Джон Фаулз
Колекционерът
1
Когато тя беше във ваканция можех да я виждам почти всеки ден, защото къщата им се намираше точно срещу пристройката на кметството. Тя и по-малката й сестра често влизаха и излизаха от дома си, нерядко с млади мъже, което, разбира се, не ми харесваше. Щом имах свободен миг и не се занимавах с папки и счетоводни книги, заставах до прозореца, гледах улицата през матовите в долния си край прозорци и понякога я виждах. Вечер отбелязвах това в дневника си за наблюдения отначало с Х, а по-късно, когато научих името й, с М. Няколко пъти я видях и навън. Един път, на опашката пред обществената библиотека на улица Кросфийлд, застанах точно зад нея. Тя не ме погледна нито веднъж, но аз през цялото време гледах тила й и косата й, завързана на дълга опашка. Беше много светла, копринена, като върбови пухчета. И всичкото това в тази опашка на тила й, стигаща почти до кръста понякога отпред, а понякога отзад. Понякога я вдигаше нагоре. Само веднъж, преди да стане мой гост тук, имах привилегията да я видя с разпуснати коси и дъхът ми спря, беше толкова красива, като сирена.
Друг път, една неделя, когато отидох до природонаучния музей, се върнах със същия влак, с който пътуваше и тя. Седеше три седалки по-нататък, встрани от мен и четеше книга, така че можех да я гледам в продължение на тридесет и пет минути. Винаги когато я виждах имах чувството, че гледам нещо изключително и я наблюдавах внимателно, както казват, с примряло сърце. Бледо-облачно-жълто, например. Винаги си мислех за нея така, искам да кажа, с думи неясни, случайни и много красиви не като за другите момичета, дори хубавите. Повече за истинските познавачи.
През годината, когато още ходеше на училище не знаех коя е, а само че баща й бил доктор Грей и бях дочул на някакво събрание на секция Бръмбари, как пиела майка й. Веднъж чух майка й да говори в един магазин гласът й беше малко тра-ла-ла и всеки би познал, че е от склонните към пиене, прекалено много грим и така нататък.
После излезе дописката в местния вестник за стипендията, която е спечелила, колко е умна, а името й беше красиво като нея самата Миранда. Така научих, че е в Лондон и учи живопис. Тази дописка във вестника промени много нещата. Сякаш станахме по-близки, макар че, разбира се, тогава не се познавахме по обикновения начин.
Не мога да кажа защо, но още първия път като я видях, разбрах, че тя е единствената. Разбира се, аз не съм луд и знаех, че това е само сън и винаги би останал сън, ако не бяха парите. Мечтаех за нея, измислях истории къде се срещаме, как правя неща, които тя обожава, как се женим и така нататък. Нищо гадно, нямаше нищо такова, докато не се случи това, което ще обясня по-късно.
Тя рисуваше картини, а аз се грижех за колекцията си (в мечтите си). Тя винаги ме обичаше, обичаше и колекцията ми и я рисуваше, и я оцветяваше; работехме заедно в красива съвременна къща, в просторна стая с един от тези големи прозорци; устройвахме събрания на секция Бръмбари, където аз не казвах почти нищо от страх да не сгреша, и просто бяхме обичаните от всички домакин и домакиня. Тя прекрасна със светлата си руса коса, а мъжете, разбира се позеленели от завист.
Само тогава не мечтаех хубави неща за нея, когато я виждах с някакъв млад мъж шумен тип, собственик на спортна кола, от тези, които са учили в частно училище. Веднъж бях до него, докато чаках да внеса пари в Барклиз и го чух да казва: Искам ги на петачки. Шегата беше, че му даваха чек за десет лири. Всички те се държат така. Понякога я виждах да се качва в колата му и да излизат в града заедно. В такива дни бях много троснат с другите в службата и не отбелязвах Х-а в дневника за ентомологични наблюдения (всичко това беше преди да отиде в Лондон, след това тя го заряза). Тогава се отдавах на лошите мечти. Тя плачеше или обикновено беше коленичила. Веднъж се оставих да мечтая, че я удрям по лицето, както бях видял да прави някакъв човек в една телевизионна пиеса. Може би тогава започна всичко.
Баща ми загина на волана, при автомобилна катастрофа. Бил съм на две годинки. Някъде през 1937-ма. Бил е пиян, но леля Ани винаги казваше, че майка ми го е докарала до пиенето. Никога не са ми обяснявали какво се е случило наистина, но майка ми си отиде скоро след това и ме остави при леля Ани. (Тя само искаше да има по-лек живот.) Братовчедка ми Мейбъл веднъж ми каза (при една караница, когато бяхме деца), че тя е била уличница и е заминала с чужденец. Аз бях глупав и направо отидох да попитам леля Ани. Ако е имало какво да скрие, разбира се, тя го е скрила. Сега за мен няма значение дали майка ми е още жива, не искам да се срещна с нея, не ме интересува. Леля Ани винаги е казвала само: Слава Богу, че се отървахме и аз съм съгласен с нея.
2
14-ти октомври?
Това е седмата нощ.
Продължавам да мисля едно и също нещо. Ако знаеха. Само ако знаеха!
Да споделя безобразието.
Така че, сега се опитвам да го кажа на този тефтер, който той ми купи днес сутринта. Колко е мил.
Спокойно.
Дълбоко в себе си се чувствам все повече и повече уплашена. Спокойствието е само на повърхността.
Няма гадости, няма сексуални неща. Но погледът му е безумен. Очите му са сиви, със сив помръкнал блясък. Започвам с това, че го наблюдавах през цялото време. Мислех си, че сигурно става дума за секс, и ако се наложеше да застана с гръб към него, правех го така, че да не може да скочи отгоре ми и се ослушвах. Трябваше да знам точно къде в стаята се намира.
Сила. Това е толкова реално сега.
Знам, че водородната бомба е нещо лошо. Но да си така слаб вече също ми се струва лошо.
Ще ми се да знаех джудо. Бих могла да го накарам да плаче за милост.
Тази крипта е толкова задушна, стените ме притискат, ослушвам се за стъпките му докато пиша, мислите, които ми идват са като лоши рисунки. Трябва да бъдат скъсани веднага.
Опитай, опитай, опитай да избягаш!
Само за това мисля.
Странно нещо. Той ме омагьосва. Чувствам най-дълбоко презрение и ненавист към него, не мога да понасям тази стая, всеки би подивял от ужас. Усещам как би изглеждал този див ужас.
Как може да ме обича? Как можеш да обичаш някого, когото не познаваш?
Той отчаяно се мъчи да ми достави удоволствие. Но сигурно такива са всички луди. Те не са се смахнали умишлено, те сигурно също се шокират, ако, в края на краищата, извършат нещо ужасно.
Едва през последните един-два дни мога да говоря за него по този начин.
Пътуването насам с караваната беше кошмар. Исках да повърна, а се страхувах да не се задуша от превръзката. И след това повърнах. Мислех, че ще ме завлече в някакъв гъсталак, ще ме изнасили и ще ме убие. Когато караваната спря, бях сигурна, че точно това ще стане, мисля, че заради това и повърнах. Не само от гадния хлороформ. (Непрекъснато си спомнях мрачните истории на Пени Лестър от пансиона, за това как майка й оцеляла, когато я изнасилили японците, казвах си, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. И освен това, някой в Лейдимонт ми беше казал, че могат да те изнасилят най-малко двама мъже. Жени, които се оставят да бъдат изнасилени от един мъж, искат да бъдат изнасилени.) Сега знам, че не това иска той. Би използвал хлороформа или нещо друго такова. Но онази първа нощ си повтарях, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай.
Бях благодарна, че съм жива. Ужасен страхливец съм, не искам да умра, толкова страстно обичам живота. До сега не съм знаела, колко много съм искала да живея. Ако някога се измъкна оттук, никога вече няма да бъда същата.
Не ме интересува какво ще стане. Стига само да остана жива.
И всички тези ужасни, неописуеми неща, които би могъл да направи.
Навсякъде търсих някакво сечиво, но няма нищо, което да върши работа, дори и да имах нужната сила и умение. Всяка вечер подпирам един стол до желязната врата, така че, поне да разбера, ако се опита да влезе, без да го чуя.
Ужасни, примитивни умивалник и тоалетна.
Голяма, гладка врата. Няма ключалка. Няма нищо.
Тишината. Сега свикнах малко повече с нея. Но е кошмарно. Не се чува никакъв звук. Кара ме да се чувствам, сякаш вечно чакам.
Жива. Жива така, както смъртта е жива.
Сбирката книги за изкуството. Струват близо петдесет лири, пресметнах ги. Първата нощ изведнъж ми проблесна, че са тук заради мен. Че в края на краищата не съм случайна жертва.
После чекмеджетата. Пълни с дрехи блузи, поли, рокли, цветни чорапи, необикновен набор долно бельо, ала уикенд в Париж, нощници. Видях, че са горе-долу моят размер. Малко по-големи, но той казва, че ме е виждал да нося тези цветове.
Всичко в живота ми изглеждаше чудесно. Появи се Д. П. Но дори и то беше странно. Вълнуващо, вълнуващо.
После това.
Поспах малко на запалена лампа, върху завивките. Щеше ми се да пийна нещо, но си помислих, че може да ми сложи някакъв опиат. Все още не съм сигурна дали няма да ми забърка нещо в храната.
Преди седем дни. Сякаш са седем седмици.
15-ти октомври
Никога не е живял с родителите си, отгледала го е някаква леля. Сякаш я виждам. Слаба жена с бяло лице и противна стисната устичка, със злобни сиви очи, натруфени бежови капели и безкрайно мрънкане за прах и мръсотия. Всичко извън дребния й гаден свят на малката уличка е прах и мръсотия.
Казах му, че търси майката, която никога не е имал, но разбира се, не искаше и да чуе.
Не вярва в Бог. Това ме кара аз да искам да вярвам.
Разказах му за себе си. За М. и Т. с тъничък небрежен глас. Знаеше за М. Предполагам, че целия град знае.
Теорията ми е, че трябва да му избия от главата самочувствието на мъченик.
Времето в затвора. Безкрайното време.
Първата сутрин. Той почука на вратата и изчака десет минути (винаги прави така). Тези десет минути не бяха никак приятни всичките утешителни мисли, които бях успяла да събера през нощта се изпариха и отново бях сама. Стоях и си мислех, ако го направи, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. Щях да му кажа, прави каквото искаш, но не ме убивай. Не ме убивай, така ще можеш да го направиш пак. Като че ли съм дреха, която може да се изпере. Или неподатлив на износване уред.
Оказа се съвсем различно. Когато влезе, той просто застана пред мен какъвто беше длъгнест, и изведнъж, като го видях без шапка, се сетих кой е. Предполагам, че запомням несъзнателно лицата на хората. Сетих се, че е чиновникът от пристройката на кметството. Баснословната печалба от лотарията. Снимките във вестника. Всички бяхме сигурни, че сме го виждали наоколо.