалаторите сами се бяха зазидали и запушили вътре, за да не идва отровен въздух от повърхността... Е, и срещу всякакви гости. От едната страна, където беше новият изход напълно. От другата, където беше старият бяха оставили шлюз за качване в града.
Там, където беше глухата стена, имаха кухня и клуб. Печки за готвене, домакини с престилки се суетят, приготвят нещо за обяд на децата и мъжете си; по тръбите на въглищните филтри върви вода, шурти, излива се в котлите, почти прозрачна; веднага започва да свисти чайникът от смяната във фермата дотичва пратеник за гореща вода, избърсва си ръцете в панталоните, търси сред готвачките жена си, за да я прегърне нежно, да ѝ напомни за любовта си и същевременно да хапне предварително някое полуготово късче храна.
И чиниите, и чайниците, и съдовете, и масите, и столовете всичките не бяха лични, а колхозни, но хората се отнасяха грижливо към тях, не ги повреждаха.
Всичко освен храната го бяха донесли отгоре; в метрото не може да се измайстори нищо свястно. Добре че мъртвите, когато все още са възнамерявали да живеят, са си направили запас от всякакви неща: лампи, дизелови генератори, кабели, оръжия, патрони, съдове, мебели, нашили са си огромно количество дрехи. Сега местните могат да износват всичко това вместо тях като след по-големи братя и сестри. Ще стигне за дълго време. Хората в цялото метро са не повече от петдесет хиляди. А в Москва по-рано са живели петнайсет милиона. Излиза, че всеки има по петдесет такива роднини. Тълпят се безшумно, протягат мълчаливо износените си дрехи вземи моите, един вид, почти нови са, на мен вече са ми умалели.
Остава само да провериш вещите им с дозиметър дали не щрака твърде много да им благодариш и можеш да ги използваш.
Артьом се добра до опашката за чай, залепи се последен.
Артьом, къде там, какво ти става! На опашка тръгнал да се реди! Сядай, какво стоиш... Да ти сипя ли топличък?
Тук се разпореждаше Дашка Шубата, жена на вид вече към петдесет години, но абсолютно нежелаеща да мисли за това. Беше дошла в Москва от някаква дупка край Ярославъл три дни преди всичко да се сгромоляса. За да си купи шуба. Купила си я беше и оттогава не я беше сваляла нито денем, нито нощем, нито когато ходи в клозета. Артьом никога не ѝ се надсмиваше ами ако у него беше останало такова късче от предишния му живот? Месец май или сладоледът, или сянката от тополите, или майчината усмивка?
Да. Благодаря, лельо Даш.
Все ме лельосваш! възкликна тя е упрек и кокетство. Е, какво става там, горе? Как е времето?
Дъждец.
Ох, пак ли ще ни наводнява? Чуваш ли, Айгул? Дъжд, казват.
Аллах ни наказва. Заради греховете. Гледай да не ти изгори свинското.
Защо веднага този твой Аллах? Тя веднага Аллах! А, наистина загаря... Как е твоят Мехмед, върна ли се от Ханза?
Трети ден го няма. Трети!
Не се измъчвай така...
Кълна ти се, Даша, намерил си е той там някоя! От вашите! В грях...
Ваши, наши... Ти какво така... Всички сме тук, Айгулушка... Всички сме заедно...
Намерил си е някоя дашна, в Аллах ти се...
А ти самата да му беше давала по-често... Мъжете те нали са както котките... Тикат се, докато не намерят...
Какви ги дрънкате? Та той е там по работа, търговска!
намеси се мъж с полудетски размери и с почти детско лице, само че изпито; поради някаква причина не беше успял да порасне, както трябва.
Добре, добре. Ти, Коля, не си прикривай съратниците! А ти, Артьом, не ни слушай нас, женорята. Ето. Подухай, горещо е.
Благодаря.
Приближи се човек, разчертан със стари бели белези и съвсем плешив, но при това без да изглежда свиреп въпреки буйните вежди и отсечената реч.
Какви ги дрънкате? Та той е там по работа, търговска!
намеси се мъж с полудетски размери и с почти детско лице, само че изпито; поради някаква причина не беше успял да порасне, както трябва.
Добре, добре. Ти, Коля, не си прикривай съратниците! А ти, Артьом, не ни слушай нас, женорята. Ето. Подухай, горещо е.
Благодаря.
Приближи се човек, разчертан със стари бели белези и съвсем плешив, но при това без да изглежда свиреп въпреки буйните вежди и отсечената реч.
Поздравявам всички присъстващи, дамите отделно! А кой тук е за чай? Тогава съм след теб, Колюн. Чухте ли вече за Ханза?
Какво за Ханза?
Границата е затворена. Както е казал класикът, светна червено, няма минаване1. Петима наши са заседнали там.
Виж какво, Айгулка, гъбите си разбъркай там, гъбките.
Но моят е там! А аз какво! Аллах... Как така е затворена? А, Кстантин?
Затворена е и туй то. Не е наша работа. Заповедта си е заповед.
Ето че пак воюват! Сигурно с Червената линия пак воюват, а? Дано поне да пукнат всичките там най-накрая!
А кой знае, а, Костантин? При кого да отида аз? Та моят Мехмед...
Това е само за профилактика. Тъкмо идвам оттам. Някаква търговска карантина. Скоро ще отворят. Здравейте.
О, здрасти, мъжага. На гости при нас? Откъде?
От Севастополска съм. Мога ли да поседна тук?
Артьом престана да диша горещата пара, откъсна се от бялата нащърбена чаша със златен кант. Старецът се беше дотътрил дотук, беше го намерил, и сега крадешком, с крайчеца на окото, го изучаваше. Добре. Няма да тръгне да бяга от него.
А ти как се добра до нас, дядка? Щом са закрили всичко? Артьом предизвика упорития старец да го погледне в очите.
Промъкнах се последен онзи не мигаше, не извърна поглед. Веднага след мен затвориха.
Щяхме да сме си много добре и без тях, без тази Ханза! А виж, те, без нашия чаец, без гъбките нека да опитат нашите, готованците! Ще оцелеем с божията помощ!
Ще я отворят! А ако не я отворят? А моят Мехмед?!
А ти, Айгулка, отиди при Сухия. Той ще намери твоя Мехметик за нула време. Няма да вземе да го зареже, я. Чайче може би? Опита ли нашия?
Няма да откажа с достойнство люшна брада самозваният Омир.
Той седеше срещу Артьом, сърбаше от местната гъбена отвара, горделиво, но безпричинно наричана чай истинският чай, разбира се, беше изпит напълно още преди десет години и чакаше. Артьом също чакаше.