Е?
Че... Че сте се оженили. Че сте заживели нормален човешки живот.
Така ли каза?
Така каза.
Нормален човешки живот Артьом се усмихна.
Ако нещо не бъркам.
А не уточни ли, че се ожених за дъщеря му?
Омир поклати глава.
Това ли е всичко?
Старецът прехапа устни. Въздъхна. Призна си.
Каза, че сте се побъркали.
Ама, разбира се. Аз.
Просто ви предавам какво съм чул...
И нищо повече?
Така ми се струва...
Че възнамерява да ме убие например? Заради дъщеря си... Или...
Не, нищо подобно!
Или ме чака обратно... В строя?
Не си спомням...
Помълча, премисляйки. Спомни си, че Омир все още е тук и го изучава.
Побъркал съм се! Артьом се изкикоти невъздържано.
Аз не мисля така предупреди го Омир. Кой каквото и да говори, аз съм напълно убеден, че...
Откъде ще знаете вие? Ти?
Само защото продължавате да търсите оцелели? Само защото не искате да се предавате да ви смятам за побъркан? Чуйте старецът погледна сериозно към Артьом. Та вие се погубвате заради хората и аз наистина не разбирам защо се отнасят така с вас.
Всеки божи ден ходя.
Горе?
Всеки ден по ескалатора и на повърхността. После до онзи небостъргач. Пеша до покрива по стълбите. С раницата.
Велосипедните съседи се заслушаха, забавиха своя бяг.
И да! Нито веднъж не чух да отговарят! И какво? Какво доказва това?! Артьом вече не крещеше на Омир, а на всички тези шибани велосипедисти, носещи се към стената, към почвата. Това не доказва нищо! Как не усещате! Трябва да има още хора! Трябва да има още градове! Не може да сме единствените и гази дупка, в тези пещери!
О, стига, Артьом! Досаден си вече! не издържа един младеж с дълъг нос и дребни очи. Американците са избомбили всичко! Нищо няма! Какво все страдаш? Те нас, ние тях, така по въпроса!
А ако не сме единствените? попита сякаш себе си Омир.
Ако ви кажа, че...
Вре се там като на празненство! Сам излъчва и облъчва другите! Ходещ труп! младежът изобщо не можеше да се спре. Сега и всички нас тук ли трябва да изтрови?!
Ако ви кажа, че има... оцелели? Ако ви кажа, че е имало сигнали от други градове? И че са ги хващали?
Повтори.
Имало е сигнали от други градове каза твърдо Омир. Хващали са ги. Разговаряли са.
Лъжеш.
Познавам лично човека, който е водил радиообмена...
Лъжеш.
А ако самият той сега стои пред вас? Тогава какво ще кажете? Омир намигна на Артьом. А?
Че ти хлопа дъската, дядо. Или че нарочно лъжеш. Лъжеш, пали? Лъжеш?!
1 Перифраза от детското стихотворение Светофар на А. Рахим. Б. пр.
Глава 3
Тръбата
Таваните на станцията не бяха високи, точно като за хора. Но тунелите не бяха строени за хора: пет метра от стена до стена, същото разстояние от пода до тавана.
Далеч, на другия край на метрото, живееха диваци, вярващи, че тунелите са проходи, прокопани в земната твърд от Великия червей бог, създал Земята и родил от своята утроба хората; а хората едва след това са се отрекли от своя Творец и са приспособили тези проходи за своите нужди и вместо Червея са си построили влакове от желязо и са започнали да се самозалъгват, че те са си съществували първоначално и не е имало никакъв Червей. Защо да не се вярва в такъв бог? Той е по-приспособен към подземния живот.
Тунелите бяха тъмни, страшни, от тях струяха ручеи подпочвени води, които във всеки момент можеха да разкъсат чугунените люспи на тюбингите и да погълнат цели линии. От ручейчетата се надигаха изпарения и студената мъгла не позволяваше на лъчите на фенерите да проникват надалеч. Тунелите не бяха създадени за човека, това беше сигурно, а човекът не беше създаден за тунелите.
Дори тук, само на триста метра от станцията, беше зловещо. За да заглушат шепнещия страх, хората дърдореха.
Огънят недосушени цепеници леко димеше.
Тунелът, разбира се, беше жив; той дишаше със свистене, всмукваше дима от огнището със своите пробити бели дробове с наслаждение, сякаш пушеше. Димът се виеше, излиташе нагоре и изчезваше в обраслите трахеи на вентилационните шахти.
По-нататък стоеше дрезината с ръчки, с която смяната беше дошла тук. Триста метра до станцията. Ако някой дойде от северната чернота на ВДНХ, патрулът трябва да поеме удара върху себе си и ако се наложи, да загине, а на станцията да изпрати един човек, оцелелия. За да ги предупреди. За да успеят децата да се скрият, а жените да вземат оръжието и заедно с мъжете да препречат входа.
Това беше работило винаги; затова и до днес, вече повече от две десетилетия, ВДНХ беше обитаема. Но през последните две години дори и да се появеше някой тук, то беше по недоразумение. Последната страшна заплаха и за станцията, и за цялото метро бяха черните загинали, унищожени с ракетна атака точно преди две години.
И всеки на Изложбата2 помнеше кой е спасил хората от тези твари Артьом.
Сега на север от ВДНХ имаше само поредица от загинали, пусти станции, първата от които беше Ботаническата градина. Градината беше плитка, съвсем близо до повърхността и херметическите врати, които би трябвало да отсичат горния от долния свят, бяха разпечатани и разбити. Животът в Ботаническата градина беше невъзможен, а какво започваше след него, беше безинтересно за хората. Затова краят на света минаваше точно през мястото, до което достигаше светлината от огъня. А по-нататък беше космосът.
Обградени от вакуума чрез чували с пясък, свалени в бруствера, седяха патрулните. Калашниците им бяха наредени в пирамида. Върху огъня грееше търбуха си очукан, окаден чайник.
Артьом се разположи с лице към огъня и с тил към пустотата на тунела. До себе си настани Омир, когото специално беше довел в тази тиха пустота; не искаше да слуша разказа му там, на велосипедите, пред всички. Съвсем без свидетели нямаше да се получи, но поне можеше тези, които им пречат, да са по-малко.
Не бива с гръб към тръбата! изцъка му Левашов.
Но Артьом сега вярваше на този тунел. Беше се научил да го усеща.
Останалите насядаха така, че да не свалят погледи от пастта на тунела. На Омир му беше казано да говори тихо, за да не възбужда останалите; но той не умееше тихо.
Това градче се нарича Полярни зори. Намира се на Кол. ския полуостров. Край него има АЕЦ, при това, забележете в работно състояние. Централата има срок на експлоатация още сто години! Защото захранва само един град. А те са превърнали града в крепост. Построили са ограда от колове, сложили са и други укрепления. Организирали са прилична отбрана. Наблизо е имало военни части, охранявали са атомната електроцентрала, от тях тези Полярни зори са си набавили гарнизон. Местата наоколо са опасни, север си е. Но тези се държат. Централата им дава и светлина, и топлина за стопанството. Така че...
Какви ги измисляш, а? извика му от другия край Левишев червени очи, месести уши и някак странно растящи нагоре мустаци. Какви ти проклети зори! Та по-нататък по тръбата след Ботаническата няма никого освен бродещи кучета! Не ни стигаше една откачалка, та се пръкна и втора!
Те сега ще си направят свой клуб тук намигна Арменчик, чистейки с нокти заседналото между зъбите му парче свинско месо. Клуб на мечтателите и романтиците Алените платна.
Кой е приел този сигнал? Кой е говорил с тях? Артьом гледаше стареца в брадата, в движещите се устни, четеше по тях като глух.
Аз... започна отново Омир. Аз самият съм от тези места. Архангелск. Та през цялото време се опитвах да диря може да е останал някой от нашите. Слушах... Търсех. И все пак намерих. Наистина моят Архангелск мълчи. Затова пък Полярни зори! Цял град, представяте ли си? На повърхността! Топла вода, осветление... Но най-забавното е, че там, при тях, се е съхранила прекрасна електронна библиотека. На магнитни носители, на компактдискове. Цялата световна литература, киното... Представяте ли си? Някъде има електричество, колкото щеш...
На какви вълни? Каква честота? вряза се в уютното му повествование Артьом.
Тоест това е един такъв своеобразен Ноев ковчег. На който действително не се е спасила по двойка от всяка твар, а цялата култура на нашата цивилизация... продължаваше да нарежда старецът, сякаш не го е чул.
В колко часа беше контактът? Колко често? Къде се намираше точката ти? И с какво оборудване? От каква височина успя да хванеш сигнала? Защо на мен тогава не ми се е получавало?!
Старецът очакваше разговор, а не разпит уютен разговор край огъня. Но Артьом твърде много беше желал тази минута, за да я прахосва за розови сополи. Първо: да се убеди, че това е истина.
Артьом и сам знаеше за миражите, които се носят в онази пустиня отгоре. Не, не му беше нужно да им се любува, а да докосне, да повярва.
Е? Той не го отпускаше, притискаше го; не биваше да оставя стареца да се изплъзне. Спомняй си точно! Защо на мен вече не ми се получава?!
Аз... Омир подсмърчаше и размишляваше, взирайки се в тъмнината. Но накрая се предаде. Не знам.
Как така не знаеш? Как е възможно да не знаеш? Нали ти самият си уловил сигнала?!
Потерза се малко и си призна, гадината.
Не го улових аз. Просто срещнах един човек. Радист. Той ми разказа.
Къде? Къде го срещна? На коя станция?
Как така не знаеш? Как е възможно да не знаеш? Нали ти самият си уловил сигнала?!
Потерза се малко и си призна, гадината.
Не го улових аз. Просто срещнах един човек. Радист. Той ми разказа.
Къде? Къде го срещна? На коя станция?
Старецът отново започна да въздиша.
Театрална, струва ми се. Театрална.
Какво означава това, по дяволите? Мислиш ли, че няма да посмея да отида и да проверя?
Нищо такова не си мисля, млади човече отвърна Омир с достойнство.
Кога?
Преди две-три години. Не помня.
Не помни.
Единственият път, когато Артьом чу нечий слаб глас в затишията между съскането и воя на ефира, завинаги се запечата у него, а този глас и сега звучеше в ушите му като изсъхнало отдавна море в раковина достатъчно беше само да се вслуша. Как може да се забрави такова нещо?
Как може през целия си подземен живот да мечтаеш да напишеш книга за потомците, за следващите поколения, за да знаят тези поколения откъде са се взели, така че да не губят мечтата си някога да се върнат горе, и да не помниш такова нещо в най-дребните му детайли?
И отгоре на всичко Театрална.
Лъжеш каза уверено Артьом. Искаш да се харесаш.
Грешите. Аз просто...
Искаш да те харесам, за да ти разкажа всичко. Цялата си шибана история. Решил си да ме купиш, а? Напипал си слабото място и веднага кукичката... А?
Ни най-малко! Това е напълно истински случай...