Нищо от Питер. Нищо от Екатеринбург.
Мълчеше Лондон. Мълчеше Париж. Мълчаха Банкок и Ню Йорк.
Отдавна вече нямаше значение кой е започнал тази война.
Отдавна нямаше значение с какво е започнала тя. За какво? За историята? Историята я пишат победителите, а тук нямаше кой да пише и скоро нямаше да има и кой да чете.
Шшшш...
И ефира цареше пустота. Безкрайна пустота.
Ииииу...
В орбита се носеха забравени комуникационни спътници; никой не ги викаше и те полудяваха от самота, и се хвърляха към Земята, защото по-добре да изгорят във въздуха, отколкото да продължава така.
Ииииу...
В орбита се носеха забравени комуникационни спътници; никой не ги викаше и те полудяваха от самота, и се хвърляха към Земята, защото по-добре да изгорят във въздуха, отколкото да продължава така.
Нито дума от Пекин. И Токио гробно мълчание.
А Артьом продължаваше да върти проклетата ръчка, въртеше, гребеше, гребеше, въртеше.
Колко тихо беше! Невъзможно тихо. Непоносимо.
Тук Москва! Тук Москва! Отговорете!
Това е неговият глас, на Артьом. Той, както винаги, не издържа, не изтърпя.
Тук Москва! Приемам! Отговорете!
Пиииииу.
Не спирай. Не се предавай.
Петербург! Отговорете! Владивосток! Отговорете на Москва! Ростов! Отговорете!
Какво ти има, град Питер? Нима се оказа толкова кекав, по- кекав от Москва?! Какво има там, на твоето място? Стъклено езеро? Или те е изяла плесента? Защо не отговаряш? А?
Къде си се дянал, Владивосток, горд град на другия край на света? Ти нали беше толкова далеч от нас, нима и теб те загробиха? Нима и теб не те пожалиха? Кхх. Кхх.
Отговорете, Владивосток! Тук Москва!
Целият свят лежи по очи, с лице в калта и не чува капките от този безкраен дъжд по гърба, и не усеща, че и устата му, и носът му са пълни с ръждива вода.
А Москва... Ето я. Стои си. На крака. Като жива.
Вие какво, пукнали ли сте там, какво, всичките ли?!
Шшшшш...
Може би сега му отговаряха душите им, преселили се в радиоефира? А може би така звучеше фонът? Смъртта също би трябвало да си има свой глас. Може би точно такъв: шепот. Цццц... Хайде, хайде. Не шуми. Успокой се. Успокой се.
Тук Москва! Отговорете!
Може би сега ще чуят?
Ето, точно сега в слушалката ще се изкашля някой, ще се промъкне развълнувано през съскането, ще закрещи от далече - далече:
Тук сме! Москва! Чувам ви! Приемам! Москва! Само не се изключвайте! Чувам ви! Господи! Москва! Москва излезе на линията за свръзка! Колко сте оцелелите там?! Ние тук имаме колония, двайсет и пет хиляди души! Земята е чиста! Фонът е нулев! Водата е незаразена! Храна? Разбира се! Има лекарства, има! Изпращаме спасителна експедиция за вас! Само се дръжте! Чувате ли, Москва?! Най-важното е да се държите!
Ииииииу. Пустота.
Това не беше опит за радиосвръзка, а спиритичен сеанс. А той изобщо не се удаваше на Артьом. Духовете, които призоваваше, не искаха да идват при него. На тях и на онзи свят си им беше хубаво. Те гледаха отгоре към фигурката на Артьом, прегърбена в редките пролуки между облаците, и само се усмихваха: там? При вас? Благодаря, не!
Кхххххх.
Спря да върти проклетата ръчка. Смъкна слушалките. Изправи се, прецизно намота проводника на антената бавно, насилвайки се с тази прецизност, защото му се искаше да го накъса на парчета и да го запрати от четирийсет и шестия етаж в пропастта.
Прибра всичко в раницата. Метна го на гръб дявол изкусител. Понесе го надолу. Към метрото. До утре.
Направи ли обеззаразяване?
Направих.
По-ясно!
Направих!
Направил бил, аха... изцъка недоверчиво слушалката и Артьом я запрати към стената с омраза.
Вътре във вратата заскърца ключалката, прибирайки езиците си. После вратата изпъшка протяжно, отвори се и метрото лъхна към Артьом със застоялия си, тежък дъх.
На прага го посрещна Сухия. Или усещаше кога Артьом ще се върне, или всъщност изобщо не си тръгваше оттук. Навярно усещаше.
Как си? попита той уморено, беззлобно.
Артьом сви рамене. Сухия го обходи с поглед. Меко, като детски лекар.
Там един човек те търсеше. Дошъл е от друга станция.
Артьом се приближи.
Да не го изпраща Мелник?
В гласа му прокънтя нещо, сякаш са изпуснали гилза на пода. Надежда? Или малодушие? Или нещо друго?
Не. Някакъв старец.
Какъв старец? Цялата му последна сила, събрана за в случай, че вторият му баща отговори да, веднага изтече от Артьом, моментално отиде в канала и сега му се искаше единствено да легне.
Омир. Нарече се Омир. Познаваш ли такъв?
Не. Лягам да спя, чичо Саш.
Тя не помръдна. Спи ли, или не? чудеше се Артьом. Мислеше си го така, машинално, защото за него вече нямаше никакво значение дали тя спи, или се преструва. Свали дрехите си и ги натрупа на купчина до входа, потърка зиморничаво рамене, притисна се сиротно към гърба на Аня, придърпа към себе си одеялото. Ако имаше второ, дори нямаше да я докосне.
По часовниците на станцията беше някъде седем вечерта. Но Аня трябваше да стане в десет и за гъби. А Артьом го бяха освободили от гъбите като герой. Или като инвалид? И с останалото се занимаваше по свое желание. Събуждаше се, когато тя се върне от смяна и се качваше горе. Изключваше се, когато тя все още се правеше, че спи. Така живееха в противоположни фази. В едно и също легло, но в различни измерения.
Внимателно, за да не я събуди, Артьом започна да придърпва капитонираната червена завивка върху себе си. Аня го усети и без да каже нито дума, яростно придърпа одеялото в обратна посока. След като тази идиотска борба продължи минута, Артьом се предаде и остана да лежи гол на края на леглото.
Супер каза той.
Тя мълчеше.
Защо лампичката гори отначало, а после прегаря?
Тогава той легна с лице към възглавницата за щастие, имаха две, затопли я с дъха си и така заспа. А в подлия си сън видя Аня друга смееща се, дръзка, закачаща се весело с него, някаква съвсем млада. Макар че колко беше минало? Две години? Два дни? Дявол знае кога може да е било това. Тогава им се струваше, че пред тях има цяла вечност, и на двамата им се струваше така. Получаваше се, че всичко това е било преди цяла вечност.
В съня му също беше студено, но там Аня го изстудяваше изглежда, го гонеше из станцията гол от закачливост, а не от омраза. И когато Артьом се събуди, по инерция от съня още цяла минута вярваше, че вечността още не е свършила, че те с Аня се намират едва в средата ѝ. Искаше да я повика, да ѝ прости, да обърне всичко на шега. После си спомни.
Глава 2
Метрото
А ти поне опитваш ли се да ме слушаш? попита той Аня.
Но нея вече я нямаше в палатката.
Дрехите му лежаха точно на мястото, където ги беше хвърлил на прохода. Аня не ги беше прибрала, не ги беше размествала. Само беше прекрачила през тях, сякаш се боеше да не ги докосне. Да не се зарази. Може и наистина да се е бояла.
Навярно и одеялото винаги ѝ е било по-нужно. Той все някак ще се сгрее.
Добре че си е тръгнала. Благодаря ти, Аня. Благодаря, че не взе да разговаряш с мен. Благодаря, че не почна да ми отговаряш.
Благодарности, бля! каза той на глас.
Може ли? обади се някой иззад брезента и право над ухото му. Артьом? Нали не спите?
Артьом запълзя към панталоните си.
Навън, седнал на сгъваемо походно столче, чакаше старец с твърде меко за възрастта си лице. Беше се настанил удобно, уютно, стабилно и беше ясно, че се е разположил тук отдавна, но изобщо не възнамерява да си тръгва. Старецът беше чужд, не от станцията; мръщеше се, докато непредпазливо си поемаше дъх през носа. Личеше си, че е приходящ.
Артьом сплете пръсти в козирка, с която заслони очи от алената светлина, заливаща станцията ВДНХ, и се вгледа в госта.
Какво ти трябва, старче?
Вие ли сте Артьом?
Да допуснем. Артьом вдиша през носа. Зависи.
Аз съм Омир заяви старецът, без да се изправя. Така ми викат.
Наистина?
Аз пиша книги. Книга.
Интересно каза Артьом с гласа на човек, на когото изобщо не му е интересно.
Историческа. Един вид. За нашите дни.
Историческа повтори Артьом предпазливо, оглеждайки се. Това пък за какво? Разправят, край с историята! Свършила е.
А ние? Нали някой трябва за всичко, което с нас тук... За всичко, което се случва тук с нас, да разкаже на потомците.
Ако не го изпраща Мелник, мислеше Артьом, тогава кой? Кой? За какво?
Потомците. Свято нещо.
И от една страна, трябва да се разкаже за най-важното... По какъв начин живеем тук? Всички етапи и перипетии, така да се каже, да се отразят. А от друга страна как да се направи юва? Сухите факти се забравят. За да ги запомнят хората, е нужна жива история. Нужен е герой. Та търсех материал. Опитах какво ли не. Струваше ми се, че съм намерил. Но после се захванах... И не сработи. Не се получи. А след това чух за ВДНХ и...
Явно беше, че на стареца не му е лесно да обяснява, но Артьом не възнамеряваше да му помага; той все не можеше да разбере какво ще последва. От стареца не лъхаше зло, само неловкост, но нещо се събираше във въздуха, между него и Артьом се формираше нещо, което като че ли всеки момент щеше да се взриви, да ги опари и да ги пореже е отломките си.
Разказаха ми за ВДНХ... За черните и за вас. И аз разбрах, че трябва да намеря именно вас, за да...
Артьом кимна: беше дошъл краят.
Отлична история.
И без да се прощава, закрачи нататък, пъхнал вечно измръзналите си ръце в джобовете. Старецът остана зад гърба му върху удобното си столче, все още обяснявайки нещо в гръб на Артьом. Но Артьом реши да се направи на глух.
Примигна очите му се бяха приспособили, можеше да не ги присвива повече.
Към онази светлина, която е на повърхността, те бяха привиквали по-дълго. Година. Това е бързо! Повечето жители на метрото навярно биха ослепели завинаги от слънчевата светлина, дори такава, приглушена от облаците. Та нали цял живот прекарват в тъмнина. А Артьом застави себе си да вижда горе. Да вижда света, в който се е родил. Защото, ако не можеш да понесеш слънцето как ще се върнеш, когато дойде времето за това?
Артьом кимна: беше дошъл краят.
Отлична история.
И без да се прощава, закрачи нататък, пъхнал вечно измръзналите си ръце в джобовете. Старецът остана зад гърба му върху удобното си столче, все още обяснявайки нещо в гръб на Артьом. Но Артьом реши да се направи на глух.
Примигна очите му се бяха приспособили, можеше да не ги присвива повече.
Към онази светлина, която е на повърхността, те бяха привиквали по-дълго. Година. Това е бързо! Повечето жители на метрото навярно биха ослепели завинаги от слънчевата светлина, дори такава, приглушена от облаците. Та нали цял живот прекарват в тъмнина. А Артьом застави себе си да вижда горе. Да вижда света, в който се е родил. Защото, ако не можеш да понесеш слънцето как ще се върнеш, когато дойде времето за това?