Я се разкарай!
О! тръбно смръкна сополите си гърбоносият Арменчик. Мечтателите се карат чия мечта е по-мечтателна.
Артьом, озлобен към себе си и към този глупав стар лъжльо, облегна тил на набодения от куршуми пясък и стисна клепачи. Шибан разказвач на приказки. Тъкмо раните на душата хванат коричка идва някой и я изчопля.
Старецът се нацупи не възнамеряваше да разубеждава Артьом.
Майната му.
До края на дежурството не размениха нито дума. Когато си тръгна към станцията, Артьом не се прости със стареца дори с поглед.
Има проверена информация. Хванат е сигнал от Колския полуостров. Там има оцелели! Артьом погледна многозначително към Кирил.
Вярно ли?!
Вярно!
Кирил чак подскочи, така се зарадва. Не си направи сметката с въздуха и избухна в кашлица. Артьом, знаейки какво ще стане, му даде кърпичка да я притисне към устните си. Кирил, след като се укроти, отдръпна кърпичката и я огледа изплашено и виновно. На Артьом сърцето му се сви.
Всичко това ще мине. Пак ще гониш плъхове! Голяма работа, малко кръв!
Мама ругае. Не ѝ я показвай. Няма да я покажеш, нали?
Какви ги говориш! Та ние с теб сме един отбор! Ти няма да ме издадеш, нито пък аз теб!
Закълни се в Ордена.
Заклевам се в Ордена!
Закълни се тържествено.
Тържествено се заклевам.
Кирил се настани върху коленете му.
Хайде. Разказвай.
Общо взето започна Артьом, има точна информация. Хванат е сигнал от север. От Колския полуостров. Там са запазили напълно непокътната атомна електроцентрала. А при нея град. Казва се Полярни зори. Красота, а? Така че ние не сме сами тук. Разбираш ли, Кирюха? Не сме сами! Има и други оцелели! И ние ги намерихме! А?!
Яко! каза Кирил, мигайки с огромните си бледи очища. А това наистина ли е?
Наистина е. И от тази електростанция идва толкова ток, че стига да се отоплява целият град по всяко време на годината. А над града е построен огромен стъклен купол. Можеш ли да си представиш?
Нее.
Като чаша, само че по-голям.
Защо?
За да не излиза топлината. Отвън е сняг, виелица, а вътре топлина! Дърветата цъфтят. Точно като в твоята книжка. И има овощни градини, ябълки... И домати, между другото. Хората по улиците си ходят по потници. Навсякъде има цветя. Купища храна. Всякакви там сладкиши. Играчки не като при теб само гилзи от куршуми. Най-различни играчки.
Кирюха примижа, добросъвестно стараейки си да си представи всичко това. Изкашлюка се два-три пъти със затворена уста, тихичко. Сдържа се. Издиша продължително. Навярно не можеше да си го представи. И самият Артьом не можеше.
А през лятото този купол го отварят и си живеят на свеж въздух. Не под земята, а на повърхността, в къщи с прозорци. През прозорците се виждат други къщи или гората например. Така си живеят. На чисто, на сухо, на свежо. Право под слънцето. И в такъв въздух не може да се спаси нито един бацил, всичките измират. А хората си ходят по улиците направо без противогази.
Всички бацили? И този на туберкулозата ли? Кирил веднага се окопити.
Всички. Този на туберкулозата най-напред.
И какво, там просто трябва да отидеш и да подишаш без противогаз, за да се излекуваш?
Мисля, че да каза Артьом. Да. Тук, в тунелите, в задуха и влагата вирее този бацил. А на свеж въздух веднага умира.
Ау! Трябва да кажа на мама! Как ще се зарадва! А ти ще отидеш ли там?
Но тези Полярни зори са много далеч. Не може да се стигне току-така. Трябва да се натрупат сили.
Аз ще натрупам! А колко трябват? Кирил подскочи върху коленете на Артьом.
Много трябват. Знаеш ли колко трябва да се пътува дотам? На всъдеходи сигурно... Половин година! По повърхността. През горите, през блатата. По разрушени пътища.
Е, и какво? Аз ще достигна!
Не, теб няма да те взема със себе си. Навярно. Ще тръгна само с други бойци на Ордена.
Защо така, а?
Майка ти казва, че не ядеш нищо. Такъв слабак не ни трябва в екипажа на всъдехода. Само ще си ни в тежест. А пътят не е лек. Препятствия всякакви. Чудовища на всяка крачка. Ще се наложи да преживеем куп приключения. А ти как ще ги преживееш, след като не ядеш нищо? Още в първото приключение ще закъсаш! Не, на нашия Орден са му нужни бойци, а не дистрофици.
Тези гъби повече не мога да ги гледам, Тьом! Бля...
А зеленчуци? Ето, мама ти е намерила зеленчуци. Видя ли домата? Този домат е пътувал към теб от Севастополска през цялото метро.
Пфу.
Точно такъв домат, между другото, като онези домати, които в онези Полярни зори растат по улиците, в градините. Ето, опитай. В него има цял тон витамини.
Добре, домата ще го изям. Щом там растат такива същите.
Хайде, изгълтай го направо сега. Пред мен.
А ти тогава ми разкажи още за тези зори и за купола като чаша.
Майката на Кирюха, Наталия, стоеше навън и слушаше през брезента всичко, всяка дума. През лицето ѝ пробягваха сенки, пръстите ѝ бяха сплетени.
Накарах го да изяде домата усмихна ѝ се Артьом.
Защо му разказа за тези твои глупости? Сега ще ме изтормози с тях. Наталия не отговори на усмивката му.
Защо пък да са глупости? Може и да ги има тези Полярни зори. Нека да си мечтае.
Вчера дойде лекар. От Ханза.
Артьом забрави следващото, което искаше да каже. Побоя се да гадае какво ще му съобщи сега Наталия, и просто спря да мисли. Стараеше се да не мисли нищо, за да не донесе лош късмет.
Остават му три месеца. Това е. Полярните ти зори. Устата на Наталия се отпусна и Артьом разбра какво е било през цялото време в очите ѝ, докато са говорели.
И какво, съвсем нищо?...
Тънка коричка. Изсъхнали сълзи.
Мааамо! Артьом ще ме вземе на север с всъдехода си. Ще ме пуснеш ли?
Той си мислеше, че Аня вече спи; или се прави, че спи както обикновено, само и само да го избегне. Но тя седеше върху постелите, скръстила под себе си по турски голите си крака и държеше половинлитрова пластмасова бутилка с мътна течност с двете си ръце, сякаш се боеше, че ще ѝ я отнемат. Миришеше на спирт.
На подаде му я тя. Пийни.
Артьом я послуша, долнокачествената водка изгори гърлото му, той задържа дъха си, примигна. Леко го замая, леко го сгря. А сега какво?
Седни Аня потупа по одеялото до себе си. Седни, моля те.
Той се отпусна на мястото, което тя му беше посочила.
Погледна я косо.
Обикновено потниче с презрамки.
Пухът върху ръцете ѝ се беше изправил от студ?
Беше същата като преди две години. Черни коси, късо подстригани, в момчешка прическа. Тънки, бледи устни. Носът малко възголям за такова тънко лице, с лека гърбица, но без нея би било блудкаво и скучно. Ръцете ѝ целите сплетени във възли като при анатомичен модел, без никаква девическа мекост в тях; и раменете мускулести като на войник. Дълга шия, артерията пулсира забързано и този неин прешлен... Ключиците ѝ издадени; по-рано заради тези ключици му се искаше и да я обича, и да я люби, и да я изтезава до пресъхване... Острите зърна през бялата тъкан. Защо крушката отначало гори, а после прегаря?
Прегърни ме.
Артьом протегна ръка, настани я неловко върху рамото на Аня нещо средно между братска прегръдка и прегръщане на дете. Тя се отмести към него, сякаш искаше да се притисне; но всичките ѝ възли си останаха опънати, стегнати. Артьом също не можеше да се отърси от вцепенението. Отпи с надежда още една глътка.
Не беше способен и да каже нищо, което да е на място; отвикнал беше.
Аня се допря до него. После прекара устни по бузата му.
Бодеш.
Артьом разклати мътилката в пластмасовата бутилка, отпи голяма глътка. В главата му се въртяха север и всъдеход.
Хайде... Хайде да опитаме, Артьом. Хайде да опитаме още веднъж. Длъжни сме. Още веднъж. Всичко отначало.
Тя спусна пръстите си студени, твърди към колана му. Умело разкопча токата.
Целуни ме. Хайде. Целуни ме.
Да. Аз...
Ела при мен.
Почакай... Сега...
Но ти какво? Свали... Свали от мен... Тясно е. Да. И това свали. Искам да ме съблечеш. Ти.
Аня...
Какво? Ето... Зззз... Студено.
Да. Аз...
Ела тук. Ето... И ти също... Хайде... Хайде... Тази гадна риза...
Сега. Сега.
Ето. Боже. Дай глътка.
Дръж.
А! Ах! Е... Ето тук. Ето тук. Както правеше преди. Помниш ли? Помниш ли все още?
Ан... Аночк...
Е, какво ти там?... Е?
Ти... Ти си такава...
Не бива толкова дълго. Хайде.
Отвикнал съм... Прости...
Дай аз... Защо ти?... Дай на мен.
Аня...
Е? Е! Давай... Ето тук... Чувстваш ли?
-Да... Да.
Мен толкова отдавна... Ти съвсем... Защо ти?... Не разбираш ли? Нуждая се. От теб. Какво?
Сега. Аз сега. Просто... Просто такъв ден...
Млъкни. Млъкни. Дай да опитам аз... Просто лежи.
Аз днес...
Млъкни. Затвори очи и млъкни. Ето. Ето. Е... А сега... Сега просто... Но какво ти там? Какво?!
Не знам. Не се получава.
Защо?!
Дявол знае. Не. В главата ми всякакви...
Какво? Какво ти е там, в главата?
Извинявай.
Дръпни се. Махай се!
Ан...
Къде ми е потничето?
Почакай.
Потничето ми къде е?! Студено ми е!
Но ти какво... Защо така? Работата не е в теб, не е заради теб..
Край, стига толкова. И стига си изобразявал страст.
Не е вярно...
Махай се, чуваш ли?! Махай се!
Добре. Аз...
Къде са тия шибани гащи?! Това е. Не искаш добре. Или всичко там ти е изсъхнало? От облъчването?
Не, разбира се, какви ги...
Ти просто не искаш с мен... От мен...
Казвам ти... Такъв ден е.
Те и затова не ни се получават, защото знаят ти не ги искаш, ти не ги чакаш!
Не е вярно!
Аз... Артьом! Заради теб! Си тръгнах! От баща ми окончателно... Заради теб! Той след тази война, след битката... с червените... е в инвалиден стол той! Краката му са неподвижни... И е без една ръка... Разбираш ли какво означава това за него?! Да е инвалид! И от него, от баща си, дойдох при теб! Против него! Против волята му!
А какво да се прави? Той мен въобще за човек не ме... Аз исках цялата истина да му... А той... Той е този, който не иска да сме заедно с теб, аз какво общо имам тук?
За да имам твои деца, разбираш ли твои! Изоставих... Престанах да ходя на повърхността! За да са здрави... Всички тези женски органи... като гъба... излъчването... Ти нали знаеш! Тези проклети гъби... За да дойда тук... На тази твоя станция! Мислиш, че аз така себе си... Своето бъдеще?! Отказах се от службата си! Да дундуркам свине! Защо? За какво? А ти ти продължаваш! Нито за ден не престана! Всичко там вече си си го изгорил! Разбираш ли? Може би затова не ни се получи! И не се получава! Толкова те молих! Баща ти толкова ти се моли!
Сухия изобщо...
Ти защо това?! Ти просто не ги искаш, нали? Просто не обичаш децата, нали?! Не искаш от мен! Изобщо не искаш! На теб не ти пука за всичко това, искаш само да си спасяваш света! А аз? А мен?! Ето ме! Ти ме пускаш! Ти ме губиш! И ти искаш да ме загубиш, нали?